Една вечер той я свали в салона и я настани пред камината, където всички останали бяха готови да изстрадат ежедневния ритуал — да се преструват, че всичко е нормално.
— Благодаря ти, татко — рече учтиво Сабрина, когато Дугъл зави краката й с топло одеяло.
— За мен е удоволствие, принцесо.
— Искаш ли да изпеем някой дует? — попита Елизабет, която се занимаваше с бродерията си.
— По-добре не. Когато се събудих от следобедния си сън, гласът ми беше доста дрезгав. — Сабрина се покашля многозначително.
Брайън възседна един стол и отвори дъската за шах.
— Единствената песен, която тази вечер ще чуем от теб, е оплакваческата, защото съм твърдо решен да те разбия на шах. — Той подръпна косата й.
— Внимавай, братко, сестричката ни е известна с навика си да краде пешките от дъската и да ги крие в полите си. — Алекс се засмя, но не улучи верния тон и Елизабет го изгледа укорно.
Сабрина се усмихна подигравателно и Дугъл едва не извика от болка.
— Не ставай смешен, Алекс. Аз никога не лъжа на шах, даже да губя.
Дугъл не устоя на изкушението да наднича над книгата с разходите, докато синовете му се съвещаваха оживено над шахматната дъска. Профилът на Сабрина се очертаваше замислен под сиянието на огъня. Красивото й чело беше набръчкано и докато играеше, тя многократно вдигна ръка и разтри слепоочието си.
— Мили боже! — изохка Брайън като смъртоносно улучен и се залюля на стола си. — Що за дяволски трик беше това? Тя удари царя ми! О, поражение, вкусът ти е толкова горчив!
Алекс извъртя комично очи, но Сабрина се взря в дъската със странен израз на лицето. Изведнъж ръката й се стрелна напред, тежката дъска падна на пода и фигурите се разлетяха във всички посоки. Брайън зяпна смаяно.
Очите на Сабрина засвяткаха гневно.
— Ти нарочно ме остави да спечеля! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Да не мислиш, че съм паднала на главата си?
Всички я зяпнаха невярващи. Пред очите им добродушното ангелче се превърна в богинята на отмъщението. Даже като дете Сабрина не беше склонна към гневни изблици. Тогава Елизабет можеше да й се скара, но сега не й оставаше нищо друго, освен да смачка бродерията в треперещите си пръсти.
Сабрина местеше поглед от единия към другия и явно не беше склонна да прояви милост.
— Затворили сте ме в кафез, като че съм една от мамините птички. Усещам как през цялото време ме наблюдавате. Вече не издържам. Промъквате се покрай мен на пръсти, пускате глупави вицове и очаквате да се смея. Оставяте ме да печеля всяка игра и изобщо не помисляте, че бих могла да загубя. — Гласът й пресекваше от възмущение. — Какво сте ме зяпнали? Никога ли не сте виждали сакат човек?
Дугъл не издържа, скочи от стола си, отиде при нея и падна на колене пред дивана. В продължение на няколко секунди лицето й беше толкова злобно, че той зачака удара и почти си пожела да го получи.
Но в следващия миг Сабрина сведе глава. Копринените ресници скриха гнева в погледа й и всички се запитаха дали случката не е била само плод на въображението им.
— Отнеси ме в стаята ми, татко — помоли с жално гласче Сабрина. — Главата ми бучи така силно, че не съм в състояние да мисля.
Дугъл се върна рязко в действителността, когато каретата спря с тласък в двора на Макдонъл Касъл. Отбранителните съоръжения бяха абсолютно пусти. Могъщите стени спираха слънчевата светлина и не допускаха пролетта. Елизабет слезе от каретата и се уви по-плътно в наметката си.
Мършав бръшлян се виеше по обрулените от вятъра камъни. Тъмните дупки на прозорците ги гледаха отгоре като разширени от ужас очи. Слугата и въоръженият ескорт се огледаха нервно и извадиха оръжията си.
— Веднага ги махнете — заповяда нервно Дугъл и се учуди от силата, с която гласът му отекна в зловещата тишина. — Какво правите? Не сме дошли тук да воюваме!
Разменяйки подозрителни погледи, мъжете се подчиниха. Само старият кочияш промърмори нещо за „подлите Макдонълови“ и остави мускета на коленете си.
Дугъл натисна входната врата и тя се отвори с жално скърцане. Още преди да е успял да протестира, Елизабет се промуши покрай него и влезе в къщата. Дугъл едва не се блъсна в гърба й, защото тя бе спряла изведнъж и оглеждаше залата с неприкрит ужас.
— Как си допуснал детето ни да живее в тази мръсотия?
Дугъл не можеше да повярва на очите си. В залата цареше хаос. От мебелите бяха останали само парчета — масите бяха преобърнати и насечени, пейките изпотрошени като от великански юмрук. Канделабрите бяха целите в паяжини, които се развяваха като призрачни шалове. През бойниците влизаше бръшлян и задушаваше мътната светлина. Упоритите клонки се впиваха в рушащата се мазилка и сякаш заявяваха, че е само въпрос на време, докато завладеят огромното помещение.
Дугъл потрепери. Древният замък беше в плен на магия, осъден на вечна зима. Но след малко разтърси глава.
— Не — прошепна той, боейки се да разруши тишината. — Дъщеря ни никога не е живяла в това място.
Елизабет събра полите си и се запъти към близкия коридор с отвратено изражение. Подът беше осеян с птичи мръсотии и оглозгани кости. Когато в коридора отекнаха стъпки, Дугъл светкавично бутна жена си зад гърба си и извади пистолет.
От сянката прозвуча треперещ глас, следван от мъж с побеляло лице и вдигнати ръце.
— Не стреляйте, милорд. Не съм въоръжен.
Дугъл потисна безсилния си гняв и прибра пистолета в джоба си. Ако жена му узнаеше, че това беше Раналд циганинът, не се знаеше как щеше да реагира.
— Дошли сме да говорим с господаря ти.
Братовчедът на Морган пристъпваше смутено от крак на крак и почесваше рошавата си глава. Лицето му беше избеляло, сякаш от месеци не беше излизал на слънце. Едната му ръка висеше под странен ъгъл, като че още не беше зараснала, добре.
— Не мисля, че е разумно, сър. Той не е слизал от няколко дни. Виждам го само когато му нося ядене. — Той избегна погледа на Дугъл. — Или пиене.
Дугъл отговори с цялата арогантност, на която беше способен.
— След като рискувахме отново да попаднем в засада и изминахме дългия път от Камерън дотук по козите пътеки, които наричате пътища, няма да си отидем, преди да сме разговаряли с Морган Макдонъл.
Някога Раналд със сигурност щеше да се заинати. Но сега само вдигна рамене.
— Нека дамата почака в залата. Разположете се удобно. И не ме гледайте така злобно. Ще дойда отново и ще се погрижа за вас.
Дугъл хвърли въпросителен поглед към жена си, но Елизабет вече се усмихваше окуражително.
— Върви, скъпи, и направи, каквото трябва. Аз съм добре.
Когато Раналд го поведе по ронещите се стъпала и го остави сам пред вратата, зад която някога беше спалнята на Сабрина, Дугъл безмълвно се помоли да изпълни това, за което беше дошъл.
След като решителното му чукане остана без отговор, той натисна бравата и влезе.
Кълбото козина, сгушено пред огъня, се надигна и заръмжа, а в следващия момент се хвърли към влезлия. В първия момент Дугъл повярва, че си има работа с полудял плъх.
— Пъгсли, стой мирен! — Гневният рев разтърси гредите на тавана.
Малкото куче се скри под преобърнатата маса и подаде муцунка към госта. Дугъл огледа крачола на панталона си и въздъхна облекчено. Не беше ухапан.
— Велики боже. Малкият често изпадаше в лошо настроение и беше склонен към храносмилателни смущения, но никога не го бях виждал такъв.
Той загуби нишката, когато господарят на клана Макдонъл изникна от сянката и застана пред обления от
