Сръбските сили са разделени натри сектора: Неготин с около 3000 души (под командването на Хайдут Велко), Дели град с около 12 000 бойци и на Дрина с около 10 000. Има и други сръбски войски по стратегически места, а в Топола е Караджордже с 5 хиляди души като резерв.
Портата пък съсредоточава три армии — от Видин към Неготин, от Ниш към Делиград и от Босна през Дрина, общо 70-хилядна войска. Турската офанзива започва през есента на 1813 г. на всички фронтове. Най-напред сръбската отбрана е разбита при Неготин. Османските войски навлизат в Източна Сърбия, обхождат Делиград и се насочват по долината на р. Морава към Дунав. В настъпление преминават турските сили и откъм Босна през Дрина. Османците водят своя „свещена“ война, „джихад“, а сърбите са с оскъдно въоръжение, обезверени и скарани помежду си. Самият Караджордже е доста обезверен, очаква поражението и преминава на австрийска територия. Настъпва общо разпадане на сръбската съпротива. Към австрийска територия бягат повечето сръбски водачи и много народ. За около два месеца и половина Сърбия е победена и прегазена. Белградският пашалък отново се връща под османска власт, а сърбите пък стават рая.
Окупация и окупационна власт
Османската окупация на Белградския пашалък през есента на 1813 г. се осъществява при повсеместни грабежи и терор. Завземането на сръбските крепости е придружено със страшни зверства — движимо имущество, селскостопански инвентар, добитък, всичко се разграбва. В продължение на 12 дни всеки участник във войната срещу сърбите получава правото да убива, заробва и плячкосва населението. Много хора, в това число жени и деца, се вземат като роби. Други пък бягат през Сава и Дунав — на австрийска територия се оказват повече от 120 000 бежанци, които живеят във временни лагери, в повечето случаи на открито. Мнозина се укриват в горите, там са и някои бивши войводи на Караджордже — Станое Главаш, Милош Обренович и др. Сърбите гинат масово — едни от турски ятаган, други от болести и епидемии.
Всичко това обаче не може да продължи безконечно. Необходими са умиротворяване, нормална стопанска дейност, възстановяване на крепости, т.е. на Османската империя е нужно мирно население, което да произвежда, да плаща данъци и да работи на господарите си. Освен това и международното положение се променя: Наполеоновата мощ е сломена, Русия вече има свобода за действие и може да поиска сметка на Портата за неизпълнение на чл. 8 от Букурещкия мир. А няма сигурност и откъм Австрия — там са повечето сръбски войводи, които Хабсбургите отказват да предадат на турските власти в Белград.
Ето защо в края на октомври 1813 г. Портата обявява амнистия и призовава намиращите се в горите войводи и участници в предишните борби да се върнат към мирен живот. За везир на Белградския пашалък е назначен Сюлейман паша Скопляк, който се бие със сърбите още през 1805 г. Пашалъкът е възстановен в старите му граници — шест нахии, овладени от сърбите по време на въстанието, отново са върнати на пашалъците, към които принадлежат по-рано. Избягалите спахии и чифликчии се връщат и пристъпват към възстановяване на старите порядки. Същевременно укрилите се или излезли в горите сърби се връщат по селата. Идват и повечето от избягалите преди това в Австрия сърби. Турските власти приемат добре не само обикновените бивши въстаници и бегълци, но и техните бивши войводи. Милош Обренович отново е назначен за главен кнез на Руднишката, а след това и на Пожегската и Крагуевачката нахия. Станое Главаш пък става главен пазител на пътя от Кюприя до Белград. Първоначално Сюлейман паша възстановява и всички по-раншни сръбски институции, както и ония данъци, които сърбите плащат преди 1804 г.
Всичко това обаче се оказва краткотрайно. В началото на 1814 г. Сюлейман паша, отмъстителен и брутален, създава специални въоръжени отряди, които кръстосват сръбските села, за да търсят укрити хайдути и оръжие. Навсякъде, откъдето минат тези отряди, оставят писък, пушек и пустош. Увеличените данъци се събират от специални комисари, придружени от въоръжени лица. И всеки бърза да вземе за себе си каквото може — пари, накити, облекло и пр. Установява се отново полицейски терористичен режим, наподобяващ еничарските зулуми от преди 1804 г.
Притесненията, на които е подложен сръбският народ, не остават без съответната реакция. Много хора, заплашени от зулумите, отново хващат гората и образуват хайдушки дружини. През септември 1814 г. избухва бунт в района на Чачак, Пожега, Крагуевац и Ягодина. Начело на движението застава хаджи Продан Глигориевич. Планът на водачите е да се вдигнат и съседните нахии и въстанието да обхване цялата страна. Някои сръбски кнезове, в това число Милош Обренович, обаче смятат въстанието за ненавременно и съдействат на турските власти за неговото потушаване. Разбунтувалите се хора се разпръскват, а хаджи Продан бяга през Сава в Австрия.
Бунтът на хаджи Продан дава повод на Сюлейман паша с нова сила да се нахвърли срещу сърбите. Заловени са неколкостотин селяни, калугери, свещеници и в Белград са посечени или набити на кол около 300 души. Паника и страх обземат сръбското общество, сърбите се страхуват от турците, а те подозират сърбите. Турските зверства преливат чашата на търпението, предстои нещо да се случи и то се случва — на зулумите се отговаря с въстание.
Подготовка и обявяване на Второто сръбско въстание
Първи в акция се включват представители на сръбския народ, намиращи се в Австрия. Част от водачите на въстаническа Сърбия, в това число и Караджордже, са задържани от австрийските власти, а след това прехвърлени в Русия. Други бивши сръбски войводи остават на австрийска територия. Най-влиятелна фигура между тях е Матея Ненадович. В негова услуга се поставят издателите на виенския вестник „Српске новине“. Целта на първо време е да се запознае Европа с турските произволи в Сърбия и да се поиска защита. Главната надежда и този път се възлага на Русия. През декември 1814 г. Ненадович донася във Виена сръбска „Народна молба“, подписана от Милош Обренович и други сръбски кнезове. По това време в австрийската столица е събран цветът на европейската дипломация. Сръбската молба е предадена на монарсите на Русия, Австрия, Прусия и Англия. Австрийският император обещава, че ще се застъпи пред султана да облекчи положението на сърбите, а руският цар иска Виенският конгрес да направи нещо в този смисъл. Различните позиции на европейските държави по отношение на Османската империя обаче не позволяват да се предприеме каквато и да била съгласувана акция.
Въпреки пасивноста на Европа, сърбите тръгват към своето второ голямо въстание. Събитията се развиват много бързо: през средата на февруари 1815 г. Сюлейман паша докарва в Белград много народ за ангария по възстановяване на Белградската крепост. Повикани са в Белград и сръбските кнезове и по видни хора на страната. След като съобщава размера на данъка, който предстои да платят, пашата се заканва, че зле ще си изпати всеки, който не изпълнява заповедите му. Сръбските първенци са освободени, но Милош Обренович е задържан. Очаква се най-лошото, още повече, че много от повиканите сръбски първенци не се явяват на срещата в Белград, а бившият войвода Станое Главаш е убит. При крайно напрегната обстановка през март 1815 г. вече се организират тайни срещи на сръбските първенци от Руднишка, Валевска и Белградска нахии, на които се решава да се започне въстание. Неочаквано Милош Обренович е освбоден и се завръща в Руднишка нахия. Между него и Сюлейман паша е уговорена сделка: пашата държи стотина роби, предлага Милош да ги откупи за 50 000 гроша, последният приема, при условие робите да бъдат пуснати на свобода, а той да отиде сред народа, за да събере парите. Уловката минава, Милош се измъква от Белград, отива в Шумадия и оглавява вече почти разбунения народ.
Въстанието започва през април 1815 г. Обявено е на Цветница в с. Таково. На този ден там има голям народен събор и Милош тържествено обявява пред насъбралия се народ, че започва ново въстание. Най- напред то обхваща Валевската и Руднишката нахия, но бързо се разширява. Общопризнат водач става Милош Обренович. Включват се и други войводи, стари кнезове, калугери, търговци, както и почти всички оцелели бивши бойци и командири от Първото сръбско въстание. Идват и много сърби от Австрия, в това число и сърби граничари от Военната граница. През май 1815 г. въстаническата войска вече брои 15 000 души. Освободени са Валево, Чачак, Пожаревац и други места. Целият Белградски пашалък е във въстание. В началото на лятото на 1815 г. там вече няма турска власт, турците са разбити и се затварят в Белградската крепост.
