имаха усмихнати щастливи лица и аз бях така запленен от тази гледка, че трябваше Ртъслри да ме бутне по гърба и да ми напомни, че спирането на улицата е недопустимо от гледище на ергонския морал.
Продължихме пътя си. Аз открих, че прозрачните пространства по улиците се редуват с непрозрачни в един строг ритъм, както всичко на тази планета. Очевидно цялата подземна част на Фелисите представляваше едно гигантско работно помещение.
— И кому принадлежи всичко това? — запитах любезната мадам Оа.
— На Доорството, естествено. Не само това, но и надземните сгради, и улиците, и повърхността на планетата, и нейните недра, и въздуха над нея, и стратосферата, и двата естествени спътника на Ергон, и двете Оранжеви звезди.
— Мон дийо — рекох аз зашеметен. — Но как е възможно това?
— Всичко е възможно — отвърна мадам Оа невъзмутимо. — На Ергон няма нищо невъзможно.
— Но за какво, по дяволите, служи цялата тази собственост на Доорството?
— Не знам. Но Доорството служи вярно на собствеността си и така поддържа живота на Ергон. Представяте ли си например какво би станало с двете Оранжеви, ако го нямаше Доорството? Та те отдавна да са изгаснали. А заедно с тях и ние.
— Как тъй?
— Всяка декада — обясни ми мадам Оа — Доорството отпуска по два килограма водород, хелий и други вещества от собствените си стратосферни запаси и тези вещества биват хвърляни върху звездите — на всяка звезда по килограм. Така се поддържа тяхното горене. Освен това Супердоорът от време на време нарежда да хвърлят на звездите и по два-три грама сяра. По този начин се запазва оранжевият им цвят.
— О! — можах само да кажа аз.
И наистина, какво друго би могъл да каже човек пред картината на такова могъщество? Та в нашата Осма република все пак имаше цели три фирми и тези три фирми си бяха поделили една нищо и никаква Франция. Дори суперархимилиардерите отвъд Атлантика биха се пукнали от завист, ако им се случеше да попаднат на Ергон… Мина ми през ума да попитам какви грижи полага Доорството за двете месечини, но не ми остана време, понеже бяхме стигнали пред Пантеона на интелохахохите.
Това беше гигантска квадратна постройка, която се отличаваше от останалите сгради на Фелисите по това, че стените й не бяха прозрачни и през тях не се виждаше нито от вън на вътре, нито от вътре на вън. На високата стометрова фасада се виждаше една единствена вратичка, през която можеше да се влезе само ако човек застане на четири крака. На противоположния край на постройката се издигаше квадратна кула, два пъти по-висока от самата постройка. Около върха на кулата плуваха в кръг няколко оранжеви ергонски облачета.
Отвън Пантеонът на интелохахохите бе ограден с петнадесет редици кибер-доори. Всички те стояха с муцуни към сградата и безбройните им зелени лещи бяха вперени неотстъпно в стените й. Какво гледаха там? Когато изразих учудване, мадам Оа каза, че позицията на кибер-доорите била напълно целесъобразна, тъй като те охранявали не Пантеона от външни лица, а външните лица от Пантеона. Защо така? О, това било напълно обяснимо: Пантеонът на интелохахохите бил единственото място на планетата, дето понякога се раждали идеи — научни, технически и метафизически, — а ергонските идеи имали свойството да проникват и през най-плътните стени и даже през коремните мускули на самите ергонци — нещо, което предизвиквало както затруднения за перисталтиката на червата, така и душевни разстройства. Веднъж някаква идея успяла да измами бдителността на кибер-доорите и преди да я въдворят обратно в Пантеона, направила няколко обиколки из столицата. Настъпило пълно объркване на реда, истински хаос: внезапно фелиситаните престанали да се усмихват и толкова се замислили, че охахохите забравили да отидат в подземните заводи, интелохахохите, кой знае защо, почнали да си скубят косите, а част от доорството излязло на улиците и скъсало кафявия кръг със златната светкавица на блузите си в знак на разкаяние. Но хаосът, слава богу, траял само двадесет и четири часа, без да прескочи територията на Фелисите. Тогава именно редиците на кибер-доорите, наблюдаващи Пантеона, били увеличени и сгъстени, тъй че пиле не можело да прехвръкне навън, та камо ли идея, а разкаялите се доори се самообезглавили в знак, че се разкайват за своето разкаяние. И всичко си тръгнало отново по реда.
За мое учудване (на тази планета аз не преставах да се учудвам, въпреки моите преживелици на Гриз) кибер-доорите не ни спряха, даже не ни обърнаха внимание и ние пълзешком се промъкнахме през малката вратичка.
Пантеонът се състоеше от четири корпуса, дълги по един километър. Корпусите заграждаха голям квадратен двор. Из двора се разхождаха известен брой интелохахохи в дългите си бели раса. Те бяха мълчаливи и съсредоточени, но разбира се, усмихнати. Само от време на време някой от тях внезапно вдигаше две ръце към оранжевото ергонско небе и извикваше: „Ойаийауйа!“ — и изчезваше в сградата. Останалите го проследяваха с погледи и усмивките им за миг ставаха злобни и зловещи.
Направиха ми впечатление лицата на тези интелохахохи — най-мъдрите на Ергон, както твърдеше мадам Оа. За разлика от пълнокръвните жизнерадостни лица на обикновените ергонци, тези тук бяха изпити, кокалести и восъчножълти и аз донякъде си обясних названието на тяхното обиталище: те всички сякаш бяха минали или бяха готови да минат във вечността. Впоследствие узнах, че на този интелектуален елит се отпущало ядене веднъж дневно, тъй като пълните стомаси не предразполагали към мислене и открития. По същата причина стомасите на останалите ергонци не трябвало да остават никога празни.
— Да влезем — каза мадам Оа. — Моят Юй ще ви покаже всичко. Ще го намерим в библиотеката.
Влязохме в най-близкия корпус през една нормална врата и се намерихме в една зала, която заемаше, както се оказа, целия корпус. Таванът й едва се виждаше, ширината й бе не по-малка от петстотин метра, а по дължината й можеше да се организира маратонско надбягване. Великолепна мозайка от фигури на животни и растения покриваше пода на залата. Огромни стелажи с дебели книги и ръкописи закриваха четирите й стени. Интелохахохи в бели раса се бяха покатерили по златни стълбички и се ровеха в книгите.
Посегнах да докосна един том с позлатен гръб и красив надпис върху него, но пръстите ми опряха в нещо твърдо и гладко. Прекарах длан по гръбчетата на съседните книги и хлъцнах от изненада: усетих само равната повърхност на стената… Стелажите, книгите, интелохахохите, които се ровеха в тях, стълбичките — всичко това бяха само добре изпълнени фрески. Залата беше съвършено празна и нито един реален предмет не нарушаваше нейната пустота. Само някъде далеч, по средата й, се виждаше дребничката фигура на един интелохахох, който се бе изтегнал в удобен шезлонг и дремеше. Но не бе ли и той нарисуван?
Запътихме се нататък и вървяхме доста време, докато стигнем до легналия интелохахох. Не, той не бе нарисуван. Той стана да ни посрещне, като оправяше диплите на расото си. Беше Юй Оа.
— Добре дошли в най-голямата библиотека на Космоса — поздрави ни той със своята ергонска усмивка.
Ртъслри бълбукна с цялото си гърло. Лала Ки се бе увлякла да разглежда фреските, като се мъчеше да определи преди колко века и с какво бяха рисувани. Аз бях малко озадачен?
— Но къде са книгите, уважаеми Юй Оа?
— Ето ги.
Като се прозяваше, Юй Оа посочи едно сандъче, поставено на пода до шезлонга. Сандъчето бе от чисто злато и лъщеше като слънце. Само катинарът, който го предпазваше от лекомислено отваряне, беше малко ръждясал. Гледах сандъчето като изтърван.
— Не виждам книги, Юй Оа…
— Те са вътре. Тоест, тя е вътре. Тя е добре съхранена.
— А къде са останалите?
— Други няма. — Усмивката на Юй Оа в момента можеше да затъмни двете оранжеви слънца на Ергон, но аз, кой знае защо, си припомних за обичая на японците да се смеят, когато им е тъжно. — Други няма, тази е единствената, землянино. Много ценен ръкопис.
— Ръкопис? Нима не сте открили още книгопечатането?
— Как да не сме го открили — обиди се малко Юй Оа. — Та ние вече го закрихме… При Първото
