другия край на стаята две синьо-сребърни раирани канапета бяха поставени край красива камина. Виктория изтупа прашната си рокля, хвърли още един поглед около себе си и внимателно седна на синята копринена кувертюра.
Самотата заседна като буца в гърлото й. Тя отпусна ръце в скута си и се опита да реши какво да прави. Очевидно щеше да бъде върната в Ню Йорк подобно нежелан багаж. Тогава защо братовчед й, херцогът, изобщо я покани тук? Къде беше той? Кой беше той?
Не можеше да отиде при Дороти и прабаба си, защото херцогинята беше написала на доктор Морисън бележка, в която ясно заявяваше, че единствено Дороти е добре дошла в дома й. Гладкото чело на Виктория се сбърчи в объркване. Тъй като чернокосият мъж я бе понесъл по стълбището, може би той беше слугата, а набитият белокос мъж, който бе отворил вратата, бе херцогът. В първия момент предположи, че господинът с белите коси е високопоставен слуга — като госпожа Тилдън, икономката, която винаги посрещаше гостите в къщата на Андрю.
Някой почука на вратата на стаята. Виктория виновно стана от леглото и приглади кувертюрата, преди да отвърне:
— Да.
Прислужница в колосана черна рокля, бяла престилка и бяло боне на главата влезе в стаята със сребърен поднос в ръце. Други шест прислужнички в същите черни колосани рокли влязоха като марионетки след нея. Вместо сребърни подноси обаче те носеха ведра с топла вода. Шестте момичета на свой ред бяха последвани от двама лакей в зелени униформи, украсени със златни ширити, които внесоха сандъка й.
Първата прислужница остави подноса на масата между двете канапета пред камината. Шестте прислужнички изчезнаха през вратата в съседната стая, а лакеите оставиха сандъка до леглото. Минута по- късно всички с изключение на първата прислужничка излязоха в редица по един, напомняйки на Виктория на дървени войници. Прислужничката, която остана, се обърна към притесненото момиче:
— Заповядайте да закусите, госпожице — покани го тя. Изражението на простодушното й лице бе заучено безизразно, но гласът й бе свенлив и приятен.
Виктория отиде и седна на канапето. При вида на препечения, намазан с масло хляб и горещия шоколад устата й се напълни със слюнка.
— Негова светлост каза, че трябва да се изкъпете — продължи прислужницата и погледна към съседната стая. Изненадана, Виктория попита:
— Негова светлост? Това да не е… джентълменът, когото видях пред вратата? Набитият мъж с бялата коса?
— Мили Боже, не! — отвърна прислужницата и погледна към Виктория със странно изражение. — Това е господин Нортръп, икономът. Негова светлост е високият мъж с черната къдрава коса.
— И той каза, че трябва да се изкъпя? — попита Виктория и се ядоса.
Прислужницата кимна и се изчерви.
— Е, имам нужда от една вана — с неохота призна гостенката. След това изяде препечената филийка и изпи горещия шоколад. После отиде в съседната стая, където прислужницата сложи ароматизираните соли за вана в горещата вода. Докато бавно събличаше изцапаната си от пътуването рокля, Виктория си припомни кратката бележка, която Чарлз Филдинг й бе изпратил и с която я бе поканил да дойде в Англия. Беше й се сторило, че братовчед й няма търпение да я види.
„Елате незабавно, скъпа моя — бе написал той. — Не сте просто добре дошла. Вие сте горещо желана.“
Може би все пак нямаше да бъде отпратена. Може би „негова светлост“ бе направил грешка.
Прислужницата й помогна да си измие косата, след това й подаде пухкава кърпа и й помота да излезе от ваната.
— Прибрах дрехите и ви оправих леглото, ако искате да поспите.
Виктория й се усмихна и я попита как се казва.
— Как се казвам ли? — повтори прислужницата смаяна, че младата госпожица си е направила труда да се поинтересува. — Ами… Рут.
— Много ти благодаря, Рут, че си прибрала дрехите ми — каза Виктория.
Луничавото лице на прислужницата се изчерви силно от удоволствие. Тя направи бърз реверанс и тръгна към вратата, като съобщи:
— Вечерята е в осем. Негова светлост не спазва обичайните часове за хранене.
— Рут — смутено я спря Виктория, когато прислужницата понечи да си тръгне. — Има ли двама „негова светлост“? Питах се за Чарлз Филдинг…
— О, имате предвид негово сиятелство! — Преди да продължи, жената погледна през рамо, като че се страхуваше, че може да я чуят. — Още не е пристигнал. Очакваме го тази вечер. Чух, че негова светлост каза на Нортръп да изпрати съобщение, че сте пристигнали.
— Как изглежда… а… негово сиятелство? — попита Виктория и се почувства глупаво при изричането на старомодната титла.
Рут като че понечи да го опише, но промени решението си.
— Съжалявам, госпожице, но негова светлост не позволява слугите му да бъбрят. Нито пък ни се позволява да се сближаваме с гостите. — Тя направи бърз реверанс и колосаната й рокля прошумоля, докато излизаше от стаята.
Виктория бе безкрайно изненадана от факта, че в тази къща двама души нямат право да разговарят просто защото единият е слуга, а другият — гост. Но като имаше предвид краткото си запознанство с „негова светлост“, не можеше да си представи какво би му попречило да издаде такава нечовешка заповед.
Виктория извади нощницата от гардероба, облече я и се пъхна в леглото. Луксозната коприна на чаршафите погали голите й ръце и лице, а тя безмълвно отправи молитва Чарлз Филдинг да се окаже по- сърдечен и по-мил от негова светлост. Дългите й черни мигли изпърхаха като крила на пеперуда, спуснаха се като извити ветрила над бузите й и тя потъна в сън.
Глава пета
През отворения прозорец струеше слънчева светлина. Лек ветрец повя в стаята и нежно погали лицето на Виктория. По павираната алея изтропа кон. Две птички кацнаха едновременно на перваза на прозореца и започнаха шумна караница на тема териториални права. Разгорещеното им чуруликане бавно достигна до съзнанието на Виктория и я извади от сладкия сън за дома й.
Тя се обърна по корем и зарови лице във възглавницата. Но вместо малко грубия плат на калъфката на възглавницата й у дома, ухаеш на слънце и сапун, лицето й докосна мека парфюмирана коприна. Младото момиче смътно си припомни, че не си е у дома и майка му не е в кухнята и не приготвя закуската. Виктория стисна очи в опит да задържи спокойствието от съня си, но вече беше късно. Неохотно обърна глава и отвори очи.
Взря се в огрените от ярката светлина на утринта синьо-сребърни завеси, които обграждаха леглото й като копринен пашкул, и съзнанието й внезапно се проясни. Тя се намираше в Уейкфийлд Парк. Беше спала през цялата нощ.
Отмятайки косата от очите си, Виктория седна в леглото и се облегна на възглавниците.
— Добро утро, госпожице — поздрави я Рут, която стоеше при противоположния край на леглото.
Виктория потисна ужасения си вик.
— Не исках да ви плаша — побърза да се извини малката прислужница, — но негово сиятелство е долу и нареди да ви попитам дали ще закусите с него.
Зарадвана от новината, че братовчед й, херцогът, иска да я види, Виктория отметна завивките.
— Изгладих роклите ви — продължи Рут и отвори гардероба. — Коя искате да облечете?
Тя избра най-хубавата от петте — мека черна муселинена рокля с дълбоко квадратно деколте, украсена с малки бели розички, които внимателно бе избродирала по ръкавите и полите по време на дългото си пътуване до Англия. Отказа предложението на Рут да й помогне и сама се облече.
Докато прислужницата оправяше леглото и подреждаше безупречно чистата стая, Виктория седна пред тоалетната масичка и среса косата си.
