Чарлз, докато се връщаше на мястото си, и поясни: — Освободих дебелия французин.
Виктория се почувства виновна заради участието си в освобождаването на „дебелия французин“, но беше толкова ядосана на безапелационния начин, по който Джейсън се бе разпоредил с дрехите й, че дори вината не можеше да намали гнева й. Възнамерявайки да изясни въпроса насаме с него след вечеря, момичето насочи цялото си внимание към Чарлз, но смутено установи, че Джейсън Филдинг я изучава.
Джейсън вдигна чашата с вино към устните си. Знаеше, че Виктория му е ядосана и гори от нетърпение да го постави на мястото му — виждаше го в блясъка в очите й.
„Каква горда, смела хубавица“ — безпристрастно си помисли милордът. И преди беше красива, но не беше очаквал да се превърне в такава красавица само като захвърли черните рокли. Джейсън не се съмняваше, че Виктория Сийтън водеше момчетата за носа. Не се съмняваше, че ще завърти главите на момчетата и в Англия. Ще завърти главите на момчетата и на мъжете — поправи се той.
И точно там беше проблемът му. Защото Джейсън бързо се убеждаваше, че момичето е неопитно и невинно. Неопитно и невинно момиче, което се бе появило на прага му и за което сега против волята си носеше отговорност. Ролята му на неин покровител беше толкова нелепа, че той едва не се изсмя на глас. И все пак това беше роля, която беше принуден да изпълни. Всеки, който го познаваше, също щеше да я намери за абсурдна, като се имаше предвид славата му на покорител на женските сърца.
О’Мейли наля още вино в чашата му. Джейсън го изпи, докато обмисляше как най-бързо и лесно да се освободи от момичето. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да й осигури лондонския сезон, от който Чарлз толкова се страхуваше.
При красотата на Виктория нямаше да е никак трудно да я представят в обществото. А като се прибавеше към нея и една малка зестра, лесно щяха да я омъжат за подходящ човек. От друга страна, ако тя наистина вярваше, че нейният Андрю ще дойде да я вземе, можеше да настоява да го чака с месеци, дори с години, преди да приеме друг мъж, а това съвсем не устройваше Джейсън.
Той изчака, докато в разговора настъпи пауза, и с измамно безразличие се обърна към момичето:
— Чарлз ми каза, че на практика сте сгодена за… а… Ансън?… Албърт?…
Виктория обърна глава към него:
— Андрю.
— Що за човек е той?
Тя се замисли и после с усмивка отвърна:
— Той е нежен, хубав, интелигентен, мил, внимателен…
— Мисля, че добих представа — сухо я прекъсна Джейсън. — Приемете съвета ми и забравете за него.
Едва сдържайки се да не хвърли нещо по него, Виктория попита:
— Защо?
— Той не е мъж за вас. За четири дни обърнахте дома ми с главата надолу. Що за забавления ще имате със сериозен провинциален дървеняк, който иска да води спокоен, организиран живот? Ще постъпите най- добре, ако забравите за него и се възползвате от възможностите тук.
— Първо… — избухна Виктория, но той я прекъсна, съзнателно посявайки семената на съмнението.
— Разбира се, винаги съществува вероятността, ако вие не забравите за Албърт, Албърт да забрави за вас. Изразът не беше ли „далеч от очите, далеч от сърцето“?
Момичето стисна зъби и нищо не каза.
— Какво? Няма ли да ми отговорите? — попита Джейсън, любувайки се на очите й, които от гняв станаха тъмносини.
Виктория вдигна глава.
— В моята страна се смята за лошо възпитание да спориш на масата.
Прикритият й упрек го развесели.
— Колко неудобно за вас — меко отбеляза той.
Чарлз се облегна назад. Лека усмивка заигра на устните му, докато гледаше как синът му спори с младата красавица, която толкова му напомняше на майка си. Джейсън и Виктория бяха идеални един за друг, реши старият херцог. Тя не се страхуваше от Джейсън. Енергията и топлината й щяха да го укротят, а веднъж укротен, той щеше да се превърне в онзи съпруг, за когото младите момичета мечтаеха. Щяха да са щастливи. Тя щеше да дари Джейсън със син.
Чарлз с радост си представи внука, с който щяха да го дарят, щом се оженеха. След толкова години на отчаяние и самота двамата с Катрин все пак щяха да имат внуци. Вярно, че в момента Джейсън и Виктория не се разбираха толкова добре, но това щеше да се оправи. Джейсън бе препатил и огорчен човек. Но момичето бе наследило смелостта, нежността и огъня на Катрин. А Катрин бе променила живота на Чарлз. Беше му показала какво означава любовта. И загубата. Мислите на стария херцог се върнаха към събитията, довели до онази паметна вечер…
Когато навърши двайсет и две, Чарлз си бе извоювал репутацията на развратник и комарджия. Той нямаше отговорности, задръжки и абсолютно никакви перспективи, тъй като по-големият му брат тъкмо бе наследил херцогската титла и всичко, което се полагаше с нея — всичко, с изключение на парите. Парите никога не стигаха, понеже от четиристотин години мъжете от рода Филдинг проявяваха силна склонност към скъпите пороци. Всъщност Чарлз не беше по-лош от баща си или дядо си. По-малкият му брат бе единственият мъж в рода Филдинг, който прояви желание да се пребори с изкушенията, но го направи с типичната за Филдингови пресиленост и в резултат замина като мисионер за Индия.
Приблизително по същото време метресата на Чарлз съобщи, че е бременна. Той й предложи пари, но не и брак. Тя се разрида, вика, но напразно. Най-накрая го напусна вбесена. Седмица след като Джейсън се роди, тя се върна в квартирата на Чарлз, безцеремонно му остави детето и изчезна. Той нямаше желание да се обременява с дете, но не можеше и да го остави в сиропиталище. Тогава, в момент на божествено вдъхновение, му хрумна идеята да даде детето на по-малкия си брат и грозната му жена, които се канеха да заминават за Индия, за да „обърнат езичниците“.
Без капка колебание даде детето на двамата богобоязливи, бездетни, религиозни фанатици — заедно с едва ли не последното пени, което имаше за издръжка на Джейсън — и си изми ръцете.
До онзи момент успяваше да се издържа доста прилично от хазарта, но капризният късмет, който винаги беше с него, най-накрая му изневери. Когато навърши трийсет и две, трябваше да се изправи пред факта, че с доходите от хазарта вече не може да поддържа стандарта на живот, който подобава на човек с неговия произход. Проблемът му бе типичен за повечето безпарични по-малки синове на големи благороднически родове и Чарлз набързо го разреши. Той реши да размени знатното име на семейството си за тлъста зестра. С безгрижна небрежност предложи брак на дъщерята на заможен търговец, която беше млада, добре осигурена, относително хубава и не особено интелигентна.
Младата дама и баща й охотно приеха предложението, а по-големият брат на Чарлз, херцогът, дори се съгласи да даде прием, за да отпразнува предстоящата сватба.
Точно на това щастливо събитие Чарлз отново се срещна с далечната си братовчедка Катрин Лангстън, осемнайсетгодишната внучка на херцогиня Клермонт. За последен път я бе видял по време на едно от редките си посещения на брат си в Уейкфийлд. Тогава Катрин бе десетгодишна и гостуваше за ваканцията в съседно имение. През двете седмици на престоя му тя го бе следвала буквално навсякъде, а големите й сини очи го гледаха с обожание. Докато яздеха конете си, Чарлз все повече попадаше в плен на чара й.
Сега Катрин се бе превърнала в поразително красива жена и Чарлз не можеше да откъсне очи от нея.
Тиха, сякаш безплътна, тя стоеше настрани от другите. Като си придаде отегчен и безразличен вид, той се вгледа в изваяната й фигура, безупречните черти и великолепната червено-руса коса. След това се приближи към нея с чаша вино, постави ръка на парапета и дръзко и открито даде израз на възхищението си от красотата й. Очакваше да се възмути от откровеността му, но тя не го направи. Не се изчерви, нито пък засрамено отвърна лице. Просто наклони глава, като че го чакаше да довърши.
— Здравей, Катрин — каза най-сетне Чарлз.
— Здравей, Чарлз — отвърна тя. Нежният й глас бе спокоен и невъзмутим.
— И ти ли като мен намираш приема за непоносимо скучен? — попита той, изненадан от самообладанието й.
