теб. Независимо дали ти харесва или не. Мисли за нея както би мислил за Джейми при същите обстоятелства. Но Виктория е смела и горда. Макар че се шегуваше, от начина, по който си я посрещнал вчера, се е почувствала унизена. Ако сметне, че е нежелана, ще намери начин да си тръгне. А ако това стане — твърдо завърши Чарлз, — никога няма да ти го простя. Кълна се!
Джейсън рязко бутна стола си назад и стана. Изражението на лицето му бе сурово и твърдо.
— Да не би случайно и тя да е някое от незаконните ти деца?
Баща му пребледня:
— Мили Боже! Не!
Джейсън продължи да го гледа недоверчиво и Чарлз добави:
— Помисли малко! Бих ли обявил годежа ви, ако ми беше дъщеря?
Вместо да го успокоят, думите му подсетиха Джейсън за годежа, който така го бе вбесил.
— Ако малкият ангел е толкова невинен и смел, защо се е съгласила да продаде тялото си, за да се омъжи за мен?
— А! Това ли? — Херцогът махна с ръка. — Тя не знае нищо. Наречи го прекален ентусиазъм от моя страна — добави. — Уверявам те, че момичето няма желание да се омъжи за теб. Съмнявам се, че Виктория би те пожелала дори ако ти я искаш. Ти си твърде циничен, груб и изхабен за невинно момиче като нея. Тя обожава баща си и открито ми сподели, че иска да се омъжи за човек като него — чувствителен, нежен, идеалист. Ти не си такъв — продължи херцогът, така опиянен от извоюваната си победа, че не си даде сметка, че речта му граничи с обида. — Бих казал, че ако Виктория знаеше, че е сгодена за теб, би припаднала. Би отнела живота си, преди…
— Представям си — меко го прекъсна синът му.
— Добре — завърши Чарлз с усмивка. — Тогава мога ли да предложа да държим в тайна съобщението за годежа й? Обмислям начин да го анулирам, без да ви изложа, но не може да стане веднага. — Когато Джейсън присви очи, баща му бързо добави: — Тя е дете, Джейсън. Смело, гордо момиче, което се опитва да се оправи в един жесток свят, за който не е подготвена. Ако отменим годежа й твърде скоро след пристигането й, ще стане за смях в цял Лондон. Ще кажат, че си я погледнал и си изпаднал в ужас.
Джейсън си представи сините очи, обрамчени с дълги тъмни мигли, и прекрасното й лице. Спомни си обаятелната усмивка, която бе докоснала устните й миг преди да усети присъствието му в трапезарията. Тя доста приличаше на беззащитно дете.
— Иди поговори с нея, моля те — изрече баща му.
— Ще говоря с нея — обеща той.
— Ще я накараш ли да се почувства добре тук?
— Зависи как ще се държи.
В стаята си на втория етаж Виктория грабна поредния куп дрехи от гардероба, а думите на Джейсън Филдинг отекваха в главата й: „Хленчеща малка просякиня… не я искам тук… хленчеща малка просякиня…“ Изобщо не бе намерила нов дом, почти в истерия си помисли тя. Съдбата просто й бе изиграла лоша шега. Момичето натъпка дрехите в сандъка. След това се изправи и извика от уплаха.
— Вие!? — задави се тя при вида на високия отблъскващ мъж, подпрял се на вратата и скръстил ръце на гърдите си. Ядосана на себе си, че е позволила да види уплахата й, Виктория гордо вдигна глава:
— Някой е трябвало да ви научи да чукате, преди да влезете в стая.
— Да чукам? — повтори той с подигравка. — Когато вратата е отворена? — Погледна отворения сандък и вдигна вежди. — Заминавате ли?
— Очевидно — отвърна Виктория.
— Защо?
— Защо? — смаяно повтори тя. — Защото не съм хленчеща малка просякиня и за ваша информация мразя да бъда в тежест на когото и да било.
Вместо да се почувства гузен, той като че се развесели.
— Никой ли не ви е учил да не подслушвате?
— Не съм подслушвала — сопна се Виктория. — Казахте го толкова високо, че сигурно са ви чули чак в Лондон.
— Къде смятате да отидете? — попита той.
— Това не е ваша работа.
— Отговорете ми! — отсече Джейсън. Изведнъж стана студен и властен.
Виктория го изгледа възмутено. Облегнатият на вратата мъж изглеждаше опасен и непобедим. Раменете и гърдите му бяха широки. Навитите ръкави на бялата му риза разкриваха загорели ръце с добре развити мускули, в чиято сила вече се бе уверила, когато вчера я носеше по стълбите. Освен това той имаше противен характер и съдейки по безжалостния му поглед, в момента обмисляше как да изтръгне отговора от нея. Вместо да му достави това удоволствие, младото момиче студено отвърна:
— Имам малко пари. Ще намеря къде да остана в селото.
— Така ли? — саркастично попита той. — А как ще живеете, когато „малкото пари“ свършат?
— Ще работя! — осведоми го тя. Тъмните му вежди се вдигнаха.
— Каква оригинална идея! Жена, която иска да работи. Кажете ми каква работа можете да вършите? — Въпросът му прозвуча като удар от камшик. — Можете ли да орете?
— Не…
— Можете ли да забиете пирон?
— Не.
— Можете ли да издоите крава?
— Не.
— В такъв случай сте безполезна за себе си и за когото и да е друг, нали? — безмилостно заключи той.
— Разбира се, че не съм безполезна! — възнегодува момичето. — Мога да правя много неща. Мога да шия, да готвя, да…
— Накарате цялото село да говори какви чудовища са семейство Филдинг за това, че са ви прогонили. Забравете — арогантно заяви той. — Няма да ви позволя да заминете.
— Не си спомням да съм искала разрешението ви — предизвикателно отвърна Виктория.
Сварен неподготвен, Джейсън я изгледа студено. Зрели мъже рядко се осмеляваха да го предизвикват, а това момиченце си позволяваше да прави именно това. Ако раздразнението му не беше по-голямо от изненадата, щеше да я поздрави за смелостта. Милордът безмилостно отвърна:
— Щом имате такова желание да изкарвате прехраната си, в което се съмнявам, можете да го направите и тук.
— Много съжалявам — предизвикателно отвърна хубавицата, — но няма да стане.
— Защо?
— Защото просто не мога да си представя как се кланям, треперя и заеквам от страх всеки път, когато минете покрай мен, както се очаква от слугите ви. Бедният човек с болния зъб едва не припадна тази сутрин, когато вие…
— Кой? — попита Джейсън. Гневът му се замени от изумление.
— Господин О’Мейли.
— Кой е господин О’Мейли, по дяволите? — процеди милордът, овладявайки гнева си.
Виктория смаяно го изгледа:
— Дори не знаете името му! О’Мейли е човекът, който отиде да ви поръча закуската, а страната му бе толкова подута…
— Чарлз иска да останете тук, значи оставате — заяви Джейсън. — Ако смятате да си тръгнете въпреки заповедите ми, предупреждавам ви да не го правите. Ще ми отворите работа да тръгна след вас, а онова, което ще стане, когато ви намеря, няма да ви хареса. Повярвайте ми.
— Не се страхувам от вас или от заплахите ви — гордо излъга Виктория, докато бързо прехвърляше наум алтернативите. Не искаше да обиди Чарлз, като си тръгне, но гордостта не и позволяваше да остане като „просякиня“ в дома на Джейсън. Без да обръща внимание на заплашителния блясък в зелените му очи, тя каза:
— Ще остана, но смятам да заработя храната и нощувката си.
