— Помисли малко, момче — заповяда Дугъл. — Поблъскай си главата. Все някъде се споменава нещо.
Морган смръщи чело.
— Халбърт — промърмори замислено той. — Лорд Халбърт, барон на… — Дугъл и Елизабет размениха погледи, изпълнени с надежда. — Не, не беше това… Сър Халбърт…
От прозореца долетя весела песничка:
Дугъл отиде до прозореца и вдигна завесата. Раналд се ухили и тихо продължи да пее.
Елизабет се засмя, макар че в погледа й се четеше ужас. Дугъл се обърна към зетя си с триумфална усмивка.
— По дяволите, момче! Ти си бил един проклет ърл. Значи си по-високопоставен от мен! Защото аз съм само прост виконт…
Елизабет се надигна, прибра полите си и направи реверанс.
— Е, милорд, готов ли сте да завладеете своята контеса?
Морган кимна решително. В този момент приличаше повече на пират, отколкото на благородник.
— Готов съм, милейди. И се надявам, че тя е готова да бъде завладяна.
Сабрина се прозя отегчено зад ветрилото си.
Оркестърът настройваше инструментите си и фалшивите тонове късаха нервите й. Предстоеше й да изтърпи един от безкрайните Белмонтови балове. И те бяха скучни като частните театрални представления, следобедните поетични четения и любимите карти на леля Хонора, когато Сабрина лежеше на своя диван и допринасяше за забавлението на висшето лондонско общество.
Тя затвори шумно ветрилото си, но не си позволи да признае, че изпитва перверзно удоволствие от изказваните й съчувствия.
Вуйчо Уили и леля Хонора се появиха на стълбището. Посрещнаха ги слаби ръкопляскания. Къдричките на леля Хонора потреперваха като наденички, които се пукат над огъня. Цялото семейство Белмонт изглеждаше меко и със загладени ръбове, като недопечено хлебно тесто. Когато вуйчо й отиде при нея, Сабрина за пореден път се учуди как от този ленив род беше израсла крехка и енергична жена като майка й.
Вуйчо Уили я помилва по бузата.
— Как е тази вечер любимата ми племенница? Забавляваш ли се добре?
— Аз съм единствената ти племенница, вуйчо. И сигурно щяха да се забавлявам добре, ако не беше ужасното ми главоболие. Според мен аз имам най-отвратителните…
— Да, да, разбрах. Виждам, че дукът на Девоншир току-що е пристигнал. Трябва да отида да го поздравя. — Той й намигна бащински и я остави сама.
Сабрина въздъхна облекчено. Енид стоеше до прозореца отсреща и флиртуваше безсрамно с бившия си годеник, който я отрупваше с внимание. Сияещото й лице беше в ярък контраст със сивата траурна роба. Един наперен като паун лакей съобщаваше имената на влизащите гости.
Стивън, братът на Енид, който беше доста по-лек и грациозен от баща си, слезе с танцуваща стъпка надолу по стълбата.
— Хелоу, Саб. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Поддържаш ли вниманието на обожателите?
— Правя най-доброто — отговори тя и хвана ръката му, преди да е избягал. — Знаеш ли, струва ми се, че имам треска. Тук става ужасно течение. Нали няма да те затрудня, ако те помоля да се качиш горе и да ми донесеш шала?
— Всичко, каквото искаш, принцесо — отговори измъчено той и едва успя да скрие гримасата си.
— Не вълнения, Стивън! — извика подире му тя. — Кашмирения! Вълната ме кара да кихам. — Самата мисъл за кихане предизвика кихавица. Сабрина побърза да изтрие нослето си с копринена кърпичка.
Когато Стивън се върна с кашмирения шап, балната зала беше почти пълна и Сабрина беше заобиколена от желаещи да изкажат съчувствието си. Тя изпрати един особено внимателен джентълмен за чаша шампанско и друг да разбере откъде идва загадъчното течение. При това използваше меланхоличната си усмивка и дългите ресници като оръжия; други не й бяха останали.
Две дребни жени с натруфени прически шепнеха тайнствено зад ветрилата си недалече от нея. Тънко изскубаните им вежди бяха неодобрително вдигнати, докато следяха струпаните около Сабрина мъже. Злобните им гласове стигнаха до нея през звънтенето на чашите.
— Патетична малка вещица! Излага на показ сакатите си крака, защото това е единственият й шанс да завоюва вниманието на господата.
Сабрина продължи да се усмихва, благодарна за дебелия пласт пудра, с която беше покрито лицето й.
— Разправят, че постоянно имала пристъпи на ярост. Миналата седмица един от лакеите на Белмонт разказал на нашия готвач, че тя… — Жената зашепна тайнствено.
Партньорката й се изкиска.
— Държи се като дете, защото е само половин жена. Значи трябва да я ухажват само половин мъже.
Двете огледаха скритом безполезните крака на Сабрина и тя изпита див гняв. Страшно й се искаше да вдигне полите си и да покаже на клюкарките деформираните си прасци, за да побягнат с писъци.
Пред погледа й изникна забързан млад мъж.
— Шампанското ви, мис Камерън.
Той сложи чашата в треперещата й ръка и преди тя да е успяла да му благодари, в залата зазвуча първият валс.
Сабрина отмерваше такта с пръсти и се опитваше да успокои лудо биещото си сърце. Даже Енид танцуваше, вплела пръсти в пръстите на Филип Маркъм.
Сабрина много искаше да презре всички тези хора, даже лоялната си братовчедка Енид. Да ги презре, защото нямаха представи какво значеше за нея да се носи във вихъра на музиката, да се покланя, да изпълнява грациозните фигури. Странно, но тази вечер се чувстваше свързана с Ев, намираше в нея сродна душа. Онази жена беше прекарала целия си живот отстрани. Канеха я на гости, но не й разрешаваха да вземе участие в празничния пир. Сабрина отпи голяма глътка шампанско, но не успя да прогони горчивината в устата си.
Ако светът се въртеше в друга посока, Макдонълови никога нямаше да дойдат в Камерън и сега тя щеше да се носи във вихъра на танца. Тя претърси гримираните лица на мъжете и се запита дали щеше да хареса някого от тях, да се влюби в него. Тази вечер обаче всички й се струваха глупави и незрели, нищо незначещи твари, които ходеха по балове, играеха карти или посещаваха театрални представления. Меките им ръце никога нямаше да имат мазоли. Парфюмираната им кожа не беше усетила топлината на слънцето, нито потта, появила се след честен труд.
