Внимавайки да не притисне раненото рамо на Раналд, Морган го заключи в могъщата си прегръдка и прошепна със сух, мрачен поглед:
— Знам, момче, знам. Кълна се в бога, аз също не исках.
На третия ден след злополуката Раналд и Морган излязоха пред хората от клана. Раналд се усмихваше смутено, рамото му беше превързано. Камерънови го измерваха с презрителни погледи, Макдонълови се държаха далече от него. Единствено Енид се осмели да приближи, измъчвана от страх, че ужасните слухове може да се окажат истина. Когато Раналд мина покрай нея със сведен поглед, тя се извърна настрана и тихо заплака в кърпичката си.
Кратките зимни дни и безкрайните нощи отминаваха един след друг; коварният план на Ев излезе на бял свят и през мрежата от слухове бавно проникна истината.
Ев изчезна. Двама Макдонълови бяха застреляни, когато след първата изненада Камерънови стегнаха редиците около господаря си. Трима други бяха избягали в планините на север, защото се бояха от гнева на Морган.
Камерънови се движеха съвсем спокойно в чуждия замък. Старата враждебност беше забравена и двата клана се обединиха в молитви за живота на жената, която все още не беше дошла в съзнание. Даже Фъргъс шепнеше отдавна забравени молитви.
Една сутрин, малко преди разсъмване, Морган седеше до леглото на Сабрина, милваше горещото й чело и шепнеше гальовни галски думи, които никой освен него не разбираше. Д-р Монджой хъркаше на пейката под прозореца. Пъгсли бдеше в края на леглото и погледът му издаваше дълбока загриженост. Дугъл клюмаше в креслото с непрочетена книга на коленете. След малко той се размърда и срещна погледа на Морган над шинираните крака на Сабрина.
Признанието на Раналд не даде отговор на въпроса, който измъчваше двамата мъже. Защо? Защо Сабрина беше излязла с коня, от когото се боеше, по заледения път? Морган всеки ден търсеше отговора в неподвижните й черти, но напразно. Не можеше да забрави онзи миг, когато съпругата му, вкопчена в гривата на Поках, беше направила опит да промени посоката.
Морган не можеше да погледне Дугъл в очите, без да потрепери. Там се четеше ужас, гняв и горчиво обвинение, което го караше да желае още по-силно събуждането на Сабрина. Само тя можеше да каже истината.
Тя се притисна към ръката му и красивото й чело се набръчка от болка. Засега най-важното беше, че е жива. Морган тихо запя приспивна песен от детството си, появила се незнайно откъде.
Някой пееше.
Мъжки глас, плътен и благозвучен, изпълнен с любов и по-завладяващ от гласа на сирената, която някога бе тласнала кораба на Одисей към смъртоносните скали. В думите нямаше смисъл, но нежността им беше неустоима. Тя се опита да завърти глава и да открие източника, но също като Одисей се усети окована — само за да издържи на изкушението.
Страхът я тласна към невнимателни движения. От горчив опит знаеше, че след гласовете идваха ужасни болки. Но по-лоши от болката бяха меките ръце, които я докосваха. Добре познати ръце с мирис на камфор и мента, ръце от детството, които наливаха в гърлото й гъста отрова, горчива и сладка едновременно. Всеки път й се искаше да повърне и всеки път й отказваха дори този малък бунт, защото неизбежно се завърташе спиралата на забравата.
Някой положи грапава ръка върху челото й. Песента премина в тихо мърморене, но дрезгавият тембър докосна нещо познато. Гласът на Морган. Докосването на Морган. Ръцете на Морган. Болката премина в паника. Появиха се накъсани спомени. Копита, които хвърчаха по тесния път. Случаен поглед към Морган, изскочил на поляната. Ръцете й дръпнаха толкова силно гривата на Поках, че дебелите косми с врязаха като тел в дланите й. Трябваше да стигне до Морган. Да го предупреди за замисленото от Ев. Да го увери, че винаги е имала доверие в него.
Тя се пребори с режещата болка, прогони изкусителния шепот на безсъзнанието. Изтегли се на повърхността, отвори съвсем мъничко очи и видя сиянието на огъня да преминава като лъч през косата на Морган. След адския мрак тази светлина беше като сигнален огън, който окъпа в злато острите очертания на лицето му. Тя се опита да вдигне ръка, закопняла да го докосне. Обзе я мрачна радост. Беше победила! Морган беше жив! Сълзи на благодарност нахлуха в очите й и тя се раздвижи неспокойно, опитвайки се да заговори.
— Докторе! Пак стана неспокойна. Елате, моля ви. — Гласът на Морган, пресипнал, но все така омайващ.
Някой забърза към леглото й, влачейки крака като голямо животно. Сабрина се опита да покаже съпротивата си, но първите горчиви капки вече се стичаха в гърлото й и го опариха като огън.
Когато за пореден път потъна в морето на забравата, от гърлото й се изтръгна безпомощен писък. Отново не бе успяла да им покаже, че е по-добре да плаче от болка, отколкото да не усеща нищо.
След два дни Сабрина отвори очи. Учудена и зарадвана от лекотата, с която го стори, тя примигна и се огледа. Спалнята й бе леко замъглена, но истинска. Тясна ивица слънчева светлина проникваше през прозореца и предвещаваше прекрасно зимно утро.
До прозореца бяха застанали двама мъже и светлината обграждаше несресаните им коси със златен ореол. Думите влизаха трудно в отвикналите й уши, но скоро се разпаднаха на срички, които й бяха познати. Мекият шотландски акцент на баща й и добре познатият грачещ глас, който беше неотменима част от детските й спомени, най-вече с ментовите бонбончета, които често пъхаше в пухкавите й ръчички. Защо ли доктор Монджой е тук, смая се тя. Не си спомняше да е била болна, нямаше дори хрема.
Сабрина беше толкова потънала в детските си спомени, че остарялото лице на баща й я обърка. Дълбоки бръчки се очертаваха около изразителната уста. Слепоочията му бяха посребрени, в тъмната коса също се виждаха сребърни нишки. Обзета от ужас и съчувствие, тя все пак изпита безкрайна благодарност, че коварният план на Ев не бе успял.
— Татко? — Устните й оформиха думата, но тя не можа да я произнесе с надебелелия си език.
Баща й потърка брадата си с уморена ръка.
— Достатъчно дълго чакахме. Трябва да му кажем.
Доктор Монджой хвърли страхлив поглед към вратата.
— Ще бъдете ли така любезен? Не вярвам, че ще иска да го чуе от мен. А и нищо чудно да реши, че за всичко съм виновен аз… — Той кимна многозначително.
— Наистина ли няма надежда?
Докторът тъжно поклати глава.
— Краката…
Сабрина престана да чува обясненията му, защото в пробудилите се сетива нахлу леден страх. В този момент краката бяха най-важната част от тялото й, натежали от тъпа болка. Дори тя знаеше, че за лошо счупен крак съществуваше само един вид лечение. Освен това беше чувала, че войници, загубили крака си на бойното поле, след това се оплаквали от болки и сърбеж във вече несъществуващия крайник. Тя преглътна мъчително и събра цялата си сила, за да вдигне малко завивката. Краката й бяха опънати и стегнати в шини, но бяха цели. Тя въздъхна облекчено и изкриви лице в нещо подобно на усмивка.
— Издатината е спряла падането — продължи доктор Монджой, — но конят с тежестта си е натрошил краката й на парченца. И понеже съпругът й ми забрани да ампутирам…
