Минаха две седмици, докато Морган откри у себе си изискан талант, с който със сигурност щеше да бъде забелязан. Без да обръща внимание на бледия господин, който седеше пред него на чембалото, той склони глава и изслуша със затаен дъх ангелския Бахов менует, изпълнен с голямо майсторство. Ръката му пое крехката десница на Елизабет и двамата се завъртяха по свободната повърхност в средата на музикалния салон.
Вродената елегантност на движенията му помогна, пък и сложните стъпки на менуета не се различаваха кой знае колко от онези, които му бяха необходими в двубой с меч или за избягване на куршуми.
Докато телата им леко се докосваха, Морган затвори очи и вдъхна дълбоко аромата на рози, който струеше от фризираната й коса. Споменът за страстни нощи го улучи дълбоко в слабините, ала когато отново отвори очи, не видя гарвановочерни къдрици и сапфирено-сини очи, а кестенява коса със сребърни нишки и съчувстващ зелен поглед. Той се спъна, но безупречните танцови стъпки на Елизабет веднага го върнаха в ритъм.
Двамата се разделиха. Морган вдигна внимателно ръката й, докато тя се въртеше с шумолящи копринени поли.
— Дугъл уреди в Лондон да имаш на разположение секретар — каза тя.
— Сабрина искаше да ме научи да чета и пиша, но винаги си намирахме друга работа й… — Морган замлъкна стреснато, осъзнал с кого говореше, и я погледна виновно.
На устните й цъфтеше многозначителна усмивка.
— Мога да си представя…
Двамата се срещнаха отново в средата на танцовата площадка. Когато ръката му се сключи около стегнатата в корсет талия, Морган се усмихна. Изпитваше необичайна радост, че можеше да докосва жена по този начин, да я ухажва с вродената си грация.
— Горя от нетърпение да направя същото със Сабрина — промълви той и изведнъж пое остро дъх. Досега не бе помислил, че никога няма да може да танцува менует със Сабрина. Двамата с нея никога нямаше да опознаят изкусителното единство от движение и музика. Обзет от чувство за вина и болка, той спря да танцува.
Музиката млъкна. Елизабет хвърли гневен поглед към чембалиста и той засвири отново, устремил поглед към нотите.
Тя се олюля грациозно и се озова отново в ръцете на Морган.
— Последното, от което има нужда дъщеря ми, е съжаление.
Той се поколеба и след малко кимна. Когато менуетът свърши, Елизабет направи грациозен реверанс. Морган се поклони и вдигна ръката й към устните си.
Тя го погледна одобрително и каза:
— Майка ти би се гордяла, ако можеше да види какъв син е родила.
Морган целуна меката й ръка.
— Това ми харесва, милейди. Много ми се иска да го вярвам.
— Кой би помислил, че ще позволиш на една Камерън да доближи нож до шията ти? Баща ти сигурно се обръща в гроба. — Раналд се оригна шумно и хвърли в устата си шепа стафиди.
— Заслужава си го — изръмжа Морган. — Старият негодник също носи вина за онова, което става днес.
Ледената стомана на бръснача заобиколи адамовата ябълка и се насочи към брадичката. Морган се постара да остане напълно неподвижен и се остави в хладните, умели ръце на Елизабет. От нея щеше да излезе добър хирург, каза си с уважение той. Или атентатор.
Всъщност двете с Ев имаха много повече общи неща, отколкото му се искаше да признае. Само че Елизабет беше прекарала живота си в уюта на богат дом редом с любящ съпруг и послушни деца, докато Ев постоянно трябваше да се бори с неодобрението на хората от клана и безчувствеността на баща му. При мисълта за жената, която беше осъдил на вечно заточение, очите му потъмняха. Тя беше част от живота му и липсата й му причиняваше болка почти колкото коварството й.
Елизабет изтри ароматния сапун, даде му знак да се изправи и отстъпи крачка назад, за да се възхити на делото си. Морган усети как напрежението в раменете му отслабна. Оказа се, че това е грешка, защото Елизабет с едно плясване на ръцете докара в стаята цяла група лакеи и прислужнички. Възбудени от задачата си, те се завъртяха около Морган като пчели около гърне с мед.
Нахлуването им обърка дори Раналд. Преглъщайки тежко, той грабна съдчето със стафидите и се скри зад една завеса.
Морган предпочиташе да се изправи пред цял легион кръвожадни Чишолмови, отколкото пред тези усърдни лилипути, които го дърпаха и обръщаха, теглеха и мереха, човъркаха и бодяха, докато накрая беше готов да закрещи. Шивачът с маймунското лице пълзеше в краката му, мърмореше френски ругатни, макар че устата му беше пълна с карфици, и очевидно се радваше, че може да го боде, където му скимне. Когато поредната игла се заби в прасеца му, Морган с мъка преглътна гневния си рев.
— Пардон, мосю! — извини се с фалшиво съжаление дребният тиран.
Спретнат камериер върза на шията му тънко ленено шалче и Морган едва не се задуши. Даже въжето на палача не бе толкова стегнато. Въпреки това той понесе мъчението стоически. Издържа, докато видя насреща си Елизабет, която носеше в едната си ръка накъдрена и напудрена перука, а в другата чаша порто.
— Само това не! — изгърмя той.
Слугите замръзнаха насред движенията. Напудрените бузи на шивача пребледняха.
Морган си припомни всяко едно унижение, което беше изтърпял през последния месец заради Сабрина, изправи се в целия си ръст и посочи Елизабет.
— Никога не съм удрял жена, милейди, но ако си въобразите, че можете да наложите на главата ми това… това смешно нещо и да изрисувате лицето ми, нищо чудно вие да се окажете първата.
Дугъл влезе в музикалния салон тъкмо навреме, за да чуе речта на Морган. Като видя недоволното лице на жена си, той вдигна ръце и заръкопляска бавно, подчертавайки всяко движение.
— Поздравявам те, любов моя! Вече съм убеден, че си създала съвършен джентълмен. — Слугите отстъпиха назад, за да дадат възможност на господаря си да се наслади на творението на съпругата си. — Тази прецизна артикулация, арогантността, кралското пренебрежение. Много впечатляващо, не намираш ли и ти?
— Много впечатляващо — повтори намръщено Елизабет.
— Всички да си вървят — заповяда с усмивка Дугъл. — Вече не се нуждаем от услугите ви.
Слугите се подчиниха. Морган падна в едно кресло, облекчен, че вече не е в центъра на вниманието.
Дугъл се изправи насред стаята и съобщи:
— Всичко е уредено. Както пожела, Раналд ще изпълнява ролята на твой лакей. Имаш подслон, секретар и финансови средства, с които можеш да разполагаш свободно.
— Не искам подаяния.
Дугъл го погледна в лицето.
— Опитвал ли си някога да живееш в Лондон без пари? Не, не си. — Той поглади брадата си и направи няколко крачки по стаята. — Ние с Бет ще отседнем в Блумсбъри и няма да се обаждаме на Сабрина. Единственото, което ти липсва, е входен билет за изисканото общество.
— Не е лошо да измислим някаква титла — предложи Елизабет и се настани на тапицираната пейка. — Никой в Лондон не може да устои на една благозвучна титла. Макдонъл е старинно име и аз съм сигурна, че преди да се отдаде на грабежи и поквара, семейството е носило титла.
Морган я измери с мрачен поглед.
— Никога не съм се интересувал от подобни глупости. Какво струва кралското писмо, след като не е подплатено със злато?
