Джудит Макнот
Сега и завинаги
Глава първа
Англия, 1815
— А! Ето те и теб, Джейсън — възкликна чернокосата красавица, виждайки отражението на съпруга си в огледалото над тоалетната масичка. Той се приближи и очите й за миг се спряха на високото му снажно тяло. След това кутиите за бижута пред лейди Мелиса Филдинг отново привлякоха вниманието й. Ръката й нервно потръпна и сияйна усмивка озари лицето й. Тя взе прекрасно диамантено колие и го вдигна към съпруга си:
— Ще ми помогнеш ли да го сложа?
Лицето на Джейсън Филдинг се изкриви от неприязън. Той погледна блестящите огърлици от великолепни рубини и смарагди, които вече украсяваха гърдите й, пристегнати в дълбоко изрязания корсаж на роклята.
— Демонстрацията ти на плът и бижута не е ли малко пошла за жена, която иска да изглежда като дама от висшето общество?
— Ти пък какво разбираш от пошлост? — надменно отвърна Мелиса. — Тази рокля е последният вик на модата. — Високомерно вдигна глава и добави: — Барон Лакроа много я харесва. Той изрично ме помоли да бъда с нея на бала.
— Не се съмнявам, че не иска да си губи времето с твърде много копчета, когато започне да я сваля — саркастично отвърна съпругът й.
— Именно. Той е французин… и не е търпелив.
— И за съжаление е разорен.
— Смята, че съм красива — надменно отвърна Мелиса. Гласът й потрепери от сдържана ненавист.
— Прав е. — Язвителният му поглед се спря на хубавото й лице с алабастрова кожа, леко дръпнатите й зелени очи и плътните червени устни. След това се спусна по чувствените гърди, които подканващо се надигаха над дълбоко изрязаното деколте на пурпурната й кадифена рокля. — Ти си красива, аморална, алчна… кучка.
Той се обърна, направи крачка към вратата, спря и студено изрече:
— Преди да тръгнеш, иди да пожелаеш лека нощ на сина ни. Джейми е твърде малък. Не разбира каква мръсница си и му липсваш, когато те няма. Аз заминавам за Шотландия.
— Джейми! — злостно процеди Мелиса. — Само той те интересува…
Без да си прави труда да отрича, Джейсън продължи към вратата, а гневът на лейди Филдинг избухна:
— Когато се върнеш от Шотландия, няма да съм тук!
— Добре — отвърна съпругът й, без да се обръща.
— Негодник! — просъска Мелиса. Гласът й трепереше от едва сдържана ярост. — Ще кажа на всички какъв си в действителност и след това ще те напусна. Никога няма да се върна. Никога!
Сложил ръка на дръжката на вратата, Джейсън се обърна и я изгледа с презрение.
— Ще се върнеш — подигравателно отвърна той. — Ще се върнеш в мига, в който останеш без пари.
Вратата се затвори зад него.
— Никога няма да се върна, Джейсън — изрече Мелиса в празната стая, — защото никога няма да остана без пари. Ти ще ми даваш винаги когато поискам…
— Добър вечер, милорд — напрегнато поздрави икономът.
— Весела Коледа, Нортръп — механично отвърна Джейсън, изтупа снега от ботушите си и подаде мокрия плащ на слугата. Припомни си последната сцена с Мелиса, разиграла се преди две седмици. — Пътуването ми се удължи с един ден заради времето. Синът ми легна ли си вече? Икономът замръзна на мястото си.
— Джейсън… — Набит мъж на средна възраст със загорялото лице на моряк застана на прага на салона, който се намираше до мраморното фоайе, и махна на Филдинг да отиде при него.
— Какво правиш тук, Майк? — изненада се Джейсън.
— Джейсън — с напрегнат глас повтори Майк Фаръл. — Мелиса замина. Двамата с Лакроа отплаваха за Барбадос веднага след като ти тръгна за Шотландия. — Той спря, но тъй като Джейсън не реагира, Майк с усилие си пое дъх и добави: — Взеха Джейми със себе си.
Очите на Джейсън Филдинг яростно заблестяха, когато изрече:
— Сега вече ще я убия! Ще я намеря и ще я убия…
— Късно е — спря го дрезгавият глас на Майк. — Мелиса е мъртва. Корабът им е потънал. Попаднал в буря три дни след отплаването си от Англия. — Фаръл откъсна поглед от мъчителната болка, която се изписа на лицето на Филдинг, и глухо добави: — Няма оцелели.
Джейсън отиде до масичката във фоайето, взе кристалната гарафа с уиски, наля в една чаша от кехлибарената течност и я изля в гърлото си на един дъх. След това отново напълни чашата и невиждащо се взря пред себе си.
— Оставила ти е това. — Майк Фаръл му подаде две писма със счупени печати. Джейсън дори не понечи да ги вземе и той внимателно обясни: — Аз вече ги прочетох. Едното е писмо за откуп, адресирано до теб. Мелиса го е оставила в спалнята ти. Възнамерявала е да ти поиска откуп, за да върне Джейми. Второто писмо е било предназначено да те разкрие. Дала го е на лакей с инструкции след заминаването й да го занесе в „Таймс“. Когато Флоси Уилсън открила, че Джейми е изчезнал, незабавно разпитала слугите какво е правила Мелиса предната вечер и лакеят дал писмото на нея, вместо да го занесе в „Таймс“, както му било наредено. Флоси не могла да се свърже с теб, за да ти каже, че жена ти е взела Джейми, затова изпратила да ме повикат. Даде ми писмата, когато дойдох. — Той замълча, след това дрезгаво добави: — Знам колко обичаше сина си, Джейсън. Съжалявам. Много съжалявам…
Филдинг вдигна измъчен поглед към портрета в позлатена рамка над камината. В настъпилата тишина той се вгледа в образа на сина си — силно момченце с усмивка на ангел, с обич стиснало в ръце дървено войниче.
Чашата, която държеше, се пръсна в ръката му, но той не извика. Не издаде звук. Детството му отдавна го бе оставило без сълзи.
Портидж, Ню Йорк 1815
Снегът заскърца под ботушите й, когато Виктория Сийтън тръгна към бялата дървена порта на скромната къща, в която бе родена. От студа страните на петнайсетгодишното момиче се бяха зачервили, а очите му весело блестяха. То вдигна поглед към обсипаното със звезди небе и се загледа в него с възхищението, което децата на нейната възраст изпитват на Коледа. Виктория се усмихна и изтананика последните тактове от една от коледните песнички, която цяла вечер пееше с другите коледари. След това се обърна и пое по алеята към тъмната, притихнала къща.
Като се надяваше да не събуди родителите си и по-малката си сестра, тя внимателно отвори входната врата и влезе в къщата. Свали пелерината си, окачи я на куката до вратата, след това се обърна и изненадано спря. Лунната светлина струеше през прозореца в края на стълбите и падаше върху родителите й, които стояха пред спалнята на майка й.
— Не, Патрик! — Бореше се майка й в здравата прегръдка на баща й. — Не мога! Просто не мога!
— Не ме отхвърляй, Катрин! — изрече Патрик Сийтън. — За Бога, не…
— Обеща ми! — избухна Катрин и отчаяно се опита да се освободи от прегръдката му. Той сведе глава, за да я целуне, но тя извърна лице. Думите й се изгубиха в стенание. — В деня, в който се роди Дороти, ми обеща, че повече няма да ме молиш за това. Даде ми думата си!
Виктория, която стоеше потресена и вцепенена от ужас, си даде сметка, че никога не бе виждала родителите си да се докосват, но нямаше представа какво молеше баща й майка й да не му отказва.
Патрик пусна жена си.
— Извинявай — равно каза. Катрин се втурна към стаята си и затвори вратата след себе си, а Патрик Сийтън се обърна, слезе по тясната стълба и се размина на сантиметри с дъщеря си.
