— Добре — отсече той с чувството, че някак си тя бе излязла победител. Обърна се да си тръгне, но деловият й тон го спря.
— Мога ли да попитам каква ще бъде надницата ми?
Милордът си пое дълбоко дъх:
— Да не се опитвате да ме ядосате?
— Ни най-малко. Просто искам да знам каква ще бъде надницата ми, за да направя план за деня, в който…
Тя млъкна, когато Джейсън бързо се отдалечи от стаята й.
Чичо Чарлз изпрати съобщение, че я чака за обяд. Времето, прекарано с него, се оказа много приятно, особено след като Джейсън го нямаше. Но денят се точеше бавно и Виктория реши да се поразходи. Икономът я видя да слиза по стълбите и й отвори вратата. Момичето искаше да му покаже, че не пази лош спомен от вчера, и му се усмихна приятелски.
— Много благодаря, господин…
— Нортръп — отвърна той. Гласът му бе любезен, а лицето — безизразно.
— Нортръп? — повтори Виктория с надеждата да го предразположи да поговорят. — Това първото или второто ви име е?
Той я погледна и бързо отмести очи:
— А… второто, госпожице.
— Разбирам — любезно продължи тя. — Откога работите тук?
Нортръп хвана ръце зад гърба си и се наведе напред, заставайки на пръсти. Той тържествено погледна Виктория.
— От девет поколения членовете на семейството ми се раждат и умират в служба на рода Филдинг, госпожице. Надявам се да продължа тази славна традиция.
— О! — възкликна младото момиче и потисна смеха си от гордостта му от работа, която, изглежда, се състоеше единствено в това да отваря и да затваря вратите вместо другите. Сякаш прочел мислите й, той сподавено каза:
— Ако имате някакви проблеми с прислугата, госпожице, кажете ми. Като глава на дома ще имам грижата те да бъдат решени незабавно.
— Сигурна съм, че няма да се наложи да стигаме дотам. Всички са много любезни и си гледат работата — мило отвърна момичето. „И то твърде добре“ — помисли си тя.
Виктория прекоси ливадата пред къщата, след това промени посоката и се запъти към конюшните, за да види конете. Искаше да се сприятели с тях, като им даде ябълки, затова заобиколи къщата и попита къде е кухнята.
Огромната кухня бе пълна с хора, които като луди точеха тесто на дървените маси, бъркаха къкрещи на огъня гозби и режеха зеленчуци. В средата на помещението стоеше невероятно дебел мъж с бяла престилка с размера на покривка, който като обезумял монарх размахваше дълга лъжица и крещеше заповеди на френски и английски.
— Извинете — обърна се Виктория към жената на най-близката маса. — Дали бих могла да получа две ябълки и два моркова, ако ви се намират в излишък?
Жената неуверено погледна мъжа с бялата престилка, който свирепо гледаше към Виктория. След това изчезна в съседната на кухнята стая и се върна с ябълките и морковите.
— Благодаря, госпожо… — започна Виктория.
— Нортръп, госпожице — смутено отвърна жената.
— Колко хубаво — възкликна момичето и се усмихна мило. — Вече се запознах със съпруга ви, иконома, но той не ми каза, че и вие работите тук.
— Господин Нортръп ми е зет — поправи я тя.
— О, разбирам — усети нежеланието на жената да разговаря пред мрачния дебел мъж, който явно бе главният готвач. — Е, приятен ден, госпожо Нортръп.
Към конюшните водеше постлан с каменни плочи път, чиято дясна страна граничеше с гора. Докато вървеше по пътя, Виктория се любуваше на прекрасната гледка, която се откриваше вляво към ливадите и поддържаните градини.
И тогава някакво движение вдясно от нея я накара да спре и внимателно да се вгледа към дърветата. В края на гората голямо сиво животно стоеше и ядеше нещо, което приличаше на малка купчина тор. Животното долови миризмата й и вдигна глава. Хищният му поглед се впи в нейния. Вълк!
Парализирана от ужас, тя стоеше и не смееше да мръдне или да издаде звук. Гъстата сива козина на звяра бе мръсна и сплъстена, но не достатъчно, за да прикрие щръкналите ребра. Животното имаше ужасно големи челюсти, очите му горяха… Съдейки по гротескната му измършавялост, не беше трудно да се заключи, че сигурно гладуваше от доста време. Което означаваше, че ще нападне и ще изяде всичко, до което можеше да се добере. Включително и Виктория. Тя бавно отстъпи назад към сигурността на къщата.
Животното изръмжа и оголи огромните си бели зъби. Виктория реагира инстинктивно и хвърли ябълките и морковите към него с надеждата да отвлече вниманието му. Но вместо да се спусне към плодовете, които бе хвърлила по него, животното се дръпна от градинското си угощение и побягна към гората, подвило опашка между краката си. Виктория се обърна и също побягна към къщата, като влезе през близката задна врата. След това момичето отиде до един от прозорците и надникна през него. Вълкът стоеше точно зад първите дървета на гората и гладно гледаше към купчината тор.
— Всичко наред ли е, госпожице? — попита някакъв лакей, който се появи зад нея откъм кухнята.
— Видях животно — задъхано отвърна Виктория. — Мисля, че беше… — Тя видя как животното крадешком се върна в лек тръс в градината, лакомо изяде ябълките и морковите и след това отново избяга в гората. Рошавата му опашка още беше подвита между краката. Животното беше уплашено! И гладно. — Имате ли кучета? — попита младото момиче, изведнъж осъзнало, че е на път да направи грешка, от която ще изглежда изключително глупаво.
— Да, госпожице… няколко.
— Има ли големи, слаби, с черна и сива козина?
— Това е старото куче на негова светлост. Уили — отвърна лакеят. — Все се навърта наоколо и търси храна. Не е лош, ако това ви притеснява. Видяхте ли го?
— Да — каза тя и се ядоса, като си спомни как гладното животно бе яло развалените зеленчуци от купчината отпадъци, сякаш бяха кралска закуска. — Много е гладно. Някой трябва да дава храна на бедното същество.
— Уили винаги се държи така, сякаш умира от глад — отвърна лакеят с пълно безразличие. — Негова светлост казва, че ако започне да яде повече, ще стане толкова дебел, че няма да може да ходи.
— Ако започне да яде по-малко, ще стане толкова слаб, че ще умре — ядосано отвърна момичето. Ясно можеше да си представи как онзи жесток мъж мори кучето си от глад. Колко жалко изглеждаше животното с щръкналите ребра. Колко ужасно! Виктория се върна в кухнята и поиска още една ябълка, моркови и чиния с остатъци от храна.
Въпреки съжалението, което изпитваше към кучето, трябваше да се пребори със страха си от него. Приближи купчината отпадъци и го забеляза да я гледа от скривалището си в гората. Едва сега момичето видя, че е куче. Припомняйки си думите на лакея, че животното не е зло, Виктория се приближи и протегна ръка с чинията с храна.
— Ето, Уили — тихо каза тя. — Донесох ти малко хубава храна.
Страхливо направи още една крачка към него. Уили прибра ушите си назад и оголи зъбите си и момичето загуби смелостта си. Остави чинията на земята и побягна към конюшните.
Виктория вечеря с Чарлз и тъй като Джейсън отново отсъстваше, времето, което прекара със стария херцог, бе прекрасно, но когато той се оттегли, тя отново не знаеше какво да прави. Като се изключеше разходката й до конюшните и приключението й с Уили, днес не бе правила абсолютно нищо. Утре, весело си помисли момичето, щеше да е на работа. Беше свикнала да е заета и отчаяно имаше нужда от занимание. Не беше споменала на Чарлз намеренията си да заработва храната и нощувката си, но беше сигурна, че когато херцогът разбереше, щеше да е доволен, че е поела издръжката си и че ще му спести хапливи реплики от страна на раздразнителния му племенник.
