място.
Хоукмун кимна замислено и рече:
— Д’Аверк, пазиш ли още пръстените на Миган?
— Тук са — потупа кожената си кесия д’Аверк. — Защо?
— Мислех си, че ако се изправим пред такава заплаха, та и оръжията ни да са безпомощни, можем да ги използваме.
Д’Аверк кимна, че е разбрал, после челото му се покри с бръчки.
— Странно, как не се сетихме да го направим на острова…
Хоукмун го погледна изненадан.
— Да… вярно… — След това присви ядно устни. — Нищо чудно някоя свръхестествена сила да е ровичкала из мозъците ни! Как само мразя всичко свръхестествено!
Д’Аверк докосна устните си с пръст и се ухили подигравателно.
— Такива неща не се говорят в град като този!
— Вярно. — Надявам се обитателите му да са така приятни като първото впечатление от него.
— Ако въобще има обитатели.
Изкачиха се по стълбата и излязоха на кея. Странните сгради се издигаха съвсем наблизо, разделени от широка улица.
— Хайде да влезем в града — предложи Хоукмун — и да разберем с каква цел са ни довели тук. Дано след това ни позволят да се върнем в Медния замък.
Поеха по улицата и не след дълго откриха, че дори сенките, хвърляни от сградите, са изпълнени с цветове и свой собствен живот. Отблизо високите кули изглеждаха съвсем феерични и когато Хоукмун докосна една от тях, усещането не можеше да се сравни с нищо познато. Кулата не беше вдигната нито от камък, нито от дърво или стомана, защото съвсем лекичко поддаваше под пръстите му. Още по-изненадваща бе топлината, която се излъчваше от нея.
Той поклати учудено глава.
— По-скоро прилича на плът, отколкото на камък!
Д’Аверк докосна стената и на свой ред вдигна изненадано вежди.
— Вярно… Или на растителност. Наистина е като нещо живо!
Продължиха. От време на време улицата се разширяваше в просторни площади. Пресякоха един и поеха по друга улица, като спираха, за да вдигнат глави към главозамайващо високите сгради, чиито покриви се губеха в сияещата златиста мараня над тях.
Разговаряха с приглушени гласове, сякаш се бояха да нарушат покоя на огромния град.
— Забеляза ли — промърмори Хоукмун, — че никъде няма прозорци?
— Нито врати — добави д’Аверк. — Със сигурност мога да твърдя, че този град не е бил предназначен за хора — нито пък построен от хора!
— Може би са го вдигнали някакви същества преди Трагичното хилядолетие? — предположи Хоукмун. — Някои като призрачния народ от Сориандум.
Д’Аверк кимна.
Странните сенки започнаха да се сгъстяват и накрая ги обгърнаха отвсякъде. Двамата изведнъж почувстваха как умората ги напуска. Хоукмун се засмя, забравил доскорошните си опасения, д’Аверк му отвърна с усмивка. Сияещите сенки плуваха докъдето им стига погледът. Хоукмун дори се зачуди дали тъкмо те не са истинските обитатели на града.
Улицата свърши и пред тях се ширна огромен площад, очевидно построен в центъра на града, а точно в средата се издигаше цилиндрична сграда, която въпреки исполинските си размери изглеждаше с крехка конструкция. По стените й се преливаха сияещи багри, а в основата Хоукмун зърна нещо, което го озадачи.
— Виж, д’Аверк, врата! Онези стъпала водят към нея!
— И какво да правим сега? — прошепна д’Аверк.
— Ще влезем, разбира се — вдигна рамене Хоукмун. — Какво имаме да губим?
— Може би вътре ще открием отговора на твоя въпрос — усмихна се приятелят му. — След вас, благородни рицарю.
Двамата изкачиха стъпалата и спряха. Вратата беше малка, колкото да ми мине човек. Вътре се виждаха многобройни сияещи сенки.
Хоукмун храбро прекрачи прага. Д’Аверк го последва.
ШЕСТА ГЛАВА
ДЖЕХАМЯ КОНАХЛИАС
Краката им сякаш потъваха в пода. Сияещите сенки ги обгърнаха плътно. Двамата мъже закрачиха в сумрака на цилиндричната кула.
Откъм коридорите долетя мелодичен звън и приятно погали слуха им — като звънчета, подрънкващи приспивна детска песничка. Музиката подсили усещането за приятна отмора, завладяло телата им.
Изведнъж се озоваха в неголяма зала, изпълнена със същото златисто сияние, което бяха зърнали от борда на малката лодка.
От сиянието се появи дете.
Беше момче, с ориенталски черти, с нежна, тъмна като кафе кожа, облечено в широка, обсипана с брилянти роба.
Момчето се усмихна и заобикалящото ги сияние се засили. Невъзможно бе да не го обичаш.
— Дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — произнесе със звънлив глас то и кимна. — И Хюлам д’Аверк. Възхищавам се както на рисунките, така и на сградите, които сте построили, сър.
— Нима познавате моите работи? — изненада се д’Аверк.
— Те са великолепни. Защо спряхте да творите?
Д’Аверк се покашля засрамено.
— Аз… ами май съм забравил как се прави. Пък и тази проклета война…
— Ах, да, разбира се. Тъмната империя. Нали затова сте тук.
— Мисля, че да…
— Казвам се Джехамя Конахлиас. — Момчето се усмихна отново. — Това е единствената информация за мен, която възнамерявам да ви предоставя, за да спестя излишните въпроси още отсега. Този град се нарича Днарк, а обитателите му са познати във външния свят като Великите Добри. Предполагам, че сте срещнали някои от тях.
— Сияещите сенки? — попита Хоукмун.
— Така ли ги възприемате? Да, сияещите сенки.
— Те разумни ли са? — попита Хоукмун.
— Естествено. Повече от разумни, може би.
— А този град, Днарк — продължи Хоукмун. — Това не ли легендарният град на Руническия жезъл?
— Тъкмо той.
— Чудно, че центърът на всички легенди се оказа не Амарек, а Азиакомуниста — промърмори д’Аверк.
— Може би това не е случайно съвпадение — усмихна се момчето. — А е със строго определена цел.
— Разбирам.
Джехамя Конахлиас се усмихна.
— Дошли сте да видите Руническия жезъл, предполагам?
— Очевидно — кимна Хоукмун и изведнъж осъзна, че е неспособен да се разгневи в присъствието на момчето. — Първо Рицарят в Черен кехлибар и Злато ни каза, че трябва да поемем насам, сетне бяхме подмамени да го сторим и от неговия брат — Орланд Фанк…
— Ах, да — засмя се Джехамя Конахлиас. — Орланд Фанк. Трябва да призная, че изпитвам особени симпатии към този служител на Жезъла. Както и да е, сега заповядайте в Залата на Руническия жезъл. — Момчето се намръщи. — Ах, щях да забравя. Преди това сигурно ще пожелаете да се освежите и да се срещнете с един пътешественик като вас. Изпревари ви тук само с няколко часа.
