си.
Маркизът присви очи при вида на пленителната красавица, която се бе облегната на купчина сатенени възглавници.
— Усойница ли те ухапа, скъпа? — студено попита той и опря гръб на затворената врата.
Зелените очи на Сибил мятаха искри към него, но тя не си направи труд да му отговори.
— Ставай и се обличай! — заповяда й той с опасно тих глас. — Отиваме на забава. Изпратих ти бележка.
— Никъде няма да ходя с теб! Никога повече!
Джейсън започна да разкопчава сакото си.
— В такъв случай ми направи място. Ще прекарам вечерта тук.
— Разгонено чудовище! — избухна разярената красавица и скочи от леглото. Бледорозовата й шифонена нощница се развя след нея. — Как смееш! Как смееш да си мислиш, че можеш да се доближаваш до мен след съобщението в „Таймс“! Напусни къщата ми!
Джейсън изгледа с безразличие Сибил.
— Трябва ли да ти напомням, че къщата е моя.
— Тогава аз ще я напусна — остро отвърна тя, но брадичката й затрепери. Закри лице с ръце и избухна в сълзи. — Джейсън, как можа! — изхълца хубавицата. Тялото й се разтресе от сърцераздирателно ридание. — Каза ми, че не си сгоден, и аз ти повярвах! Никога… никога няма да ти го простя! Никога…
Гневът на Джейсън премина и се замени от съжаление, докато той слушаше онова, което трябваше да мине за вопли на сломена жена.
— Това ще ти помогне ли да ми простиш? — тихо попита той. След това бръкна в джоба си, извади малка кадифена кутийка, отвори капачето й и й я подаде.
Сибил разтвори пръсти, погледна през тях и ахна, като видя блестящата диамантена гривна, положена върху черно кадифе. Тя благоговейно я вдигна от кадифеното й ложе и я притисна до лицето си. След това вдигна блесналите си очи към любовника си:
— Джейсън, за колието към гривната бих ти простила всичко. Джейсън, който смяташе да я увери, че няма намерение да се жени за Виктория, избухна в смях.
— Сибил — каза той и поклати глава. — Мисля, че това е най-привлекателното ти качество.
— Кое? — попита тя, забравила за гривната.
— Твоята алчност — отвърна Джейсън. — Всички жени са алчни, но ти поне си откровена. Сега искам да ми покажеш радостта си от новото си украшение.
Сибил покорно отиде в прегръдките му, но погледът в очите й остана леко смутен, когато вдигна глава, за да го целуне.
— Ти… нямаш много високо мнение за жените, нали, Джейсън? Изпитваш презрение към всички, нали?
— Мисля — уклончиво промърмори той, докато развързваше панделката на гърдите й, — че жените са прелестни създания в леглото.
— А извън него?
Той не обърна внимание на въпроса й и пусна нощницата да се свлече от раменете й. Целувайки я страстно, Джейсън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото, а Сибил забрави, че така и не е отговорил на въпроса й.
Глава дванайсета
Виктория седеше на дивана в спалнята си. Мадам Дюмос и бе изпратила кутии с нови рокли, които да прибави към вече изумително богатата колекция от ежедневни тоалети, костюми за езда, бални рокли, шапки, шалове, френски ръкавици и чехли.
— Милейди! — ахна Рут, като разопакова едно сатенено наметало в кралско синьо с широка качулка, обшито с хермелинови кожи. — Виждали ли сте някога нещо толкова красиво!
Виктория вдигна очи от писмото на Дороти, което четеше, и равнодушно се съгласи:
— Прекрасно е, колко наметала стават с него?
— Единайсет — отвърна Рут, като галеше меката бяла кожа. — Не, дванайсет. Забравих жълтото кадифе, обшито със самур. Или тринайсет? Да видим — четири кадифени, пет сатенени, две кожени и три вълнени. Общо четиринайсет!
Виктория въздъхна и се усмихна.
— Човек трудно би повярвал, че преди се справях чудесно и с две. А когато се върна у дома, едва ли ще имам нужда от повече от три-четири. Какво разхищение от страна на лорд Филдинг да поръчва дрехи, които скоро няма да мога да нося. В Портидж, Ню Йорк, дамите не се обличат толкова изискано — завърши тя и отново насочи вниманието си към писмото на Дороти.
— Когато се върнете у дома? — разтревожено прошепна Рут. — Какво искате да кажете? Моля за извинение, милейди, простете любопитството ми.
Виктория не я чу; тя препрочиташе писмото, което бе пристигнало днес.
Скъпа моя Тори,
Получих писмото ти преди седмица и много се развълнувах от новината, че пристигаш в Лондон, защото се надявах незабавно да се срещнем. Споделих желанието си с баба, но вместо да останем в Лондон, заминахме още на другия ден за имението й в провинцията, което се намира на по-малко от час път с кон от мястото, наречено Уейкфийлд Парк, И сега аз съм в провинцията, а ти в града. Тори, мисля, че баба иска да ни държи разделени, което много ме натъжава и ме ядосва. Трябва да решим как да се срещнем, но ще оставя това на теб, защото ти със сигурност ще измислиш нещо по-добре от мен.
Може би просто си въобразявам, че това са намеренията на баба. Не мога да бъда сигурна. Тя е строга, но не е била жестока с мен. Иска да си намеря, както сама казва, „идеален съпруг“ и за целта се е спряла на един благородник на име Уилсън. Имам купища прекрасни нови рокли във всякакви цветове, въпреки че не мога да нося повечето от тях, докато не дебютирам в обществото, което ми се вижда много странна традиция. Освен това баба казва, че не мога да направя дебюта си, докато не се сгодя за някого, което пък е друга традиция. Колко по-простички бяха нещата у дома, нали?
Казах на баба безброй пъти, че ти на практика си сгодена за Андрю Бейнбридж и че аз бих искала да се занимавам с музика, но тя като че ли не обръща никакво внимание на думите ми.
Никога не те споменава, но аз продължавам да говоря за теб, защото твърдо съм решила да я накарам да склони и да те помоли да живееш с нас. Не ми забранява да говоря за теб; работата е там, че никога не казва нищо, когато те споменавам, което ме кара да мисля, че предпочита да се преструва, че не съществуваш. Просто ме слуша с безизразно лице.
Всъщност често й говоря за теб — но дискретно, както ти обещах. Отначало просто вмъквах името ти в разговора при всеки удобен случай. Когато баба ми каза, че имам красиво лице, аз й отвърнах, че ти си много по-красива от мен; когато изтъкна умението ми да свиря на пиано, аз й казах, че ти си много по- талантлива; когато каза, че обноските ми са задоволителни, аз изтъкнах, че твоите са изключителни.
И когато е всичко това не успях да я накарам да разбере колко сме близки и колко много ми липсваш, бях принудена да взема по-драстични мерки и затова взех малкия ти портрет, който толкова обичам, и го поставих на полицата над камината в гостната. Баба нищо не каза, но на следващия ден ме изпрати на обиколка из Лондон, а когато се върнах, намерих портрета отново в стаята си.
Няколко дни по-късно очакваше посещение от някакви приятелки, затова се промъкнах в любимия й салон и подредих там твоите скици на пейзажи край Портидж — онези, които ми даде, за да ми напомнят за дома. Когато дамите ги видяха, ахнаха, възхитени от таланта ти, но баба нищо не каза. На следващия ден ме изпрати в Йоркшир, а когато се върнах, намерих рисунките ти в един шкаф в стаята си.
Тази вечер тя отново имаше гости и ме помоли да посвиря на пианото за приятелите й. Започнах да свиря и изпях песента, която двете написахме като деца — нарекохме я „Завинаги заедно“, помниш ли? По студеното изражение на баба разбрах, че ми е много ядосана. Когато приятелите й си тръгнаха, тя ме уведоми, че е решила да ме изпрати в Девъншир за цяла седмица.
