След като излезе, госпожа Бейнбридж прибра сивата си коса под коприненото боне и с отвращение погледна писмото, което лежеше на сатенената завивка.
— Андрю няма да се ожени за тази полска мишка — с презрение заяви на прислужницата си. — Тя не представлява нищо! Два пъти ми писа, че братовчедка му Маделин е прекрасно момиче. Казах го на Виктория, но глупавата повлекана не обърна внимание.
— Мислите ли, че синът ви ще доведе госпожица Маделин у дома като своя съпруга? — попита прислужницата, докато подпъхваше възглавниците зад гърба на госпожа Бейнбридж.
Мършавото лице на господарката се изкриви от гняв:
— Не ставай глупачка! Андрю няма време за съпруга. Работата по имението е достатъчна, за да запълва времето му. Задълженията му са към него и към мен. — Тя взе писмото на Виктория с два пръста, сякаш беше заразно, и го подаде на прислужницата си. — Знаеш какво да правиш с това — студено изрече.
— Нямах представа, че има толкова много хора и е толкова шумно — възкликна Дороти, застанала на дока на оживеното пристанище в Ню Йорк.
Понесли пътнически сандъци на рамо, хамалите се качваха и слизаха по пасарелите на параходите. Лебедките скърцаха над главите, вдигайки тежко натоварените мрежи от дървените рампи и ги отнасяха до палубите на параходите. Заповедите на морските офицери се смесваха със смеха на моряците и похотливите покани, отправени от крещящо облечените дами, които чакаха край доковете пристигащите матроси.
— Вълнуващо е — каза Виктория. Двама плещести хамали качиха на борда на „Гъл“ двата пътнически сандъка, в които се намираше багажът на момичетата.
Дороти кимна, но лицето й помръкна.
— Така е, но не мога да не мисля, че в края на пътуването ще се разделим и вината за това е единствено на прабаба ни. Как може да ти откаже подслон в дома си?
— Не знам, но не трябва да се тревожиш за това — отвърна Виктория с окуражителна усмивка. — Мисли си само за хубави неща. Погледни Йист Ривър. Затвори очи. Помириши соления въздух.
Дороти затвори очи и вдъхна дълбоко, но сбърчи нос.
— Миришеше ми само на умряла риба. Тори, ако прабаба ни те познаваше, сигурна съм, че щеше да поиска да дойдеш при нея. Не може да е толкова жестока и безчувствена, че да ни раздели. Ще й разкажа всичко за теб и ще я накарам да промени решението си.
— Не трябва да правиш или да казваш нищо, което може да я отблъсне — внимателно я предупреди Виктория. — В момента двете с теб сме напълно зависими от роднините си.
— Няма да я отблъсна, ако мога — обеща Дороти, — но ще й кажа ясно, внимателно, разбира се, че трябва незабавно да изпрати да те вземат. — Виктория само се усмихна. Миг по-късно сестра й въздъхна. — В заминаването ни за Англия има една малка утеха. Господин Уилхайлм каза, че с повече упражнение и усърдна работа мога да стана концертираща пианистка. Каза, че в Лондон има прекрасни учители, които да ме обучават. Ще помоля прабаба ни да ми позволи музиката да стане моя професия — завърши Дороти, показвайки страна от характера си, която малцина подозираха, че съществува.
Виктория се въздържа да посочи пречките за осъществяване на желанието й. Но тъй като беше година и половина по-голяма от сестра си, тя само каза:
— Не настоявай прекалено много, скъпа.
— Ще бъда внимателна — съгласи се Дороти.
Глава четвърта
— Госпожица Дороти Сийтън? — любезно попита джентълменът и отстъпи настрани. Тримата плещести англичани моряци, преметнали през рамо тежките си торби, грубо си пробиха път покрай него и продължиха към дока.
— Аз съм — отвърна тя. Гласът й потрепери от вълнение и страх, когато погледна безупречно облечения белокос господин пред себе си.
— Нейна светлост херцогиня Клермонт ми нареди да ви придружа до дома й. Къде са сандъците ви?
— Там — отговори Дороти. — Само един е.
Мъжът погледна към двамата мъже в ливреи на капрата на излъсканата до блясък черна карета със златен кръст на вратата. Те слязоха и бързо се отправиха към сандъка.
— В такъв случай можем да тръгваме — каза той, когато слугите отнесоха багажа й до каретата и го поставиха на покрива.
— Ами сестра ми? — попита Дороти, стиснала ръката на Виктория.
— Сигурен съм, че хората, които трябва да посрещнат сестра ви, вече идват. Параходът ви пристигна четири дни по-рано от предвиденото.
— Не се притеснявай за мен — обърна се Виктория към сестра си с увереност, която съвсем не изпитваше. — Сигурна съм, че каретата на херцога ще пристигне всеки момент. Междувременно капитан Гардинър ми позволи да остана на борда. Тръгвай!
Дороти силно притисна сестра си.
— Тори, ще измисля начин да убедя прабаба ни да те покани при нас. Ще видиш. Страх ме е. Не забравяй да ми пишеш. Всеки ден.
С тези думи тя се обърна и тръгна. Виктория остана на мястото си, загледана след Дороти, която грациозно се качи в луксозната карета със златния кръст на вратата. Стълбичката бе вдигната, кочияшът изплющя с камшика и четирите коня се понесоха в лек тръс, а Дороти подаде ръка през прозореца и помаха за довиждане.
Виктория никога не се бе чувствала толкова самотна. Стоеше на дока и не можеше да откъсне очи от отдалечаващата се карета, а моряците, които слизаха от парахода им, я блъскаха, забързани да намерят „евтина бира и жени“.
Тя прекара следващите два дни в каютата си. Еднообразието й бе нарушавано единствено от кратките разходки по палубата и закуските, обедите и вечерите с капитан Гардинър — очарователен, грижовен мъж, който, както по всичко личеше, изпитваше огромно удоволствие от компанията й. През дългите седмици на пътуването Виктория прекара доста време с него и двамата неведнъж закусваха, обядваха и вечеряха заедно. Той знаеше причината за пристигането й в Англия, а тя се отнасяше към него като с приятел.
Когато на сутринта на третия ден каретата, която трябваше да отведе момичето в Уейкфийлд Парк не дойде, капитан Гардинър взе нещата в свои ръце и нае колесница.
— Пристигнахме по-рано, което рядко се случва — обясни й той. — Братовчед ви може да не изпрати да ви посрещнат още дни наред. Имам работа в Лондон, а не мога да ви оставя сама.
Часове наред Виктория се любува на английската природа, разкрила й се в цялото си пролетно великолепие. Храстите по пътя бяха отрупани с розови и жълти цветове. Въпреки неприятното друсане, предизвикано от всяка неравност по пътя, през която минаваха колелата, духът на момичето беше приповдигнат. Кочияшът почука на вратата и червендалестото му лице се появи в отвора.
— Остават ни около два километра, госпожице, така че ако искате да…
Случи се съвсем внезапно. Едно от колелата попадна в дълбока бразда, каретата силно се наклони на една страна, главата на кочияша изчезна, а Виктория падна на пода.
Миг по-късно вратата се отвори и кочияшът й помогна да стане.
— Добре ли сте? — попита я той.
Младото момиче поклати глава, но преди да успее да отговори, двама мъже, облечени в селски дрехи, застанаха от двете страни на кочияша, като притеснено стискаха в ръце шапките си.
— Проклети глупаци! — развика се кочияшът. — Защо изскачате така на пътя! Вижте какво направихте. Оста ми е счупена…
Последваха цветисти ругатни.
Деликатно извръщайки глава от разгорещения спор, Виктория оправи роклята си и безуспешно се опита да я почисти. Кочияшът се пъхна под колесницата, за да прегледа оста й, а един от селяните непохватно се обърна към Виктория, въртейки смачканата си шапка в ръце.
— С Джак ужасно съжаляваме, госпожо — смутено каза той. — Ще ви закараме до Уейкфийлд Парк. Ако, разбира се, нямате нищо против да сложим сандъка ви при прасенцата.
