Колко глупаво, че господ имаше толкова злобно чувство за хумор. Иначе сега щеше да лежи със счупена глава в края на стълбата. Той премина през пустите коридори, спъна се във вече несъществуващи купчини пясък и мазилка, удари главата си в една ниска греда, защото бе забравил да се наведе, като през цялото време си тананикаше песничката за лошото момиче и лудо влюбения в него младеж, която беше научил от Сабрина.
Ръката му беше вече на бравата, когато най-после му стана ясно къде го беше отвело пиянството. Рефренът заглъхна в неясно мърморене и той отвори вратата с трепереща ръка.
На тоалетната масичка седеше жена и разпуснатата й черна коса блещукаше под светлината на свещите.
За миг в сърцето му пламна дива надежда и той се осмели отново да помечтае. Морган примигна и замъгленият му разум потърси яснота. Може би Сабрина изобщо не го беше напуснала. Може би това беше просто номер, реванш за номерата, които той й беше погаждал през детските им години.
Жената се обърна и с един удар разруши надеждата му. Това не беше прекрасната му съпруга, а коварната й противница, облечена в една от роклите на Сабрина.
Преди да осъзнае какво прави, той я бе свалил на пода и ръцете му се впиха в гърлото й. Но Ев не беше склонна да умре от милостива смърт. Тя се съпротивляваше ожесточено и съпротивата й го отрезви. Под дебелия слой пудра лицето й стана първо червено, после почти черно.
Морган се изправи и притисна ръце към слепоочията си, сякаш това можеше да облекчи трескавите вибрации на мозъка му.
— Ти си третият човек, когото искам да удуша за две седмици — проговори през дрезгав смях той. — Май наистина трябва да внимавам повече за темперамента си.
Ев се изправи, изтърси роклята, после сложи ръка на гърлото си и го огледа подозрително.
— Ти си пил. Миришеш отдалеч. Все едно, че носиш върху себе си парфюма на уличница. Алкохолът е отрова, момче. Нали видя какво стана с баща ти.
Морган направи заплашителна крачка към нея.
— Не, Ев. Видях какво причини ти на баща ми. А доскоро бях убеден, че най-лошото нещо, което си извършила в живота си, е да научиш Раналд да свири на гайда.
Ев не отстъпи. Само скръсти ръце под дантеления корсаж на роклята.
— Стана случайно.
Морган застана плътно пред нея и заговори, подчертавайки всяка дума:
— Кое беше случайно? Че искаше да подмамиш Дугъл Камерън в засада? Че Поках е мъртъв, а Сабрина едва не полетя в пропастта? — Всяко поемане на дъх беше изпълнено със смъртоносно презрение.
Изведнъж в погледа на жената светна нежност. Тя протегна ръка да приглади един немирен кичур от лицето му, но той я сграбчи за китката, преди да го е докоснала.
— Трябва да ме разбереш, момчето ми — пошепна умолително тя. — Направих всичко това само заради теб. За твоето бъдеще, за клана Макдонъл. Дори ти не знаеш колко много съм пожертвала за своя клан. Сега, когато малката вещица си отиде, мога да ти кажа всичко. Цял живот чаках този миг…
— Лъжи, само лъжи! — изрева Морган и я запрати към вратата. — Проклети, дяволски лъжи! Не искам да ги чуя! — В сърцето му пролази леден студ и той разбра какво трябва да направи. Посочи я с пръст и произнесе ясно и отчетливо: — Ти си прогонена.
— Не! — изпищя Ев и запуши ушите си.
Морган събра остатъка от силите си, отърси защитната мантия на пиянството и даде воля на болката си. На непоносимата болка, че родната му майка го беше напуснала; че Ев го бе измамила, а Сабрина го беше изоставила. Заговори на галски и старинните думи излизаха като музика от устните му:
— Прогонена си. От този миг нататък не си член на този клан и ако посмееш да стъпиш на Макдонълова земя, ще бъдеш пребита с камъни.
Той сграбчи китките на Ев и издърпа ръцете й от ушите.
— Разбра ли ме, жено? — Тези думи бяха произнесени отново на английски. — Никога вече не искам да видя лъжливото ти лице.
Ев се изтръгна от ръцете му с грозен писък и побягна навън. Плачът й отекваше по коридорите дълго след като бе изчезнала.
Морган застана насред стаята, дишайки тежко, със стиснати юмруци. Ев беше запалила всички свещи. Той претърси помещението с отчаян поглед, но намери само коварния спомен за онова, което търсеше. Умелите ръце на Сабрина се усещаха навсякъде. В светлината на свещите, която се пречупваше в кристалните шишенца с парфюм. В дъската за шах, която блестеше като махагон, в кожените гърбове на книгите. Светлината брутално отвори очите му, принуди го да види изискаността и разкоша — бездушни и празни без собственичката си, която им вдъхваше живот.
Играчки, въздушни балони, празни илюзии. Книги с неизписани страници; завинаги загубени партии шах. Инструменти, които вече не можеха да свирят.
Морган изрева като ранен звяр, грабна арфата и я строши в ръба на масата. Издърпа книгите от етажерката и ги разкъса. С едно-единствено движение помете всичко от тоалетната масичка, без да забелязва парченцата стъкла, които се впиваха в дланите му. След това запрати големия куфар към стената. Грабна дъската за шах, строши я на коляното си и хвърли фигурите в огъня, където безучастните им лица се разтопиха в пламъците. Свали от леглото снежнобелите чаршафи и ги накъса на парченца.
Обзет от безкрайна умора, Морган се спъна в един преобърнат стол, строполи се на пода и остана да лежи сред руините от умиращите си мечти.
Мокро езиче плахо облиза бузата му. Мъжът отвори едното си око. Блестящи кафяви очички като копчета го оглеждаха объркано. Влажното носле го побутваше по рамото.
Морган смаяно разтърси глава, прегърна кученцето и го притисна до гърдите си. Пъгсли въздъхна доволно и се разположи удобно.
Загледан с невиждащ поглед в гредите на тавана, Морган прошепна безрадостно:
— Каква чудесна двойка сме с теб, приятелче. Малкото зверче ни изостави, а, Пъгсли?
Кучето отговори със загадъчно скимтене.
Глава 22
Блестящата черна карета трополеше по тесния път, размекнат от топящия се сняг. Дугъл и Елизабет пътуваха сред напрегната тишина, глухи за музиката на водопада, който се спускаше весело по стръмния склон, далече от всичко, което правеше мекия пролетен ден в планината неустоимо очарователен.
Елизабет беше преплела ръце в скута си и не се помръдваше, сякаш ръкавиците й бяха от желязо, а не от сатен.
Дугъл недоволно потриваше брадата си.
— Ами ако той откаже да ни приеме?
— Длъжен е — гласеше непоколебимият отговор на жена му. — Дължи го на дъщеря ни. Ако не беше той, сега тя нямаше да бъде в това ужасно положение.
„Ако не бях аз“ — повтори Дугъл другия рефрен, от който го заболяваше глава. Изпъна рамене и не посмя да погледне през прозорчето, когато минаха завоя, където дъщеря му едва не бе загубила живота си.
За цялото семейство беше болезнено да преживеят непосредствените последствия от случилото се. Постоянно треперещите ръце на Сабрина, сълзите й при най-дребен повод, невъзможността й да извършва най-обикновени дейности, в които по-рано блестеше — например да свири на арфа или да бродира. Коледните празници преминаха в постоянно напрежение, изпълнени с принудителни усмивки и празнични вечери, през които всички ровеха без апетит в чиниите си.
Дугъл не беше в състояние да назове точния момент, но след Коледа всичко се бе променило. Объркването и болката в очите на Сабрина се втвърдиха в нещо като суха прахан, която само чакаше спасителната искра.
