Дали поне един от тях беше ходил на лов, за да снабди семейството си с храна? Бяха ли рискували заради близките си? Бяха ли пробивали пъртина в снега, за да спасят една овца от удавяне?
Знаеха ли какво беше една жена да вика името им в миговете на луда страст? Напудрените им перуки със сигурност не скриваха лица, по които бушуваха страсти. Сигурно никога не бяха гъделичкали една жена по цялото тяло в нощния мрак.
Сабрина затвори очи и копнежът в сърцето й стана непоносим. Музиката спря и тя отвори очи. Господата отново бързаха към нея, сякаш се срамуваха, че са се забавлявали, докато тя е седяла сама на дивана. Тя въздъхна уморено и изведнъж й се дощя да ги отпрати.
Лакеят на стълбата се покашля, отметна глава назад и протръби тържествено:
— Ърл Монтгарей!
Само той ми липсваше, каза си ядосано Сабрина и отпи глътка шампанско. Още едно префърцунено благородническо синче.
В залата се възцари тишина. Всички гости се обърнаха като по команда към вратата като стадо овце. Опитвайки се да разбере какво бе привлякло вниманието на отегчените дами и господа, Сабрина любопитно проточи шия.
Когато погледна в ледените зелени очи на мъжа, застанал на стълбището, чашата се изплъзна от изтръпналите й пръсти и се строши на мраморния под.
Глава 24
Не й достигаше въздух. Добре познатата желязна верига стегна гърдите й. Пламъчетата на свещите в канделабрите затрепериха и угаснаха пред хипнотизиращия поглед на съпруга й. Едва когато погледът му мина през нея, без да я удостои с внимание, и продължи нататък, тя се осмели отново да поеме дъх.
Морган.
Завладяващо красив. С ушит по мярка виненочервен жакет, който обхващаше плътно талията и слизаше по тесните бедра, подчертавайки подходящите по цвят панталони до коленете, които засилваха впечатлението от мускулестите бедра. Обточеното с дантели шалче на врата, бяло като сняг, беше в ярък контраст с бронзовата брадичка. Ненапудрената коса беше прихваната на тила с черна кадифена панделка и сияеше като старо злато под безбройните свещи.
Някогашният Морган беше опасен мъж. Но когато елегантният чужденец удостои затаилото дъх множество с кратка развеселена усмивка, която леко накъдри пълните му устни, Сабрина разбра, че новият Морган е непредвидим.
За сърцата на жените той беше крадец, убиец, атентатор, който не знаеше милост и не вземаше пленници. Мъжката му красота беше неустоима. Тя извърна поглед, преди да е ослепяла напълно.
Жените около нея зашепнаха възбудено зад ветрилата си.
— Кой е този мъж, за бога? Ърл Монтгарей ли казаха? Възможно ли е да сме се запознали с родителите му в Единбърг?
Недоволен мъжки глас промърмори:
— Според мен той е един проклет варварин…
Развълнуван женски глас:
— О, разбира се, че е варварин!
Сабрина установи, че не е в състояние да развърже възела на кърпичката си. Все още не можеше да повярва, че Морган Макдонъл се бе появил в балната зала на вуйчо и Уили, вместо да си стои в древния си замък в планините и да прави деца на силните шотландски момичета като Алуин. Морган беше ърл Монтгарей? Невъзможно. Морган не беше граф. Ако беше, значи и тя беше графиня. Смаяна от тази възможност, тя се огледа изпитателно.
Вуйчо Уили и леля Хонора се втурнаха да поздравят новия гост с блеснали от възбуда лица. В другия край на залата стоеше Енид, също като Сабрина вцепенена от появата на Морган. Тя притискаше ръка към сърцето си, лицето й беше по-сиво от роклята. Сабрина се уплаши, че братовчедка й ще припадне, а този път го нямаше Раналд да я подкрепи. Самодоволният Филип се скова от изненада, лицето му се изкриви в гримаса. Погледът на Енид потърси Сабрина и откри в очите й безпомощност и страх.
Лоялна както винаги, Енид се запъти към дивана, следвана от верния си обожател.
Но тя не стигна първа до Сабрина. Когато се събуди от транса, причинен от появата на съпруга й, Сабрина се видя заобиколена от няколко господа. Един коленичи, за да събере парченцата от счупената чаша, втори се вгледа загрижено в лицето й, третият попи мокрите петна от полата й.
— Как сте, мис Камерън?
— Порязахте ли се?
Четвъртият джентълмен взе ветрилото от скута й и започна трескаво да й вее, при което пудрата от перуката му се разхвърча на всички страни.
Ядосана от натрапчивостта на обожателите си, Сабрина грабна ветрилото си.
— Какво правите, господа? Искате да ме убиете ли? — изсъска тя, забравила, че възпитаните млади дами произнасяха укорите си с трепереща усмивка.
Енид най-после стигна до нея и решително разбута младите мъже.
Морган слезе по стълбището и едрата му фигура в жакет с класическа кройка веднага затъмни другите мъже в залата. Вродената му елегантност омагьосваше публиката. Уили и Хонора го отведоха до дивана, питайки се как би трябвало да се държат с новия си гост. Енид стисна с такава сила ръката на Сабрина, че костите й изпукаха.
Докато Морган неумолимо се приближаваше, Сабрина се мъчеше да се пребори с обзелата я паника. Дишането й се ускори, пръстите на ръцете и краката й пулсираха. След злополуката често се будеше с писък от кошмар, в който се подпалваше, безполезните й крака се заплитаха в чаршафите, докато пламъците жадно лижеха леглото й. Но идващият към нея мъж беше по-смъртоносен и от най-страшния огън. Чувствата, които вярваше, че е погребала, си пробиха път към сърцето й. Опитвайки се да се овладее, тя скри ръце в шала си и упорито се взря в краката си.
Морган спря от другия край на дивана, без изобщо да я удостои с поглед.
— Енид, скъпа, ърл Монтгарей ме помоли да го представя. — Сабрина веднага разбра, че вуйчо Уили беше ядосан. Каква игра играеше Морган? — Той каза, че бил познат на бедния ти съпруг, който загина в планините.
Леля Хонора се скри зад ветрилото. Енид издърпа ръката си. Морган я пое през дивана и я поднесе към устните си с подигравателна елегантност.
— Милейди. — При звука на гласа му Сабрина се разтрепери неудържимо. Отличната артикулация все пак не беше в състояние да скрие лекия акцент. — Малко след като се завърнах от дълго пътуване на континента, научих за безвременната кончина на бедния Нат. Той беше прекрасен човек. Позволете да изразя най-дълбокото си съчувствие.
Сабрина неволно се възхити на братовчедка си, която прие съвсем естествено изказаните й съболезнования за никога несъществувалия съпруг.
— Благодаря, милорд. Смъртта му беше тежък удар за мен. Много любезно от ваша страна да си спомните за мен.
Филип излезе напред, желаейки да подчертае важността си в живота на Енид.
— И доколко бяхте познат със съпруга на лейди Маклауд?
Сабрина рискува един поглед към Морган и веднага си пожела да не го беше правила. Усмивката му я зашемети.
— В обичайния смисъл. Израснахме заедно в шотландските планини, предприехме дълго пътуване из Европа, следвахме в Единбърг. А с кого имам удоволствие,… сър?
Филип се изпъчи в цял ръст, макар че едва стигаше до шалчето на Морган, и закрилнически сложи ръка на рамото на Енид.
— Мистър Филип Маркъм. Годеник на лейди Маклауд.
— Бившият ми годеник — поправи го с усмивка Енид и се освободи от ръката му.
Сабрина седеше и слушаше разговора им и се чувстваше все по-зле. Вече знаеше как се чувстват децата, когато възрастните разговаряха, без да се съобразяват с присъствието им. На всичкото отгоре
