лицето й беше на нивото на Моргановите бедра.
Морган помръдна коляно и устата на Сабрина пресъхна. Тя преглътна мъчително и си пожела чаша ледено шампанско.
За разлика от нея Енид намери правилното съчетание от учтивост и провокация.
— Кажете ни, милорд, колко време възнамерявате да останете в Лондон?
Морган се усмихна загадъчно.
— Само докато уредя делата си в столицата.
Той сведе поглед към Сабрина и тя се изчерви до корените на косите си.
Енид стана още по-дръзка, прекалено дръзка според Сабрина.
— Позволете да ви представя братовчедка си, мис Сабрина Камерън. Всъщност, след като и двамата произхождате от Шотландия, възможно е вече да се познавате.
Със съвсем естествено движение Морган падна на едно коляно пред дивана. Сабрина се загледа в дантелата на шалчето му, докато пръстите му обхванаха ледената й ръка и я поднесоха към съвършено оформените му устни. Тя си спомни какви удоволствия умееха да й доставят тези устни и дълбоко в сърцето й лумна алармиращ огън.
Устните му не се докоснаха до кожата и.
— Боя се, че не сме имали това удоволствие.
— Милорд — промърмори тя. — Удоволствието е изцяло мое.
Нещо просветна зад златнозеленото море на очите му. Гневна искра, в която имаше дори заплаха. Но укорът бързо се изпари и очите му отново станаха празни и безизразни.
Той се изправи и хладно се обърна на другата страна.
— Може би ще ме представите и на другите гости, ваша светлост — каза той на вуйчо Уили. — Надявам се, докато съм в Лондон, да получа доста покани. Винаги съм смятал, че сделките не бива да възпират един истински джентълмен да посвети известно време и на другите, доста по-приятни аспекти на живота.
— Ако позволите, ще се заема аз — предложи леля Хонора. — Познавам една млада дама, която се е скрила зад палмите и със сигурност копнее да ви бъде представена.
Белмонтови го взеха помежду си и го поведоха към другите гости. Вуйчо Уили рискува още един смаян поглед през рамо. Филип отвори златната си табакера и си взе щипка емфие.
— Господи, каква дръзка личност! Никога не съм харесвал особено шотландците. Надменни диваци, сбирщина, ако питате мен.
— Никой не ви пита, затова по-добре млъкнете — отряза го Енид, която едва дишаше след разговора с Морган.
Тя хвърли извинителен поглед към Сабрина и хукна след родителите си.
Преди ядосаният Филип да е успял да се отдалечи, Сабрина отново се озова в центъра на интереса.
— Донесох ви чаша студено шампанско, мис Камерън.
— Ще позволите ли да ви изтърся възглавницата?
— Ще хапнете ли нещо?
Погледът й остана впит в гърба на мъжа, който владееше балната зала като крал. Отново я обзе чувството, че е попаднала в ужасна комедия от грешки. Което не би било толкова лошо, ако не трябваше да се опасява, че е главната героиня. За първи път от месеци насам устните й зашепнаха молитва.
„Моля те, мили боже, много те моля…“ Но не можа да продължи. Не знаеше за какво трябва да се помоли: да не вижда никога повече Морган или да не го губи от поглед.
Морган никога не беше изпитвал толкова силна жажда за убийство. Ала обектите на гнева му си седяха най-спокойно в салона си в Блумсбъри и сигурно вдигаха чаши за нечуваната наивност на зетя си. Затова той се задоволяваше да хвърля убийствени погледи към издънките на семейството, докато през цялото време танцуваше и дори разговаряше учтиво с партньорките си.
Бедната, достойна за съжаление Сабрина! Тя се нуждаеше отчаяно от него. Без да иска, той стисна ръката на партньорката си и тя изписка тихо.
— Извинете — промърмори той и я предаде в ръцете на следващия кавалер.
Морган вече знаеше какво означаваха странните погледи, които Дугъл и Елизабет си разменяха през последните седмици. Двамата изкусно криеха истината под приемливо звучащи обяснения и прозрачни лъжи. Сигурно умираха от страх за съдбата на дъщеря си, след като последната им надежда беше той да върне розовината на бледите й бузи. Нима не се бяха сетили, че сега имаха много повече основания да се страхуват за живота на Сабрина!
Против волята му погледът отново потърси величествения диван на съпругата му. Предизвикателната линия около устата му накара новата му партньорка уплашено да сведе поглед.
Морган се беше подготвял седмици наред да види отново Сабрина. Очакваше да я намери в затъмнена стая, съвсем сама, а не с това абсурдно изрисувано кукленско лице, обкръжена от дузина глупави обожатели, с поведение на инвалидизирана куртизанка. Когато отговори на един от недостойните слабаци с нежна усмивка, той изръмжа заплашително.
— Какво казахте, милорд? — Закръглената партньорка го настъпи тежко по пръстите.
Морган изписа на лицето си учтива усмивка.
— Тъкмо си мислех колко леко стъпвате, милейди.
Докато младата дама изказваше задоволството си от комплимента, Сабрина грациозно вдигна ръка и един от господата, накипрен с дълга напудрена перука, се наведе да я целуне. Морган я удостои с унищожителен поглед. Жена му изглеждаше ужасно. Гъстата тъмна коса беше опъната назад и завита на тила в сложен кок, украсен с панделки. Лицето й беше с цвят на слонова кост, естествената розовина на бузите бе напълно изчезнала. Когато шалът падна от раменете й, Морган видя, че жълтеникавият цвят стигаше чак до безсрамно разголените от дълбокото деколте гърди.
Той установи с известен цинизъм, че нито един от обожателите й не се опита да вдигне шала й. Един нахалник с пенсне дори се надигна на пръсти, за да се възхити на представлението.
Когато Сабрина ядосано нацупи яркочервените си устни, Морган изпита варварско задоволство. Дощя му се да я изправи на крака, да я раздруса, докато черните къдрици нападат по лицето й, да изтрие боите от бузите й и да смъкне корсажа й, за да потърси розовата топлина на гърдите й. Желанието и гневът се смесиха с нова вълна отчаяние. Спомни си как Сабрина го бе отблъснала и потрепери като от удар.
Постъпи като истински идиот, като дойде тук и я видя. Сабрина нямаше нужда от него. Никога не беше имала. Тя го отпрати, захвърли цветята му и го обяви за недостоен да се докосва до полата на дрехата й.
Трябваше само да се сбогува с объркания домакин и да си отиде. Щеше да нахлуе в красивата къщичка на Блумсбъри скуеър, да свали модните дрехи, да ги запрати в лицата на Дугъл и Елизабет Камерън заедно с парите, които му бяха дали, и да прокълне деня, когато за първи път бе видял семейството им.
Решен да избяга от този фарс, той предаде партньорката си на следващия танцьор, обърна се — и се озова лице в лице с Енид Белмонт. Подаде й ръка и я поведе в извивките на поредната сложна фигура.
Щастлив, че може да излее гнева си, Морган погледна с възхищение издутия й корем.
— Много се радвам, че съпругът ви е оставил нещо, което да ви напомня за него, лейди Маклауд.
Енид затрепка с ресници.
— И аз се радвам, лорд Монтгарей.
Братовчедката на Сабрина беше много по-смела, отколкото в планините. Умееше да отговаря на ударите, изобщо бе станала достоен противник. Двамата се разделиха, сведоха глави и отново пристъпиха един към друг. Морган не можеше да откъсне поглед от корема й. Презирайки се за идиотската надежда, която накара сърцето му да затрепери, той попита с нарочна небрежност.
— Предполагам, че мис Камерън не е била удостоена с тази благословия?
Енид поклати глава и когато мина покрай него, пошепна в ухото му.
