— Познаваме ли го?
— Мисля, че сте се срещали и преди.
Момчето се издигна лекичко над креслото, в което се беше настанило.
— Оттук.
— Кой пък ще е това? — попита шепнешком д’Аверк. — Кой от познатите ни би могъл да пристигне в Днарк?
СЕДМА ГЛАВА
ЕДИН СТАР ПОЗНАТ
Последваха Джехамя Конахлиас из виещите се, облицовани с органична материя коридори на сградата. Те бяха много по-светли, след като сияещите сенки — които момчето нарече Великите Добри — бяха изчезнали. Както изглежда, задачата им бе била само да доведат Хоукмун и д’Аверк дотук.
Озоваха се в голяма зала, насред която имаше дълга маса, направена от същата материя, от каквато бяха и стените, и заобиколена от пейки. На масата вече беше поднесена храна, ястията не се отличаваха с особена екстравагантност — риба, хляб и пресни зеленчуци.
Ала това, което прикова вниманието им и накара ръцете им неволно да стиснат дръжките на сабите, бе фигурата, застанала в другия край на залата. На лицата им се изписа гневно изумление.
Хоукмун пръв намери сили да проговори през здраво стиснатите си челюсти.
— Шенегар Трот!
Тлъстата фигура закрачи тромаво към тях. Сияещата сребърна маска бе пародия на лицето, което се криеше под нея.
— Добър ден, господа. Дориан Хоукмун и Хюлам д’Аверк, доколкото виждат очите ми.
Хоукмун се извърна към момчето.
— Знаете ли кой е този човек?
— Представи ми се като изследовател от империята.
— Това е графът на Съсекс и дясна ръка на самия император Хуон. Този човек е прегазил половин Европа! Само барон Мелиадус може да се сравнява с него в злините, които е причинил!
— Хайде, хайде — рече Трот, който, ако се съдеше по гласа, се забавляваше чудесно. — Да не започваме с обиди. Тук сме на неутрална земя. Войната е достатъчно далеч от нас. Мисля, че трябва да положим максимални усилия, за да се държим цивилизовано — и да не оскърбяваме нашия многоуважаем домакин…
Хоукмун му хвърли кръвнишки поглед.
— Как пристигнахте в Днарк, граф Шенегар?
— С кораб, Хоукмун. Нашият барон Калан, когото, доколкото разбрах, познавате доста добре… — Трот се изкиска, защото Хоукмун неволно докосна с ръка черната перла, която навремето Калан бе поставил в челото му. — Та той е изобретил един нов вид двигател, с чиято помощ корабите ни пресичат морето с невероятна скорост. Не съм съвсем сигурен, но струва ми се, че този двигател се основава на машината, използвана при полета на орнитоптерите, само че е доста по-усъвършенствана. Нашият премъдър крал- император ми поръча да отплавам за Амарек и да потърся благоразположението на тукашните сили…
— С други думи, да откриете силните и слабите им страни, преди да ги нападнете! — извика Хоукмун. — Само безумец би повярвал в добрата воля на Тъмната империя!
Момчето разпери ръце и на лицето му се изписа тъжно изражение.
— Тук, в Днарк, ние търсим единствено равновесието. В края на краищата, това е смисълът и причината за съществуването на Руническия жезъл, пазен от нас. Умолявам ви, оставете противоречията за бойното поле и нека всички заедно опитаме вкуса на приготвената храна.
— Трябва обаче да ви предупредя — намеси се Хюлам д’Аверк с много по-спокоен тон, отколкото Хоукмун, — че Шенегар Трот не е дошъл тук да иска мир. Където отиде той, неизменно го следват злини и нещастия. Бъдете бдителни — смятат го за най-хитрия от всички гранбретански благородници.
Момчето кимна някак свенливо, после ги подкани да се настанят около масата.
— Моля, седнете.
— А къде е вашият флот, граф Шенегар? — попита д’Аверк, след като приседна на пейката и дръпна към себе си една чиния.
— Флот ли? — попита невъзмутимо Трот. — Не съм споменавал никакъв флот — само моя кораб, който е закотвен на няколко мили от града.
— Тогава този кораб трябва да е доста голям — промърмори Хоукмун и захапа лакомо комата хляб, — защото досега не съм чувал някой военачалник от Тъмната империя да посети нова страна, без да е готов за нахлуване.
— Забравяте, че ние, гранбретанците, освен всичко останало сме и учени — отвърна Трот с престорена обида. — Ние търсим познания, истини и първопричини. И как иначе, след като крайната ни цел е обединяването на всички воюващи страни в Европа и омиротворяването на света, за да можем след това да ускорим процеса на неговото опознаване.
Д’Аверк се закашля театрално, но не каза нищо.
В следния миг Трот направи нещо крайно нетипично за един благородник от Тъмната империя — бутна маската над челото си и започна да се храни с апетит. В Гранбретан подобна постъпка щеше да бъде сметната за груба проява на невъзпитание. Ала Хоукмун знаеше, че Шенегар Трот по природа е ексцентричен и останалите благородници търпят странното му поведение само заради огромното му лично богатство и най-вече заради изключителните му бойни умения.
Лицето, което видяха, бе наистина първообраз на карикатурната сребърна маска. Беше бледо, подпухнало и с интелигентни черти. Очите бяха лишени от каквато и да било изразителност, най-вероятно защото Шенегар Трот се владееше дотолкова, че сам можеше да избира кога да влага нещо в погледа си.
Продължиха да се хранят в относителна тишина. Само момчето не се докосваше до ястията.
След известно време Хоукмун посочи сребърните доспехи на графа.
— Ако наистина сте дошли тук с мирна мисия, граф Шенегар, защо носите тази тежка броня?
Шенегар Трот се усмихна.
— Нима можех да знам предварително какво ме очаква в този чудат град? Човек по-добре да е подготвен за всичко.
Д’Аверк реши да смени темата, съзнавайки, че не ще успеят да надхитрят графа с подобни въпроси.
— Как върви войната в Европа? — попита той.
— Няма никаква война в Европа — отвърна Трот.
— Няма война ли? А ние какво търсим тук — изгнаници от собствените си страни? — попита Хоукмун.
— Няма война, тъй като сега в цяла Европа се е възцарил мир под вещото ръководство на нашия добър крал Хуон — отвърна Шенегар Трот и за изненада на Хоукмун придружи последната реплика с почти приятелско намигване. — Като изключим Камарг, естествено — страната, която изчезна безследно. Моят приятел барон Мелиадус все още не може да преживее този факт.
— Сигурен съм, че е така — рече Хоукмун. — Все още ли е обладан от страст за отмъщение?
— Повече от всякога. Когато тръгвах от Лондра, беше изправен пред опасността да се превърне в посмешище за двора.
— Май не изпитвате особена симпатия към барона — подхвърли д’Аверк.
— Познахте — съгласи се граф Шенегар. — Както виждате, ние гранбретанците не сме чак такива кръвожадни безумци, каквито се опитвате да ни изкарате. Лично аз неведнъж съм влизал в открити разпри с барон Мелиадус. Въпреки че оставам верен докрай на моята родина и свещения император, аз не одобрявам всичко, което се върши в нейно име — включително и ако самият аз участвам в тези дела. Но съм длъжен да изпълнявам заповедите. Аз съм патриот. — Шенегар Трот разкърши широките си рамене. — Бих предпочел да си остана у дома, да чета и да пиша. Не знам дали ви е известно, но навремето ме смятаха за доста многообещаващ поет.
— А ето че сега пишете само епитафии, при това с кръв и огън — каза Хоукмун.
