— Не съм виждал никакви чудовища. Нито пък облаци. Тук съм отскоро.
— Някакви гигантски летящи дракони ни докараха на този остров — обясни Хоукмун. — Сега вече разбирам защо. Бас държа, че те също служат на Руническия жезъл.
— Може и право да казваш — кимна Фанк. — Обаче това не е моя работа, господарю Дориан.
— Дали пък жезълът не е предизвикал и корабокрушението? — продължи ядосано Хоукмун.
— Че кой може да знае? — отвърна Фанк, нахлупи шапката над челото си и се почеса озадачено по брадата. — От мен се искаше да ви докарам лодка и да ви обясня къде е най-близката обитаема земя.
— Докарал си ни лодка? — попита изумен д’Аверк.
— Аха. Не е от луксозните, но пък я бива да плува из моретата. Двамата ще се поберете в нея.
— Двамата ли! Ами че ние имаме още петдесет души екипаж! — отвърна Хоукмун с пламнал поглед. — Щом този жезъл толкова държи да му служа, би трябвало да организира нещата по-добре. Досега успя единствено да ме ядоса!
— Не се коси, че ще вземеш да се умориш — посъветва го с мек глас Орланд Фанк. — Мислех, че сте поели към Днарк, в служба на Жезъла. А брат ми каза…
— Тъкмо брат ти настояваше да отидем в Днарк. Но аз имам други задължения, Орланд Фанк — към моята съпруга, която не съм виждал от месеци, и към баща й, който чака със свито сърце завръщането на своите най-близки приятели…
— А, онези в Медния замък ли? Чух за тях. Добре са засега, ако това ще те успокои.
— Сигурен ли си?
— Амче как? Живеят си, потънали в скука, ако изключим ядовете с някой си Елвереза Тозер.
— Тозер!? Какво е направил този ренегат?
— Отмъкнал, както научих, един пръстен и дим да го няма. — Орланд Фанк размаха ръце като птица.
— И къде е отишъл?
— Кой знае? Нали ги знаеш пръстените на Миган.
— Вярно, на тях не може да се разчита.
— Тъй де.
— Е, поне са се отървали.
— Виж, не го знам що за човек е…
— Много талантлив драматург — обясни Хоукмун. — Но с типичен морал за…
— За гранбретанец? — предложи Фанк.
— Точно така. — Хоукмун сбърчи вежди и погледна Орланд Фанк. — Не ме мамиш, нали? В Камарг всичко е наред?
— За момента са в пълна безопасност.
Хоукмун въздъхна.
— Къде е лодката? И какво ще стане с моряците?
— Виж сега, аз отбирам малко от строшени кораби. Ще им помогна, та да се върнат здрави и читави в Нарлийн.
— А ние не може ли да отидем с тях? — попита д’Аверк.
— Чух, че и двамата не сте от най-търпеливите — отвърна Фанк. — А поправката на кораба ще отнеме време.
— Добре де, ще вземем лодката — примири се Хоукмун. — Ясно е, че ако не го сторим, Руническият жезъл — или свръхестествената сила, която ни изпрати тук, каквато и да е тя — отново ще се заеме да ни убеждава.
— И аз така ги виждам нещата — съгласи се Фанк и се подсмихна под мустак.
— А ти как ще напуснеш острова? — попита д’Аверк.
— Ще отплавам с моряците от Нарлийн. Добре ще си прекараме ние.
— Колко далеч е континентът? — попита Хоукмун. — И как ще се ориентираме? Да имаш да ни услужиш с компас?
Фанк сви рамене.
— Не е чак толкоз далеч, че да ви трябва компас. Пък и ветрецът ще ви води.
— Какво искаш да кажеш?
— Вятърът по тези места е малко смахнат. Скоро ще разберете за какво говоря.
Хоукмун поклати объркано глава.
Двамата последваха Орланд Фанк по брега.
— Май пак се оказа, че някой друг се разполага със съдбите ни — промърмори саркастично д’Аверк, докато приближаваха малката лодка.
ПЕТА ГЛАВА
ГРАДЪТ НА СВЕТЕЩИТЕ СЕНКИ
Хоукмун се беше излегнал на дъното на лодката, а д’Аверк си подсвиркваше на кърмата, присвил очи заради пръските, вдигащи се над борда. През целия ден вятърът насочваше лодката, следвайки неизменно един и същи курс.
— Сега вече разбирам какво имаше предвид Фанк, когато говореше за тукашните ветрове — изсумтя Хоукмун. — Този бриз е неестествено постоянен. Изглежда, пак сме марионетки в нечии свръхмогъщи ръце…
Д’Аверк се ухили и посочи напред.
— Е, както гледам, скоро ще можеш да изкажеш съображенията си на този, дето дърпа конците. Я гледай — земя.
Хоукмун с неохота се надигна и зърна далеч пред тях земя.
— Ето че пак се върнахме в Амарек — засмя се д’Аверк.
— Ех, защо това не беше Европа и Изелда да бе някъде там! — въздъхна Хоукмун.
— Или пък Лондра, където е моята любима Флана — добави д’Аверк и се закашля театрално. — Но по- добре така, отколкото да я заваря в обятията на някое вонящо, разложено същество…
Не след дълго започнаха да различават отделни детайли от бреговата линия — стърчащи скали, хълмове и дори дървета. После далеч на юг изгря причудливо златисто сияние — пораждащата го светлина като че ли пулсираше в синхрон с някакво гигантско сърце.
— Чакат ни нови изненади — обяви д’Аверк.
Вятърът се усили. Носът на лодката се насочи право към сиянието.
— Ето че поехме към светлината — забеляза Хоукмун. — Да ти призная, всичко това започна да ми омръзва!
Постепенно навлязоха в широк пролив между брега на континента и дълъг остров, от чийто далечен край бликаше златистата светлина.
От двете им страни се издигаха хълмове, покрити с гъста растителност, но не се виждаха никакви признаци на живот.
Светлината постепенно започна да избледнява, докато накрая в небето остана само слабо сияние. Лодката забави скорост, без да променя посоката си. И тогава двамата видяха града.
Бе толкова красив и великолепен, че дъхът им секна. Голям бе колкото Лондра, може би дори по-голям, над сградите му се издигаха симетрични кули, куполи и ми-нарета и всичко това излъчваше ослепителна светлина, в която освен преобладаващия златист цвят имаше розови, жълти, сини, виолетови и вишневочервени оттенъци — като картина, изрисувана от светлина и окъпана в злато. Градът беше така неотразимо прекрасен, че ио-скоро можеха да го обитават богове, отколкото простосмъртни.
Лодката навлезе в пристанището и доближи кея, който сияеше в същата златиста светлина, каквато излъчваха сградите.
— Като видение в сън… — прошепна Хоукмун.
— Видение от небесата — добави д’Аверк, позабравил обичайния си цинизъм.
Малката лодка спря до една тясна стълбичка, спускаща се до водата.
Д’Аверк вдигна рамене.
— Предполагам, че от нас се иска да слезем на брега. Можеха да ни отведат и на някое по-неприятно
