— Такъв, както ви казах и преди — прекъсна ме той.
— А какви са ушите им?
По-възрастният Особен човек ме изгледа, сякаш бях невръстно дете, което не разбира от дума. Лобанков прошепна:
— Стига! Ще вземе да се разсърди!
— Кажете — стигнах до най-важния въпрос — може ли да влезем в сомати-пещерата?
Настъпи мълчание. По-възрастният Особен човек очевидно не очакваше подобен въпрос.
— Няма да преминете изпитателната медитация — каза той. — Никой не успя да я премине, освен мен и по-младия Особен човек.
— И все пак?
— Това е извънредно опасно.
— Намеренията ни са добри…
— Няма значение.
— Все пак може ли да опитаме?
Усещаше се, че по-възрастният Особен човек ни симпатизираше.
— Ще помисля, елате утре — отвърна той.
Сърдечно се сбогувахме, подарихме му рисунката с нашия хипотетичен атлант и си тръгнахме.
Навън Лобанков не се стърпя:
— Провървя ни! Браво на него! Та ние получихме уникални сведения от човек, който през целия си живот е имал достъп до хората в сомати. И което е най-интересно — там те са много, при това от различни цивилизации. Това е Генофондът на човечеството! Дали ще ни пуснат вътре?
На следващия ден отидохме с Лобанков при по-възрастния Особен човек и пак го помолихме да ни разреши поне да надзърнем в сомати-пещерата. Уверихме го, че вече знаем от ламите за забраната да се използва фото- и видеоапаратура.
— Още веднъж искам да ви кажа, че влизането дори в първата зала на сомати-пещерата е изключително опасно — промълви по-възрастният Особен човек.
— Разбираме — веднага отвърнах аз.
— Поговорих си с по-младия (Особен човек — бел. Е.М.). Решихме да разрешим на един от вас да влезе в първата зала на пещерата. А навътре и без друго няма да влезете, защото няма да преминете изпитателната медитация. Никой не е успял да я преодолее!
— Благодаря ви.
— Имайте предвид обаче, че ако се почувствате зле, веднага трябва да се върнете обратно. Иначе ще загинете. Ясно ли е?
— А фенерче може ли да вземем? — Може, но слабо.
Ще ни пуснат ли в сомати-пещерата?
На връщане към лагера разсъждавахме защо все пак решиха да допуснат един от нас в първата зала на сомати-пещерата.
— Сигурно им е по-лесно да ни пуснат там и да ни демонстрират, че пещерата е непроходима, отколкото да ни пазят. Ами ако научим къде се намира и отидем там на своя глава и загинем? — рече Лобанков.
— Може би се страхуват, че ще отидем цялата група — предположих аз. — От една страна, всички можем да загинем, което ще им докара множество неприятности, а от друга страна, нашите обединени торзионни полета могат да подействат дестабилизиращо върху сомати-състоянието на хората в пещерата. Нали помниш разказа за китайските комунисти, които се промъкнали в една от сомати-пещерите.
— Напълно е възможно — продължи Лобанков — те да ни приемат за Особени хора, охраняващи сомати-пещера в Русия, и сега искат да видят ще успее ли руският Особен човек да проникне в тибетска сомати-пещера. Тоест действа принципът: я да видим, чуждоземци, дали ще се справите?
— Може би.
Вечерта решихме аз да вляза в сомати-пещерата.
На другия ден ние четиримата — по-младият Особен човек, аз, Лобанков и преводачът Кирам, напуснахме селището. Два-три километра вървяхме по междуселската планинска пътека, виеща се покрай стръмната клисура. После по-младият Особен човек свърна към незабележима пътечка, по която се изкачихме. Като минахме едно възвишение с каменисти сипеи, навлязохме в царството на скалите. По- младият Особен човек, лавирайки между канарите, ни заведе до неголяма пещерна вдлъбнатина в скалата.
— Това ли е сомати-пещерата? — попитах го аз.
— Да — отвърна той.
Спомних си думите на ламите, че сомати-пещерите са скрити. И наистина, сред околните скали на безлюдния планински склон можеха да се открият десетки пещерни вдлъбнатини. А колко ли бяха те в околните планини, чиято панорама се разкриваше пред очите ни!
В сомати-пещерата
Седнахме, поехме си дъх и аз започнах да се приготвям за сомати-пещерата. Беше пладне. За съжаление не беше пълнолуние, когато Особените хора влизат в нея.
Облякох якето си, взех скиорската си шапчица и за всеки случай — алпинистко въже. Проверих дали свети фенерчето.
Тесният проход, в който влязох, след няколко метра се разшири. Върнах се обратно, подадох глава от пролуката и помолих по-младия Особен човек за разрешение да ме снимат. Той, който категорично беше забранил да се снима входът на сомати-пещерата, сега ни позволи. Веднъж — не повече.
Тримата останаха навън, а аз навлязох навътре. След разширението на прохода се проточи тесен тунел, широк два-три метра. След като изминах 25–30 метра в пълна тъмнина, в най-тясното място се натъкнах на желязна врата, заключена с катинар. Спрях в недоумение.
Изведнъж отзад чух стъпки. Сърцето ми подскочи. Светнах с фенерчето и видях по-младия Особен човек. Той се приближи мълчаливо до мен (не можехме да говорим без преводач), отключи катинара и все така мълчаливо се отдалечи назад.
Огледах вратата с фенерчето. Беше направена от пет-шестмилиметрово желязо и боядисана с червена, кафява и жълта боя. Шарките на боята рисуваха три геометрични фигури, които смътно напомняха за очи. Вратата беше монтирана в скалата и циментирана.
Наведох се и минах през нея. Кой знае защо си помислих: дали някой няма да я заключи зад мен?
Преминавайки още няколко метра, се озовах в просторна зала. Стана ми студено. Сложих си скиорската шапчица. След 15–20 метра се спрях и се вслушах в своите усещания. Не чувствах никакво въздействие. Изключих фенерчето и постоях няколко минути в тъмното — абсолютна тъмнина, каквато цари само в пещерите. И тишина. Още веднъж се вслушах в усещанията си — всичко беше нормално и само ритмичното биене на сърцето ми напомняше, че съм жив. Не изпитвах страх — очевидно си казваше думата многогодишният ми спортен и хирургически опит да се концентрирам в сложни ситуации.
Включих фенерчето и продължих нататък. Скоро на срещуположната страна на залата видях още един проход, широк около два метра. „Сигурно това е тунелът, в който започва психоенергийната бариера на сомати-пещерата“, мина ми през ума.
Внимателно анализирайки усещанията си, аз се приближих към него. Всичко беше нормално. Но метър- два преди началото на тунела изпитах леко чувство на тревога. Първо си помислих, че все пак се страхувам й се помъчих да потисна това чувство. При влизането в тунела неочаквано ме обхвана безпричинен страх, който след няколко крачки също толкова неочаквано изчезна, замени го чувството на необяснимо и силно негодувание. След още няколко стъпки се появи главоболието.
Мога да кажа за себе си, че не съм от страхливите и не ми се случва да първи път да бродя из планини и да влизам в пещери. Ясно усещах, че страхът и негодуванието ми бяха някак си внушени, т.е. причината не беше в мен.
След още няколко крачки чувството на негодувание се засили, главоболието — също. Преодолявайки тези усещания, изминах още десетина метра. Болката в главата ми стана нетърпима. Спрях, изключих фенерчето и в пълния мрак се постарах да се съсредоточа, опитвайки се да се освободя от неспиращото
