От война към преговори и споразумение
За разлика от Първото сръбско въстание, когато от преговори сърбите стигат до дълга война с Портата и губят, при Второто сръбско въстание е обратно: след кратка война с Портата се преминава към дълги преговори за „изнудване“ на сръбската автономия. Може и случайно да е, но това съответства на личностната характеристика на двамата сръбски ръководители, Караджордже и Милош. Защото, ако е вярно, че първият е повече войник, отколкото дипломат, то не по-малко вярно е, че вторият е повече дипломат, отколкото войник.
Както и по време на Първото сръбско въстание, оглавяваните от Милош сръбски ръководители и сега, през 1815 г., се опитват да убедят Портата, че се борят само против насилията на Сюлейман паша Скопляк, а не против султанската власт. В Цариград обаче не вярват в това. Напротив, започва концентрация на сили за потушаване на въстанието. Срещу Сърбия са изпратени войските на босненския везир Хуршид паша, от югозапад, и тези на румелийския валия Марашли Али паша, от изток. Към Сърбия се придвижват османски сили и откъм Албания и Македония. Султанът обещава награди на всички, които вземат участие в борбата за потушаване на въстанието.
Но през юни 1815 г. на Дрина сърбите нанасят поражение на една част от войските на Хуршид паша. Загиват около хиляди и двеста османци, а един от военачалниците им, Ибрахим паша, е пленен. Милош се отнася много внимателно към пленниците, освобождава Ибрахим паша от пленничество и изпраща поздравления на Хуршид паша. Малко по-късно, на 9 август 1815 г., ръководителят на сръбското въстание отива в Главната квартира на турското командване на Дрина, носи дарове, изразява покорност, оплаква се от режима на Скопляк и моли за мир чрез предоставяне на известно самоуправление на сърбите.
В същото време е спряно турското настъпление и от изток, а войводи на Милош преговарят от негово име с Маршали Али паша. Последният се показва по-благосклонен към сърбите, иска те само да изразят покорност към султана, но не настоява за тяхното разоръжаване. Сърбите пускат един турски отряд да замине за Белград, а пашата — една сръбска депутация да замине за Цариград. В края на август 1815 г. се урежда среща между Милош и Маршали Али паша. Започват преговори с перспектива за постигане на споразумение.
Към такава стъпка Милош отива без колебание. Той си дава сметка, че военните успехи могат лесно да се превърнат в поражения и че на Сърбия е необходимо политическо решение. Портата пък отчита измененията в международната обстановка: Русия настоява за прекратяване на турската офанзива срещу Сърбия и съсредоточава войски на р. Прут.
През септември 1815 г. руският посланик в Цариград предава нарочна нота на Портата с искане за изпълнение на чл. 8 на Букурещкия мир от 1812 г. Въстанието в Белградския пашалък е неприятно за управляващите среди в Цариград, но едно продължаване на войната може да доведе до по-големи усложнения.
Затова сръбските депутации се приемат добре в османската столица, а Маршали Али паша и Хуршид паша, чиито войски са на границите на Белградския пашалък, получават указания да водят преговори със сърбите. Портата обаче не бърза, а и не желае да се обвързва с официално споразумение. От Цариград само обещават да накажат зулумаджиите и да вземат мерки за подобряване на положението на сърбите. За ръководителите на въстанала Сърбия това все пак е нещо. Милош възприема тактиката на постепенното действие: на първо време приемане на по-малки отстъпки, а след това, при друг случай — искане на още и още. Той усърдно се труди да създаде впечатление, че не е против султанския суверенитет над Белградския пашалък, но същевременно работи за разширяване на властта на автономните институции за сметка на органите на турската власт. С всички възможни легални средства — преговори, подкупи и пр., Милош просто започва да „изнудва“ различни отстъпки от Портата, насочени към учредяването на сръбска държава.
Първата стъпка в случая е устното споразумение между Милош и Маршали Али паша: сърбите сами да събират всички налози; при съдене на сърби освен османски муселим във всяка нахия да участва и по един сръбски кнез; спахиите да получават само това, което им е определено по съответните берати; създава се специална сръбска Народна канцелария от 12 кнеза (от всяка нахия по един) като върховно сръбско съдебно и административно тяло; Милош Обренович се утвърждава като главен измежду сръбските кнезове; не се разрешават основаването на читлуци и заселването на еничари в пашалъка; сръбските бежанци могат свободно да се завърнат от Австрия.
Това споразумение се оказва достатъчно, за да се въдвори относително спокойствие и мир в Сърбия. Сюлейман паша Скопляк е преместен в Босна, а белградски везир става Маршали Али паша, който установява сравнително умерен режим. Белградският пашалък е възстановен в границите от преди 1804 г. — шестте нахии, присъединени към Сърбия по време на Първото сръбско въстание, са върнати на съседните пашалъци. Еничари вече няма, те са изключени и от турските гарнизони в сръбските градове. Наред със султанския везир и неговите органи сърбите имат свой кнез и своя Народна канцелария като автономно държавно учреждение. Настъпва период на своеобразно двувластие — власт на сръбските кнезове начело с Милош и власт на султанския везир и неговите органи.
Споразумението „Милош — Маршали Али паша“ осигурява полуавтономен статут на Сърбия и дълго време служи като основа на сръбско-турските отношения. Традициите от времето на Мустафа паша, Ичковия мир и Букурещкия договор (неговия чл. 8) са изходните позиции, въз основа на които се преминава от една неопределена и крайно ограничена полуавтономия към изграждане на модерна сръбска национална държава. В началото на 1816 г. султанът издава няколко фермана, които до голяма степен узаконяват споразумението. Признава се правото на сърбите да имат по един свой кнез във всяка нахия, както и един „постоянен съвет“ (т.е. Народна канцелария). Султански берат, който да потвърждава положението на Милош като главен кнез, обаче не се получава.
Утвърждаване на сръбската автономия
Върховен постоянно действащ орган на полуавтономна Сърбия е Народната канцелария в Белград, където заседават 12 сръбски кнезове. Султанската администрация работи с Милош като главен сръбски кнез, но това не задоволява сръбския ръководител — той се стреми не само към официално признаване, но и към сръбски престол: през ноември 1817 г. сръбската Народна скупщина го провъзгласява за наследствен кнез. Позовавайки се на Ичковия мир от 1806 п, сърбите формулират нови искания, които започват да надхвърлят рамките на споразумението „Милош — Маршали Али паша“.
Всичко това, особено искането за признаване на Милош като наследствен кнез, е неприятно за Портата. На сръбска страна обаче е Русия. Сръбски представител в руската столица е довереният на Милош българин от Разлог Михаил Герман, който се застъпва за сръбската кауза пред руските управляващи среди. Руски представител в Цариград пък е барон Строганов, който от името на своето правителство упражнява натиск върху Портата за разширяване на сръбската автономия. Международноправна основа на руския натиск е чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. А Османската империя изпитва големи трудности поради феодалните размирици, а след това и поради въстанията в Дунавските княжества и Гърция. И Портата волю-неволю трябва да прави нови отстъпки.
През 1820 г. сърбите изпращат две свои депутации в Цариград — едната през пролетта, другата през есента. Исканията този път са: пълно самоуправление на Сърбия, признаване на Милош за наследствен кнез, връщане на 6-те нахии, влизали в пределите на Сърбия през 1812–1813 г. Вместо това султанът издава ферман, според който се признава съществуващата дотогава ограничена автономия на Сърбия. По съвета на Русия сръбските представители не приемат този султански акт. Изострят се не само сръбско-турските, но и руско-турските отношения, а сръбската депутация е хвърлена в затвора. В Цариград подозират Милош, че поддържа връзки с гръцките етеристи, и заработват за неговото сваляне: установяват връзки с противниците му, изпращат войски в Ниш, спахиите предизвикват инциденти по сръбските села и пр. Гръцкото въстание обаче поглъща силите на Портата и тя не може да предприеме офанзива срещу Сърбия. И положението се замразява за още няколко години.
Времето обаче работи в полза на сърбите. Международната обстановка продължавала се изменя във вреда на Османската империя: европейската демократична общественост искрено съчувства на въстаническа Гърция. Русия постепенно изоставя „Свещения съюз“ с Метерних и се готви за намеса; Англия не иска да допусне едностранна руска намеса и съгласува действията си с дипломацията на Петербург по линия на умиротворяване на Балканите; османците търпят поражения в Гърция; руският престол се заема от
