сключването на руско-турско примирие в Слобозия (август 1807 г.). Военните действия на руско-турския фронт се прекратяват, руският отряд, намиращ се дотогава в Сърбия, се изтегля, връзката между сръбските въстаници и руските части се прекъсва. Този обрат на събитията предизвиква разочарование сред въстаниците, а Караджордже прави опити отново да заинтересува Австрия: предлага Сърбия да се организира като военна граница под закрилата на Австрия. На това Русия незабавно реагира и австро- сръбските преговори са прекратени. Същевременно руската дипломация упражнява натиск върху Портата да не предприема действия против Сърбия. Настъпва затишие по фронтовете, което трае около две години, време, необходимо за организиране на Сърбия като държава и за закрепване на отбраната на страната.
По време на примирието и руско-турските преговори за сключване на мирен договор Портата проявява готовност за отделно споразумение със сърбите. Ръководителите на сръбското въстание обаче отхвърлят всички сондажи и предложения на Цариград. Като мислят, че войната е най-сигурният път за извоюване на независимост, те разработват широк план за настъпителни операции на всички фронтове. И когато през 1809 г. Руско-турската война е подновена, те пристъпват към реализация на своите намерения.
В Сърбия обаче възникват сериозни вътрешни противоречия и борби, които се отразяват неблагоприятно върху по-нататъшните военни операции. Наистина до въстанието от 1804 г. от етническа и социална гледна точка сръбското общество е доста хомогенно. По време на въстанието бързо се обогатява ръководният слой в обществото — кнезове, войводи, търговци. И неизбежно възниква ново противоречие — между обогатяващия се ръководен слой и основната маса на сръбския народ.
От друга страна, възникват противоречия и борби сред ръководителите на въстаническа Сърбия относно върховната власт. Успехите на Караджордже, неговата огромна популярност сред народа, както и положението му на върховен вожд предизвикват ревността на другите войводи. Свикнали да бъдат пълни господари в своите кнежини и нахии, те се обявяват против усилията на Караджордже за създаване на централизирано управление. Възниква силна опозиция в лицето на Яков и Матея Ненадович (Западна Сърбия), Милан Обренович (Руднишка нахия) и др. Всеки иска да управлява и да господства на съответната територия по своя воля, Сърбия се разглежда едва ли не като някаква съюзна нахийска държава. На страната на опозицията минава и руският дипломатически представител в Белград Родофиникин. По съвета на Русия е създаден Правителствен съвет на сръбския народ, в който всяка нахия се представлява от един свой представител. Опозицията разглежда този орган като най-висша власт в Сърбия, на която трябва да се покорява и Караджордже. Последният пък мисли, че съветът трябва да бъде своего рода парламент, който да се занимава с частноправни въпроси. В повечето случаи се налага върховният вожд, но противоречията остават и в хода на събитията се изострят.
Вътрешните противоречия и борби имат пряко отношение към подновената през пролетта на 1809 г. сръбско-руско-турска война. По това време Сърбия има 50-хилядна войска. Вождът Караджордже предлага основните сръбски сили да се съсредоточат към Ниш, но противниците му налагат друго решение: въстаническите войски да настъпват в четири направления — към Босна, към Нови пазар, към Видин и към Ниш. Вождът поема командването на силите, които развиват операции в Новопазарския санджак, а командването на действащите към Ниш войски се поверява на бездарния Милое Петрович, като в негово подчинение се поставя популярният войвода Петар Добърняц. При това въпреки уверенията на руския княз Ал. Прозоровски руската офанзива се забавя, а турското командване хвърля значителни сили срещу сърбите тъкмо в нишкото направление. Сръбските войводи пък са скарани помежду си, никой никого не слуша, всеки действа на своя глава. И резултатът е печален: на 31 май 1809 г. се разиграва решителната Чегарска битка (недалеч от Ниш), в която въстаническите войски търпят тежко поражение, турците разбиват сърбите и при Делиград и проникват по долината на р. Морава чак до Дунав. В Белград настъпва паника, мнозина започват да бягат и да се прехвърлят на австрийска територия. За да сплаши сърбите, главнокомандващият турските войски Хуршид паша нарежда да се издигне кула от черепи (Кьеле кула) на паднали в Чегарския бой сръбски въстаници, която да стърчи до главния път Цариград — Белград от източната страна на Ниш.
В това време Караджордже развива успешни операции в Новопазарския санджак и е на път да осъществи пряка връзка с Черна гора. Вестите за поражението при Ниш и Делиград го заставят да прекрати започнатата акция и да се върне със своите сили за спасяване на онова, което още може да се спасява. Все пак турското настъпление е спряно на десния бряг на р. Морава. След това руските войски минават в настъпление и облекчават положението на сърбите. Освен това Русия посредничи за помиряване на сръбските ръководители: сменяне на руския представител Родофиникин, арестуване на Милое Петрович, връщане на побягналите войводи Петар Добърняц и Миленко Стойкович и пр. И страстите се успокояват, а военното щастие отново минава на страната на сърбите: те не само отново освобождават територията на Белградския пашалък от османско присъствие, но и разширяват въстаническото движение на североизток — Неготин, Кладово, Прахово, Варварин и пр. Засилват се и сръбско-руските връзки, идва руска помощ, в началото на 1811 г. в Белград и Шабац се установяват постоянни руски гарнизони, а Караджордже укрепва своето положение на върховен вожд.
През 1812 г. обаче отново обстановката се изменя във вреда на въстаническа Сърбия: между Австрия и Франция се сключва съюз, а Наполеон предприема поход на изток. И Русия набързо сключва мир с Турция в Букурещ (май 1812 г.). Член 8 от този мир предвижда сърбите да получат вътрешна автономия и амнистия за участниците във въстанието. Условията на тази автономия не се уточняват — следва да се водят отделни преговори между Сърбия и Портата по този въпрос. Русия признава правото на Османската империя да настани свои войски в Белградския пашалък и да разруши укрепленията на сърбите, изградени по време на въстанието.
Поражението
Букурещкият мир от 1812 г. дава по-малко на сърбите, отколкото Ичковият мир от 1806 г. Сега Русия вече не може да оказва непосредствена помощ на сръбските ръководители, но не ги и уведомява за точното съдържание на Букурещкия мир. Едва през август 1812 г. е свикана сръбската Народна скупщина, пред която руски представител обяснява условията на руско-турския мир.
Сърбите приемат руските внушения за отделни преговори с Портата и изпращат своя делегация в Цариград. Те обаче не искат да върнат градовете и крепостите си на Османската империя и да се задоволят само с амнистия и неопределена автономия.
Портата от своя страна се стреми да покори сърбите. Тя проявява готовност за преговори, но при условие първо да се разпусне сръбската войска и да се пуснат турски войски в градовете и крепостите на Сърбия. За султански везир в Белградския пашалък е назначен победителят в Чегарската битка Хуршид паша, който иска сърбите да се покорят и да приемат онова, което им се даде. Първо да се сложи оръжие, „а след това ще видим“. След десетгодишни борби и победи сърбите не могат да приемат подобен ултиматум. В началото на 1813 г. Народната скупщина формулира сръбските предложения така: Сърбия да остане в границите, които има през 1812 г., а султанът да издаде фермани, с които да признае Караджордже за върховен кнез и да потвърди сръбската автономия. Срещу това сърбите приемат да плащат годишен данък, да оказват военна помощ на Портата в случай на нужда и да допуснат един турски паша със свой отряд в Белград. Сърбите поемат върху себе си грижата за поддържане на градовете в пашалъка.
Както се вижда, сръбските искания и турската позиция напълно се разминават. Затова и втората сръбска депутация, заминала за преговори в Цариград, не постига нищо. Тогава, през май 1813 г. сърбите изпращат трета депутация с минимални искания: 1. Сърбите се разоръжават, като им се оставя само „ситно оръжие“; 2. Изгонените турци не се връщат повече в пашалъка; 3. В Белград се приема султански везир с определен брой войска, която по договор със сърбите се разпределя в градовете; 4. Всички други въпроси се разглеждат допълнително. Портата не приема и тези предложения, тя иска пълно подчинение.
При това положение за сърбите не остава друг избор, освен отбрана. И Караджордже нарежда военна мобилизация (всички мъже от 15- до 70-годишна възраст), укрепване на стратегическите пунктове, въоръжаване и подготовка за всенародна отбрана. През юли 1813 г. той се обръща към сънародниците си с нарочна прокламация — призовава сръбския народ на съдбоносна решителна битка и съпротива до последни сили. Неговият военен план предвижда предварителна евакуация на населението от пограничните райони и съкращаване на фронта с оглед използването на съществуващите природни фортификации. За пореден път обаче се налага друго решение: позиционна война на всички фронтове на вече утвърдените позиции.
