бюрото си листа, който четеше. След това отиде до вратата и я отвори. Без да знае, че Виктория, се качва по стълбите, той попита Нортръп:
— Този път какво е направила?
— Тя… тя е направила това за зъба на О’Мейли, милорд — отвърна с разтреперан глас икономът и вдигна объркан поглед към момичето.
Джейсън проследи погледа му и присви очи към стройната й фигура, облечена в черно.
— Виктория — извика той след нея.
Момичето се обърна и се приготви да чуе остри думи, но милордът проговори със спокоен, сдържан тон:
— Вече не носете черно. Не го харесвам.
— Много съжалявам, че дрехите ми ви дразнят — тихо отвърна тя с гордост, — но скърбя за родителите си.
Той се смръщи, но не отвърна нищо, докато Виктория не се скри от погледа му. След това се обърна към Нортръп:
— Изпрати някого в Лондон да й купи свестни дрехи и изхвърли тези черни дрипи.
Когато Чарлз слезе за обяд, тя унило седна на стола вляво от него.
— Мили Боже! Дете, какво е станало? Бледа си като призрак.
Виктория сподели неволите си от сутринта, които Чарлз изслуша, като едва сдържаше усмивката си.
— Отлично, отлично! — възкликна, когато тя свърши, и за нейна изненада започна да се смее. — Объркай живота на Джейсън, скъпа моя! Той има нужда точно от това. Може да е студен и груб, но това е само фасада… признавам, че е доста здрава, но подходящата жена може да мине през нея и да открие нежността в него. Когато успее, Джейсън ще я направи много щастлива. Той е много великодушен човек… — Херцогът вдигна вежди и остави мисълта си недовършена. Виктория неспокойно се раздвижи под настоятелния му поглед, питайки се дали Чарлз не таи надежда, че тя е тази жена.
Нито за момент не бе допускала, че у Джейсън Филдинг може да има някаква нежност, но бе абсолютно сигурна, че не иска да има нищо общо с него. Вместо да каже това на чичо Чарлз, тактично смени темата:
— През следващите дни трябва да получа новини от Андрю.
— А, да… Андрю — каза той, а блясъкът в очите му помръкна.
Глава седма
На следващия ден Чарлз заведе Виктория с каретата до съседното село и въпреки че излетът я изпълни с носталгия по някогашния й дом, тя се наслади на пътуването. Навсякъде имаше цветя — в саксии и по градини, където растяха обсипани с любов и внимание, и диви — по ливадите и поляните, оставени единствено на грижите на майката природа. Със спретнатите си къщурки и калдъръмените улици селото бе пленително и младото момиче се влюби в него.
Всеки път, когато излизаха от някое магазинче, селяните, които ги виждаха, спираха, заглеждаха се и сваляха шапки. Обръщаха се към Чарлз с „ваша светлост“ и макар Виктория да знаеше, че често пъти херцогът не знаеше имената им, той се отнасяше любезно към тях.
Когато се върнаха в Уейкфийлд Парк, тя се чувстваше доста по-оптимистично настроена и се надяваше да има възможност да опознае по-добре селяните.
За да избегне по-нататъшни неприятности в домакинството на къщата, тя остана да чете в стаята си и направи само две разходки, за да се опита да примами Уили да се приближи до нея.
Легна си преди вечеря и заспа, успокоена от мисълта, че бъдещите разногласия с Джейсън Филдинг могат да бъдат избегнати, ако двамата просто не се срещат.
Но младото момиче грешеше. Когато се събуди, Рут тъкмо прибираше няколко рокли с пастелен цвят в гардероба.
— Тези дрехи не са мои, Рут — сънено каза Виктория, намръщи се на светлината на свещите и стана от леглото.
— Напротив, госпожице, ваши са — ентусиазирано отвърна прислужницата. — Негова светлост изпрати да ви ги купят от Лондон.
— Моля те, предай му, че няма да ги нося — твърдо, но вежливо заръча Виктория.
Рут вдигна ръка към гърдите си.
— О, не, госпожице. Не мога да го направя. Наистина не мога!
— Е, аз мога! — заяви тя и отиде при другия гардероб, за да вземе дрехите си.
— Няма ги — нещастно изрече прислужницата. — Изнесох ги. Заповедите на негова светлост…
— Разбирам — меко отвърна Виктория, но усети гняв, който не подозираше, че е способна да изпитва.
Малката прислужница закърши ръце и я погледна умолително:
— Госпожице, негова светлост каза, че ако успея да се справя, може да стана ваша лична прислужница.
— Не ми трябва прислужница, Рут.
Момичето изглеждаше отчаяно.
— Ще бъде много по-добре от това, което правя сега…
Виктория не можа да устои на молбите на Рут.
— Много добре. — Виктория се усмихна пресилено. — Какво прави „личната прислужница“?
— Ами помагам ви да се обличате и имам грижата роклите ви винаги да са чисти и изгладени. Правя ви и прически. Може ли? Да ви направя прическа? Имате толкова хубава коса. Майка ми все казваше, че имам усет за косата… да я оформям в хубави прически.
Виктория се съгласи. Не защото се интересуваше от прическата си, а защото й трябваше време да се успокои, преди да се изправи пред Джейсън Филдинг. Час по-късно, облечена в рокля в красив прасковен цвят, с буфан ръкави, украсени с панделки от коприна в същия цвят, тя застана пред огледалото. Гъстата й коса бе навита на къдрици, събрани на тила и сплетени с копринени панделки в същия цвят като роклята. Гневът бе обагрил скулите й, а искрящите й сапфирени очи блестяха от обида и свян.
Тя никога не бе виждала, не си бе представяла толкова прелестна рокля като тази, която носеше в момента — с дълбоко деколте, плътно прилепнал корсаж, който пристягаше гърдите й и дръзко разкриваше чувствените извивки на тялото й. Но и никога не бе изпитвала по-малко удоволствие от вида си като сега, когато бе принудена да покаже лекомислено неуважение към починалите си родители.
— О, госпожице — възкликна Рут и плесна с ръце. — Толкова сте хубава, че негова светлост няма да повярва на очите си, когато ви види.
Предположението на Рут се оказа вярно, но Виктория бе твърде ядосана, за да извлече и най-малко удовлетворение от удивлението, което се изписа на лицето на Джейсън, когато влезе в трапезарията.
— Добър вечер, чичо Чарлз — поздрави тя и притисна бузата си към неговата, а Джейсън стана на крака. Виктория се обърна към него и мълчаливо изчака, докато погледът му безочливо се плъзна по нея. Тя бе свикнала с възхитените погледи на джентълмените, но в арогантния оглед на Джейсън нямаше нищо джентълменско.
— Свършихте ли? — попита го.
Той бавно вдигна поглед и крива усмивка разтегна строгите му устни, когато долови враждебността й. Милордът се пресегна и Виктория механично направи крачка назад, преди да осъзнае, че той възнамерява просто да дръпне стола й.
— Да не съм направил още някоя груба грешка… като да забравя да почукам? — попита развеселено Джейсън. Устните му бяха неприятно близо до лицето й, когато Виктория седна. — Или в Америка не е прието джентълмен да държи стол на дама?
Момичето извърна глава.
— Стола ли ми държите или се опитвате да ми изядете ухото?
Милордът изкриви устни.
— Бих могъл да го направя — отвърна той. — Ако готвачът ни е приготвил лоша храна. — Погледна
