освобождение, за създаване на своя собствена национална държава.
До края на XVIII век съпротивата на сърбите срещу османското господство носи белега на спомагателна акция: Австрийската империя, респ. Европа, води войни с Османската империя, а сърбите (и другите балкански народи) се включват със свои сили в тези войни. От началото на XIX век вече не е така — националноосвободителното движение на сърбите става самостоятелен фактор в историческия процес, в Сърбия започва движение, което е независимо от Европа, а след това тя, Европа, предприема една или друга стъпка за намеса. Причините за този обрат могат да се търсят най-малко в три направления: първо, състоянието и историческите перспективи на Османската империя — тя е в процес на отслабване, става „болен човек“ край Босфора и губи историческа перспектива; второ, силите на Европа, тяхната способност или неспособност, желание или нежелание за изгонване на османците от Балканите и трайно решаване на Източния въпрос — само Русия е сериозен противник на Османската империя, докато европейският Запад мисли повече за приспособяване на „болния човек“ към настъпващите промени чрез реформи; трето, състоянието и историческите перспективи на сръбското общество, развитието на сръбската национална идея — налице са материални и духовни сили, за да се стъпи в акция. Събитията показват, че освобождението на балканските народи от османско господство не ще може да стане дело на Европа, то трябва да се извоюва със собствени сили, при използване, естествено, на съответната международна конюнктура. През 1804 г. сърбите от Белградския пашалък се оказват достатъчно „узрели“, за да се впуснат тъкмо в такова опасно и рисковано предприятие. И ако все пак „сътрудничат“ с режима на Мустафа паша, то е, защото съществува по-голямо зло — еничарският „зулум“. И когато Портата не може да се справи с този „зулум“ и той става факт — Сърбия въстава.
Бунт срещу еничарите
Реформените планове на султан Селим III срещат отявлен отпор във всички слоеве на османското общество: спахии, еничари, духовенство, феодали сепаратисти и пр. Освен този вътрешен враг в последните години на XVIII век се задава и една голяма външна опасност — Наполеонова Франция: френски успехи в Италия и ликвидиране на Венеция, превземане на Йонийските острови, пропаганда в Далмация, Босна и Гърция, експедиция в Египет. Султанът не може да издържи във война на два фронта, изоставя реформите и търси помирение с отцепниците. В началото на 1799 г. Портата признава Осман Пазвантоглу за видински везир и разрешава на неговите съюзници — белградските еничари — да се завърнат в Белградския пашалък.
Връщането на еничарите в Сърбия означава връщане и на зулумите. Еничарите бързат да си възвърнат предишните читлуци, да създадат нови, да грабят и да се обогатяват. Султанският везир Мустафа паша се оказва безсилен да спре техния натиск, още повече че Портата нарежда да се обезоръжават сърбите, командирът на сръбските отряди Станко Харамбашич е убит, има избити или взети в плен като заложници и други сръбски водачи, кнезове и бивши хайдути. През 1801 г. четирима еничарски главатари превземат и Белград, пленяват везира, след което го убиват. Избити са и много други турци, привърженици на реформеното движение. Установява се кървав еничарски терористичен режим.
Така четиримата еничарски главатари стават господари на Белградския пашалък. Наистина в Белград идва нов султански везир, Хасан паша, но той става играчка в ръцете на еничарските отцепници. Портата не е в състояние да ги застави да се подчиняват, официално им прощава убийството на Хаджи Мустафа паша. Сега пашалъкът се разделя на четири части и насилствено се възстановяват читлук-сахибските отношения. Селяните се задължават безплатно да работят на еничарските читлуци, въвеждат се нови налози, по селата се строят ханове и се назначават специални чиновници — субаши, търговските стоки се облагат с нови такси, местното самоуправление се премахва — вече не се зачитат старейшини, кметове и кнезове. Настъпва период на обща несигурност, безчинства, насилия и терор.
Този „зулумаджийски“ режим засяга всички слоеве на сръбското общество: селяни, търговци, кнезове и дори турските спахии, т.нар. добри турци, поддръжници на предишното управление на Мустафа паша. Отговорът на сръбското общество, естествено, не може да бъде друг, освен организирана съпротива. Още през 1802 г. в Земун се събират спахии и сърби, които се опитват да предизвикат движение против еничарите, но акцията е преждевременна и завършва безуспешно. Въпреки това навсякъде започва да се шушука, че трябва да се предприеме нещо. През
1803 г. вече се провеждат тайни срещи и събрания, полагат се клетви, преговаря се с австрийските власти в Земун за доставка на оръжие, правят се опити да се заинтересува руският двор за образуване на едно „славяносръбско царство“ и пр. Очертават се два центъра на подготовка на въстание: Западна Сърбия, Валевската нахия, където най-авторитетна фигура е кнез Алекса Ненадович, и Шумадия, където отново се развива хайдушкото движение. Тук се подвизава старият хайдушки войвода Станое Главаш, тук е бившият хайдутин и търговец Караджордже Петрович, който скоро ще стане сръбският „вожд“.
Сръбската подготовка за въстание обаче става известна на еничарските главатари. Писмо на кнез Алекса Ненадович до австрийския комендант в Земун с молба за помощ в оръжие и офицери попада в ръцете на еничарите. Следва известната „сеча кнезове“: през януари 1804 г. еничарските управници на Белградския пашалък устройват масово клане на сръбските първенци. Избити повече от 70 души — кнезове, търговци, свещеници. Загива и Алекса Ненадович. Идват и за Караджордже в Топола, но той ги посреща подготвен — със своя дружина влиза в сражение с екзекуторите си, разбива ги и заедно с хайдушкия войвода Станое Главаш слага началото на бунта.
Резултатът от клането на сръбските кнезове е точно противоположен на онова, което очакват еничарските управници — вместо сплашване на сърбите и предотвратяване на всякаква съпротива клането служи като непосредствен повод за въстание. Почти едновременно в няколко нахии на пашалъка се образуват въстанически отряди, ръководени от кнезове, търговци, хайдути или бивши участници в последната австро-турска война (1788–1791). Най-силно е въстаническото движение в Шумадия. Тук, в Орашац, на 2 февруари 1804 г. се свиква общосръбско въстаническо събрание, в което участват оцелелите най-видни представители на сърбите от Шумадия — кнезове, свещеници, търговци, бивши булюбаши от народната войска, изтъкнати хайдути и старейшини на семейни задруги. Решава се да се започне общо въстание, на което Караджордже да бъде вожд.
И въстанието веднага пламва: разбиват се ханове, прогонват се или се избиват ханджии и субаши, превземат се села и градове. „Уста рая ко из земллье трава“ (въстана раята както никне тревата). За кратко време въстанието обхваща целия пашалък. Малките еничарски гарнизони бързо са пометени. Прогонен е от Ягодина и кърджалийският главатар Халил Гушанац, който с 900 конници бяга към Белград. За два месеца и половина са освободени десет от дванайсетте нахии. Във Валевската нахия начело на въстанието са Яков и Матея Ненадовичи, в Източна Сърбия — Миленко Стойкович и Петар Добърняц, в Руднишката нахия — Милан и Милош Обренович.
През пролетта на 1804 г. въстаническата войска вече брои около 25 хиляди души. До май 1804 г. почти целият пашалък е очистен от еничарски гарнизони, а Белград, където се укриват четиримата еничарски главатари и дошлият им на помощ кърджалийски водач Халил Гушанац, е обсаден.
От преговори до война с Портата
Първоначално сръбското въстание се развива като движение против еничарите, незачитащи централната султанска власт. Поради това Портата заема изчаквателна позиция, още повече че на страната на сърбите са и някои спахии от Белградския пашалък, т.нар. султански добри турци. Сръбските ръководители от своя страна подчертават, че са верни на султана и централната власт. Същевременно те запазват контактите си с военните власти на Австрия в Земун. Подготвят се и австро-сръбско-турски преговори, в които участват и представители на еничарите от обсадения Белград. Сърбите настояват еничарите завинаги да напуснат Белградския пашалък, да се възстанови сръбското самоуправление и да има един сръбски върховен кнез, който заедно със султанския везир да решава всички въпроси на отношенията между сърби и турци. В същото време Караджордже Петрович предлага на Австрия да стане покровител на Сърбия, гарант на нейната сигурност.
Преговорите, разбира се, се провалят: еничарите отказват да напуснат Белградския пашалък; Австрия не приема да стане покровител и гарант. Империята на Хабсбургите по това време има много сериозни
