да приеме детето на загиналия шотландски лорд като свое — очевидно за да заглади предишното си скандално поведение. Енид се наслаждаваше на неочакваното внимание, сияеше и дебелееше толкова стремително, че един ден със сигурност щеше да се пръсне. Двете със Сабрина бяха постигнали съгласие да не говорят за времето в Макдонъл Касъл, за да не си причиняват излишна болка.
Сабрина разгледа грижливо подрязаните морави и изметения уличен калдъръм. Слънчевата светлина полази по кожата й с обещание да я стопли. Енид имаше късмет, защото я смятаха за вдовица. Имаше убедително извинение за отсъстващото си изражение, за мъката, която често затъмняваше погледа й. Сабрина нямаше нищо. Нищо освен съжалението.
За да улесни анулирането, баща й беше решил, че с изключение на магистратите никой в Лондон не бива да узнае, че тя е била омъжена. Все едно времето с Морган е било илюзия, кратък еротичен сън на друга жена.
Нощем, когато се будеше в чуждото легло и се гневеше на безполезните си крака, Сабрина посягаше към библията под възглавницата си и изваждаше изсъхналата тинтява. Тогава започваше да диша по-леко, но като си припомнеше ужасеното лице на Морган, въздъхваше и примирено прибираше цветчетата обратно между страниците.
Сабрина видя на улицата малко момче с избеляла руса коса. След него тичаше дебело кученце. Следваха ги мъж и жена, хванати за ръка, със засмени лица. Запя дрозд и сладката мелодия прободе сърцето й.
Тя се уви в шала и се обърна към братовчедка си.
— Моля те, Енид, би ли затворила прозореца? Мисля, че съм настинала. — Енид веднага остави книгата настрана и се надигна. Изведнъж слънцето удари Сабрина право в лицето. Тя потръпна и затвори очи. — Моля те, спусни и завесите. Светлината насълзява очите ми.
Когато тежките кадифени завеси паднаха шумно и стаята потъна в полумрак, Сабрина въздъхна облекчено.
Глава 23
— C’est magnifique! — извика французинът и целуна връхчетата на пръстите си.
Морган изпръхтя и се потърси като расов жребец. Дребният шивач подскачаше възбудено около него и спираше само за да опипа поредната част от тялото, предизвикана възхищението му. Пъгсли прекъсна дрямката си и изръмжа срещу нахалника. Дребният мъж се ухили дръзко на клиента си.
— Quelle bete jolie!
— Какво каза? — попита Морган и погледна мрачно Дугъл. — Да го убия ли?
— Каза, че си красив звяр, и бих предпочел да не го убиваш — отвърна сухо Дугъл, настанен удобно в кресло до прозореца. — Или поне да изчакаш, докато ни поднесе сметката за услугите си. Чувал съм, че взема дяволски скъпо.
Раналд също целуна връхчетата на пръстите си и подигравателно се ухили на Морган.
— Не се дръж грубо с малкия шивач, Морган. Според мен ти е хвърлил око.
От седмица насам музикалният салон на Камерън Мейнър беше превърнат в шивалня. Топове фин вълнен плат и коприна бяха струпани по ъглите. Група помощник-шивачи следяха сцената и се подхилваха, но не смееха да се намесят.
Когато шивачът сложи в устата си кутийката с карфиците и изчезна зад гърба му, Морган си изкриви врата, защо не искаше да остави без наблюдение дребосъка с подозрителната перука. Най-лошите му опасения се потвърдиха, когато усети силно убождане в задните си части. Дръпна плаща си и дребният мъж отхвръкна настрана.
— Не бъди толкова плах, Морган — укори го Раналд. — Виждал съм те да хвърляш полата и в не толкова спешни случаи.
— Но не за такъв като него! — Морган погледна сърдито известния шивач, който триеше запотеното си чело. Дугъл избухна в смях, защото шивачът изплю няколко карфици и заговори гневно на френски. Лицето му почервеня застрашително. Той размаха юмрук и тропна с крак. Морган го изгледа с новосъбудило се уважение, защото не беше очаквал подобен изблик от дребната фигурка.
Обвинителната реч завърши на английски.
— Аз идва отдалеч, от Париж. Нали трябва измери ваши мерки. Оставете мен работи.
Очевидно загрижен, че дребосъкът ще получи удар, Дугъл дипломатично сложи ръка на рамото му. Хвърли предупредителен поглед към Морган и изведе шивача от салона, като му говореше успокоително на френски.
Морган се почувства като последен глупак и намести дрехата си с цялото достойнство, на което беше способен в такъв миг.
Раналд веднага престана да се смее.
— Не се обезкуражавай, Морган. Спомни си какво ти каза дамата Камерън. Бедното момиче ще загине без теб. Длъжен си да му помогнеш.
Никой от двамата не видя как Дугъл извъртя очи към небето. Един ден зет му неизбежно щеше да научи истината и тогава не се знаеше какво щеше да направи. Дугъл всеки ден се питаше дали тогава трябва да го помоли за прошка или още отсега да търси божията подкрепа.
— Не, Морган. Не тази вилица. Другата.
Морган отдръпна ръката си, като че блестящото сребро го бе опарило.
— От дясната страна, до салфетката.
Гласът на Елизабет отекна като камбанен звън в бучащия му череп. Тя никога не повишаваше тон, не губеше търпение, колкото и глупаво да беше поведението му. Понякога му се искаше да му се разкрещи и да му издърпа ушите. Знаеше, че й създава много ядове.
Морган зарови в сребърните прибори, потръпвайки при всяко прозвънване в неумолимата тишина. Когато най-сетне намери подходящата вилица за дребничките стриди, влязлата слугиня вдигна чинията му. Вместо нея сложи пред него голяма чиния за супа, която ухаеше изкусително на месо. Той вдигна чинията към устните си и се приготви да изпие силния бульон наведнъж.
— Морган! Трябва да се научиш да използваш лъжицата.
Той остави чинията и няколко капки опръскаха дантелите на ризата му. Брайън и Алекс го зяпаха любопитно от другия край на масата. Дугъл се изкашля остро и братята побързаха да забият носове в собствените си чинии. Спретнатата прислужничка се изкиска в престилката си. А Раналд намигна на братовчед си и шумно изпи супата си от чинията.
Крехката сребърна лъжица беше най-неподходящият прибор за ядене на супа. Едва преглътнал два пъти, лошото момиче отново се появи и му взе чинията. Стомахът му се сви от глад.
Появи се табла с агнешко, печени картофи и хляб с масло. Решен най-сетне да се нахрани, Морган извади камата от колана на ушитите си по мярка бричове и се насочи към таблата.
Елизабет сложи ръка пред хляба.
— По време на ядене забрави за камата, Морган. Колко пъти трябва да ти го кажа, за да го запомниш?
Лицето му почервеня предателски.
— Не съм гладен — промърмори той и стана от масата.
Когато се обърна да си върви, тъща му протегна лебедовата си шия, която често му се искаше да пречупи със силните си ръце. Морган се обърна и я удостои с кратък поклон, който му донесе признателно кимване.
След като братовчед му излезе, Раналд каза важно:
— Радвам се, че не е гладен, защото аз умирам от глад. — Той сложи голяма порция месо в чинията си и продължи: — Не знам защо гледаше така мрачно. Според мен напредва много бързо. Обзалагам се, че ще стане съвършеният джентълмен.
