Благодарна, че няма да й се наложи да извърви оставащите два километра пеша, тя с радост се съгласи. Плати на кочияша с парите за пътуването, които Чарлз Филдинг й бе изпратил, и седна на скамейката между двамата едри фермери. Пътуването в селска каруца, макар и не така престижно като в карета, беше далеч по-приятно. Свеж ветрец погали лицето й.
С обичайната си непринуденост Виктория скоро увлече и двамата мъже в разговор за селскостопанската работа, тема, за която не знаеше абсолютно нищо, но с удоволствие би искала да научи нещо. С всяка дума й ставаше все по-ясно, че английските земеделци яростно се противопоставяха на въвеждането на машини в работата им.
— Всички ни ще оставят без работа — завърши единият от фермерите пламенното си заклеймяване на „дяволските неща“.
Виктория едва чу думите му, тъй като в този момент каруцата пое по павиран път и мина през внушителен кован портал, който слагаше началото на обширен парк, чиято еднообразност се нарушаваше тук-там от високи дървета и от покритите с розови, жълти и бели цветя криволичещи брегове на няколко потока.
— Като в приказка е — прошепна Виктория. Смаяният й, изпълнен с възхищение поглед обходи огромния парк и грижливо поддържаните брегове на живописните потоци. — Сигурно десетки градинари поддържат това място.
— Така е — отвърна Джак. — Негова светлост има четирийсет градинари заедно с онези, които се грижат за истинските градини. При къщата имам предвид. — Петнайсет минути след като бяха поели по павирания път, каруцата направи завой и Джак с гордост посочи: — Това е… Уейкфийлд Парк. Казвали са ми, че има сто и шейсет стаи.
Виктория ахна. Главата й се завъртя, стомахът й се сви. Пред нея в целия си блясък се издигаше великолепна триетажна сграда, която надминаваше и най-смелите й мечти. Тухлена, с просторни предни крила и стръмни островърхи покриви, прекрасната постройка се извиси пред младото момиче.
Каруцата спря пред къщата и Виктория откъсна поглед от сградата колкото да слезе от скамейката с помощта на единия от земеделците.
— Благодаря ви, бяхте много мили — каза тя на двамата и бавно тръгна към стъпалата. Коленете й се подкосиха, докато фактите бавно проникваха в съзнанието й. Зад нея двамата фермери заобиколиха каруцата, за да свалят сандъка й, но тъкмо когато махнаха задната преграда на каруцата, две от прасенцата излетяха, тупнаха на земята и се втурнаха през ливадите.
Момичето се обърна при виковете на селяните и се засмя нервно, когато двамата мъже със зачервени лица се спуснаха след бързите прасенца.
Вратата на къщата се отвори и мъж с решително изражение на лицето и зелена ливрея хвърли възмутен поглед към фермерите, прасенцата и прашната раздърпана жена, която приближаваше към него.
— Провизиите — обърна се той към Виктория с леден глас — се доставят на задния вход.
Вдигна ръка и заповеднически посочи към алеята, която минаваше покрай къщата.
Младото момиче понечи да обясни, че не доставя провизии, но в този момент едно от прасенцата, което бе променило пътя си и се носеше право към нея, преследвано от задъхания си собственик, отвлече вниманието й.
— Махнете каруцата, свинете и особата си оттук! — повиши глас мъжът в ливрея та.
Виктория се наведе и грабна в прегръдките си прасенцето-беглец. След това се обърна към господина на вратата и през смях понечи да обясни:
— Господине, не разб…
Нортръп погледна през рамо към лакея, който стоеше зад него.
— Изхвърлете ги! Всичките!
— Какво става! — попита мъж на около трийсет години с гарвановочерна коса, който слизаше от стълбището във фоайето на къщата.
Икономът ядосано посочи с пръст Виктория:
— Тази жена е…
— Виктория Сийтън — прекъсна го момичето, опитвайки се да потисне смеха си. Напрежението, умората и гладът я бяха довели до нервна криза. Тя видя изненадата, която се изписа на лицето на тъмнокосия мъж, когато чу името й, и истерично започна да се смее.
Обърна се и бутна прасенцето в ръцете на фермера, след това вдигна прашната пола на роклята си и се опита да направи реверанс.
— Страхувам се, че е станала грешка — каза, овладявайки смеха си. — Дойдох, за да…
Леденият глас на високия мъж я спря по средата на реверанса й.
— Грешката ви е, че изобщо дойдохте, госпожице Сийтън. Но не мога да ви изпратя там, откъдето сте дошли, защото много скоро ще мръкне.
Той я хвана за ръката и грубо я дръпна напред.
Ситуацията вече не й изглеждаше неустоимо забавна, а ужасяващо зловеща. Младото момиче уплашено пристъпи през прага и се озова в огромно мраморно фоайе. То бе по-голямо от дома й в Ню Йорк. От двете страни на фоайето елегантно се извиваха огромни двойни стълбища, които водеха към горните два етажа. Куполът на голям оберлихт къпеше в мека слънчева светлина обширното антре, Виктория вдигна глава към стъкления покрив, извисил се три етажа над нея. Той се завъртя пред очите й, а изтощението и разочарованието я обзеха с пълна сила. Беше пропътувала хиляди километри през бурно море и разбити пътища и бе очаквала да бъде посрещната от възпитан джентълмен. Вместо това щеше да бъде изпратена обратно, далеч от Дороти… стъкленият покрив се завъртя пред очите й като калейдоскоп от блестящи размазани цветове.
— Ще припадне — обади се икономът.
— О, за Бога! — избухна тъмнокосият мъж, грабна я на ръце и се заизкачва по дясното мраморно стълбище. В това време Виктория започна да се съвзема.
— Оставете ме на земята — изрече тя дрезгаво и се изви засрамено в ръцете му. — Напълно…
— Не се движете! — нареди той. На площадката на втория етаж мъжът зави надясно, влезе в някаква стая и се насочи право към огромно легло, заобиколено от висок балдахин с гравирана дървена рамка и синьо-сребърни копринени драперии, вързани в ъглите със сребърни въженца. Мъжът безцеремонно я остави на синьо-сребърната кувертюра и след като момичето се опита да се изправи, натисна раменете му назад.
Икономът се втурна в стаята.
— Ето, милорд… амоняк — задъхано изрече. Милордът грабна шишенцето от ръката му и го бутна под носа на Виктория.
— Не! — извика тя и се опита да извърне глава, но ръката на мъжа не се отместваше. Виктория отчаяно я сграбчи. — Какво правите? Ще ме поите ли с това?
— Каква прекрасна идея — мрачно отвърна милордът, но отмести шишенцето. Изтощена и унижена, Виктория обърна глава, затвори очи и на няколко пъти преглътна, докато се бореше със сълзите.
— Искрено се надявам — каза той, — че не смятате да повърнете на това легло, защото ви предупреждавам, че лично вие ще то изчистите.
Виктория Елизабет Сийтън бавно извърна глава и го изгледа с омраза:
— Вие ли сте Чарлз Филдинг?
— Не.
— В такъв случай ще бъдете ли така добър да станете от леглото и да ми позволите и аз да стана.
Той сключи вежди и се взря в смелата девойка, която свирепо го гледаше със сините си очи. Разпиляната й по възглавницата коса приличаше на златни огнени езици, закачливо завити на слепоочията и около лицето. А то сякаш бе изваяно от порцелан от майсторска ръка. Миглите й бяха невероятно дълги, устните — розови и меки като…
Милордът рязко стана от леглото и напусна стаята, последван от иконома. Вратата се затвори след тях и Виктория остана сама.
Тя бавно седна в леглото и спусна крака. След това внимателно се изправи, тъй като се страхуваше, че отново може да й се завие свят. Отчаянието я обля като студена вълна, но краката й не се подкосиха. Тя се огледа. Светлосини завеси, богато украсени със сребърни нишки, закриваха цяла стена от прозорци вляво. В
