„Благодаря ти, Морган“ — пошепна без глас Сабрина. „Мили боже, благодаря ти.“
— Най-известните лондонски ортопеди опитват с шини, но никой не знае дали наистина има полза. Според мен момичето ще оживее, но се боя, че няма да проходи.
Усмивката на Сабрина угасна.
Мъжете се обърнаха към нея. Неспособна да реагира на чутото, неспособна да мисли, тя затвори бързо очи и се опита да спечели малко време.
Когато Морган профуча покрай леглото й и се заразхожда като тигър в клетка, Сабрина не отвори очи.
— Според мен тя трябваше отдавна да се е събудила, докторе! Вече цели три дни не й давате от проклетия лауданум.
Когато стъпките на съпруга й утихнаха, тя отвори внимателно едното си око. Морган беше преметнал плаща си през широките рамене и от него ухаеше на хвойна и зимно слънце. Изглеждаше толкова жив и силен, че чак я заболя.
Докторът размени бърз поглед с баща й и поклати глава.
— Виждал съм доста случаи като този, синко. Тялото се затваря, съсредоточава всичките си сили върху процеса на оздравяване. Тя ще се събуди, когато е готова за това.
Сабрина присви очи. Когато Морган се приближи до леглото, тя усети с цялото си същество подозрението му.
— Питам се… — прошепна той. В настъпилата пауза се чу прелистване на книга. — Готов съм да се закълна, че сутринта книгата беше в другия край на леглото.
Той сложи ръце от двете страни на лицето й и главата й падна назад. Пронизващият му поглед опари кожата й. Тя не смееше да се движи, не смееше дори да диша. Косата му погъделичка върха на носа й и тя едва не се разкиха.
Баща й я спаси.
— Енид беше тук, може да й е прочела нещо.
— Да, а може би Пъгсли е прекарал времето си в четене.
Клатейки глава, той излезе навън и отсъствието му моментално опразни стаята. Другите двама го последваха, като доктор Монджой мърмореше неспокойно, а баща й беше учудващо мълчалив.
Когато остана сама, Сабрина намести възглавницата си, сложи ръце под тила си и се вгледа в краката си. „Безумно тежки, безполезни крака.“ Гласът на Морган се върна, за да я прокълне. „Макдонълови не понасят слабостта. Кланът не търпи сакати.“ Сабрина бе подслушала разговора между Алекс и баща си и знаеше, че Ев е избягала. Въпреки това крайната победа беше за нея. Колко жалко, че не бе останала да види резултата от делото си. Сигурно щеше да се радва.
В главата й отекна презрителният глас на Фъргъс: „Готов съм да се любя по-скоро със сакатата стара Ев, отколкото да легна с една Камерън!“ Сега тя беше и двете, саката и Камерън.
Сабрина грабна книгата и я запрати към стената. Няколко страници се скъсаха и тя падна на пода. Нека Морган си блъска главата как се бе озовала там.
Очите й пареха сухи и горещи. Краката й пулсираха от тъпа болка, физическото проявление на душевната мъка идваше точно навреме, макар че не беше достатъчно болезнено, за да заглуши бурята в сърцето й.
През последните дни беше имала достатъчно време за размисъл. Прекалено много време. Предостатъчно време, за да знае, че отсега нататък щеше да бъде като камък на шията на съпруга си. Той заслужаваше жена с два силни крака, която да управлява клана редом с него. Жена, която да го дари със сина, който желаеше. Ръката й опипа корема, но тя отказа да даде име на плахата надежда, която още я крепеше.
Ако продължеше да държи на брачните си клетви, Морган щеше да се лиши от уважението на клана си. Сабрина си беше навлякла омразата на Макдонълови само защото беше Камерън. Тя можеше да живее с тази омраза, но съжалението на същите тези Макдонълови щеше да я убие. А още по-страшно щеше да бъде съжалението в очите на Морган: всеки път, щом я погледне; всеки път, щом я докосне. Съжалението, че е оставил врабчето с пречупени крилца да живее или е вдигнал детето, което е паднало и си е одраскало коляното. Сабрина се вкопчи в завивката. Макдонълови не бяха единствените, които притежаваха гордост.
Завладяна от спомена за последната нощ, която двамата бяха прекарали в това легло, превърнало се в неин затвор, тя се отдаде на безумни копнежи. Усети тялото на Морган под своето и потръпна. Телата им бяха облени от светлината на скъпите восъчни свещи, които той палеше всеки път, когато се любеха. Красивото му лице, унесено от блаженство, когато тя му се отдаваше. Триумфът й, когато той стенеше от наслада и губеше самообладание.
Когато отвори очи, тя вече знаеше какво трябва да направи.
Когато Дугъл и докторът се върнаха в стаята, Сабрина седеше в леглото, скръстила ръце в скута си.
— Принцесо, ти си се събудила! — Баща й падна на колене до леглото и я прегърна. В сравнение с хладната й кожа ръцете му бяха почти трескави.
Лицето на доктор Монджой се озари от широка усмивка.
— Слава на господа! Знаех, че ще се справиш, Сабрина. Останете при нея, Дугъл, аз отивам да доведа мъжа й. — Той се изсмя истерично. — Колко се радвам, че най-после ще му кажа нещо хубаво. — Той закрачи към вратата, потривайки ръце от удоволствие.
Сабрина го спря с една-динствена дума.
— Не! — Дугъл я погледна смаяно. Макар и подрезгавял от дългото мълчание, гласът на Сабрина звучеше ледено. — Засега не желая да виждам съпруга си, нито да разговарям с него.
Усмивката на доктора угасна.
— О, дете, не бива така! Само ако го беше видяла през последните две седмици! Този човек е надарен със свръхестествени способности. Никога не съм виждал мъж, който да се задоволява с толкова малко сън.
— Не желая да го виждам — повтори Сабрина. — Ако се възпротиви, напомнете му, че ми го дължи.
— Но, принцесо… — намеси се все още слисаният Дугъл.
— Кажете му!
Докторът кимна тъжно и излезе навън. Сабрина впи поглед в ръцете на баща си, които все още стискаха нейните хладни пръсти. Добре познатите й сини очи проучваха внимателно каменното й лице.
— Искаш ли да поговориш поне с мен, момичето ми? — попита тихо той и помилва бузата й.
Сабрина нямаше сили да понесе утешението му.
— Не, татко. Уморена съм и искам да поспя.
Когато той смутено оттегли ръката си, пулсиращата болка в счупените й крака не беше нищо в сравнение с онова, което ставаше в сърцето й.
Опрян на грапавия камък на една бойница, Морган поемаше жадно студения зимен въздух. Не можеше да се отърве от гризящото го подозрение, че Сабрина е в съзнание. Беше готов да се закълне, че докато миналата нощ бе спал до леглото й, тя го бе наблюдавала. Ала когато вдигаше глава й и я поглеждаше, очите й бяха невинно затворени.
Какво тогава означаваха странно извитите ъгълчета на устата й? Преди това не ги беше виждал. Трябваше да се пребори с абсурдното желание да вземе лицето й между ръцете си и да я целува, докато изличи странната усмивка. Може би чувството за вина и липсата на сън го бяха подлудили…
Вятърът пареше в очите му, развяваше косата му, прегръщаше го с ледена нежност. Какво по-лековито
