подигравки.
На всичко отгоре Милош много се страхува от възможни конкуренти за върховната власт. В стремежа си да се задържи на върха и да се наложи като абсолютен владетел той стига и до тежки престъпления: през 1815 г. от Австрия се завръщат бивши войводи от Първото сръбско въстание — Стоян Чупич, Петар Николаевич, Петар Молер, Павле Цукич и др. Те поставят въпроса за подялба на властта с Милош. Отново се очертават две партии: абсолютистко-централистична, начело с Милош, и автономистка, начело с П. Молер. През 1816 г. Молер е обвинен в злоупотреби, предаден на пашата в Белград и убит. През 1817 г. са избити и войводите Сима Маркович и Павле Цукич, чиито глави са изпратени на султана в Цариград. Не е пощаден и Караджордже, който през 1817 г. тайно се завръща в Сърбия с намерение да се включи в освободителната борба — неговата глава също е изпратена в Цариград.
Опозицията срещу Милош не идва само от бивши войводи и водачи. Основания за недоволство от неговия режим има сред по-широки слоеве от населението: Милош въвежда собствен монопол над търговията със сол, установява контрол над търговията със свине и едър добитък, самоволно използва народни средства за свои лични цели, управлява еднолично и се държи като селски тиранин. От всичко това страда населението, принудено да издържа две администрации — тази на Милош и тази на пашата. И следват недоволства и бунтове: през 1821 г. се вдига бунт в Пожаревачката и в Моравската нахия под водачеството на главните им кнезове Марко Тодорович — Абдула и Стефан Добърняц (син на войводата от Първото сръбско въстание Петар Добърняц). Бунтът е бързо потушен, Марко Абдула е убит, а Добърняц бяга. През 1825 г. има бунтовническо движение в Смедеревската и в Пожаревачката нахия под водачеството на Милое Попович — Дяк. Изпратеното от Милош опълчение минава на страната на въстаналите. След успокояване на населението, в това число и чрез обещания, по-главните водачи заедно с Милое Попович са избити. През 1826 г. има заговор начело с Джордже Чарапич, завършил с разкриване и ужасяваща разправа с участниците (сечене на ръце, рязане на езици).
Сръбската национална революция оставя много нерешени въпроси, които могат да се разглеждат в две направления: първо, Държавно-политическо развитие, проблеми на държавното строителство; второ, проблеми на националната политика, довършване освобождението на сръбството и неговото обединение в обща сръбска национална държава. В областта на държавното строителство Сърбия си създава един династичен въпрос. И Караджордже, и Милош основават съперничещи си династии, а съществува отделна династия и в Черна гора. Появява се и един конституционен въпрос. По време на Първото сръбско въстание има конституционни опити, а Милош управлява без конституция не само до 1830 г., но и след това. Решението на конституционния въпрос трябва да сложи край на борбата между абсолютистко- централистичното и автономисткото направление в държавното строителство. Сръбската национална революция дава преднина на абсолютистко-централистичната концепция, защото без централизирано и дори еднолично ръководство не е възможна никаква победа. Следващото развитие обаче ще даде преднина на неговия антипод, автономизма, прераснал в конституционна парламентарна концепция за държавна организация на обществото. Що се отнася до втората област, то става дума в случая за въпроси на сръбската национална политика, които ще бъдат обект на по-нататъшно отделно разглеждане.
Сръбската национална революция извежда сръбското общество на нов етап на развитие и в културно- просветната област, в духовната сфера. Ако Караджордже и Милош са великани на революцията, всеки по своему, то Доситий Обрадович и Вук Караджич не са по-малко великани, отново всеки по своему, в областа на науката, просветата и културата. Освен тях в Сърбия работят и много други учени и просветени люде, дошли от Войводина сърби, които дават своя принос както в изграждането на Сърбия като държава, така и в културното възраждане на сръбския народ. Наистина и през първата четвърт на XIX век сръбското общество още малко знае четмо и писмо, но вече е отворено към света, достатъчно пробудено и политически грамотно, за да може да отстоява себе си при всички случаи.
Сръбската национална революция оказва силно въздействие върху сръбското общество и в националнопсихологическата област. Заражда се чувство на национален патриотизъм, сърбинът вече е готов за борба не само за освобождението на своя край, а за освобождението на цялото сръбство. Освен това сърбинът вече не се бои от турчина, той се е научил да воюва и да побеждава и да гине. Еничарската „Сеча кнезове“ не сплашва сърбите, а само ги предизвиква да въстанат; „Кьеле кула“ не сплашва сърбите и не ги принуждава да сложат оръжие и да се покорят, а става „знамениена сръбския народ“.
Сръбската национална революция изважда на бял свят и немалко отрицателни страни от националната характеристика на сръбството. Научено да се измъква от изпълнение на своите задължения, сръбското население трудно свиква с организация, общ ред и дисциплина, още повече че „неговата“ национална държава често е по-лоша от чуждата. Революцията развива бунтовнически манталитет и непокорство, тя дава оръжие и власт и на хора, които не я упражняват в интерес на обществото, а в свой личен интерес. Изобщо сръбското общество, макар все още да е единно от етническа и социална гладвна точка, трудно се управлява. И ако по време на въстанията то съсредоточава обединените си усилия главно срещу османското господство, след 1830 г. на преден план ще излязат вътрешните проблеми и сръбството ще започне повече да се занимава със себе си, със своята собствена държавна организация и политика.
4. ГРЪЦКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ (1821–1830)
Гръцкото общество в началото на XIX век
До началото на XIX век Гърция прави значителна крачка напред в своето обществено-икономическо развитие. Проникват стоково-паричните отношения, зараждат се първите форми на капиталистическо производство, възникват манифактурни предприятия, полупланинското източно крайбрежие на страната се оформя като промишлено-занаятчийски район, силно развитие получават търговията, корабостроителството и корабоплаването. Гръцките острови и пристанища постепенно отнемат първенството на Венеция в транзитната търговия, богати гръцки търговци образуват мощни компании, основават свои кантори и търговски колонии по Европа, строят кораби и управляват богат и силен търговски флот — към края на XVIII век целият гръцки търговски флот разполага с повече от 600 кораба с товароподемност над 150 хиляди тона и около 37 хиляди моряци. При това търговията не е вече обикновена размяна на стоки, а обслужва производството и участва в търсенето и завладяването на пазари и източници на суровини.
Заедно с това силно развитие получава корабостроителството. Възникват едри корабостроителни и корабовладелски компании, притежаващи големи капитали. В тази сфера напълно се налага капиталистическото предприемачество. Корабите често се строят не за да се ползват от самите собственици, а за да се дават под наем. Всъщност, преди още да се учреди като национална държава, Гърция става морскотърговска „държава“ в рамките на Османската империя.
По-особено е положението на Гърция и в политическата област. Гръцките земи имат различен държавно-политически статут в Османската империя — един за островите, друг за областите Мани и Сули, трети за Пелопонес или Континентална Гърция. Навсякъде обаче се запазват някакви форми на самоуправление. Да вземем например Пелопонес. След 1715 г. той става османски пашалък начело с назначен от султана паша и разделен на окръзи (епархии) начело с назначени от пашата войводи. Окръзите се състоят от общини, които се управляват от изборни старейшини. Тези именно старейшини образуват своего рода общински парламент, местно събрание като съвещателен орган при войводата. Един или двама избрани от общинското събрание първенци влизат и в изпълнителния съвет на войводата. Тези именно първенци са т.нар. коджабашии. Най-често те са едри земевладелци или монополисти в пелопонеската търговия и играят ролята на посредници между населението и османските власти. Двама коджабашии имат пелопонесците и в Цариград като свои посланици пред Портата.
Всъщност коджабашиите стават част от османската управленска система, но са и част от гръцкия народ. Те не се избират от цялото население на даден район, а от определен брой имотни хора, по-точно от общинските старейшини. Като част от османската управленска система те се проявяват като консерватори, но като част от гръцкия народ не са далеч и от неговите националноосвободителни стремежи. Друга подобна групировка съставляват фанариотите и висшето гръцко духовенство. В квартала „Фенер“ на османската столица се намира седалището на Цариградската патриаршия. Там живеят най-богатите и образовани гърци. Техни хора участват в османската администрация и заемат важни държавни постове:
