какво още ми харесва? — попита той, притваряйки очи.
Виктория поклати глава, опиянена от гласа и думите му. Със затворени очи и усмивка на устните той прошепна:
— Най-вече ми харесва… как изпълваш нощницата, която в момента носиш…
Тя се отдръпна и ръката му падна като безжизнена до главата му на възглавницата. Той беше заспал.
С широко отворени очи тя се вгледа в него, без да знае какво да мисли или как да се чувства. Той наистина беше най-арогантният, дързък… Възмущението, което се опитваше да предизвика у себе си, така и не се надигна и докато го гледаше, тя неволно се усмихна. Лицето му не изглеждаше толкова сурово, докато спеше, и без онази цинична усмивка той имаше уязвим и невероятно момчешки вид.
Тя забеляза колко гъсти са миглите му — дълги, извити, за каквито мечтае всяко момиче. Докато го гледаше, се замисли какъв ли е бил като дете. Със сигурност не е бил толкова циничен и недостъпен.
— Андрю погуби детските ми мечти — каза на глас. — Питам се кой ли е погубил твоите.
Той обърна глава върху възглавницата и една немирна къдрица падна върху челото му. Виктория се пресегна и приглади къдрицата назад.
— Ще ти кажа една тайна, Джейсън — изрече тя, знаейки, че той не я чува. — Аз също те харесвам.
В коридора се чу леко затваряне на врата и Виктория подскочи гузно, като оправи нощницата си и приглади косите си. Но когато отиде да види кой е, там нямаше никого.
Глава осемнайсета
Виктория много се изненада, когато слезе за закуска и видя, че Чарлз вече е на масата и по някаква причина изглежда изключително въодушевен.
— Прекрасна си — усмихна се той.
— А ти изглеждаш много добре, чичо Чарлз — отвърна девойката и си наля чай, добавяйки малко мляко.
— Никога не съм се чувствал по-добре — въодушевено заяви той. — Кажи ми как е Джейсън?
Виктория изпусна лъжицата си.
— Чух стъпките му в коридора рано тази сутрин, както и твоя глас. Джейсън ми се стори — тактично отбеляза той, — малко по-различен от обичайното. Нали?
Момичето кимна развеселено:
— Пиян като магаре.
Без да каже нищо по този въпрос, Чарлз продължи:
— Нортръп ми съобщи, че твоят приятел Уилтшир бил чук преди час и разпитвал доста обезпокоено за здравето на Джейсън.
Той й хвърли развеселен поглед:
— Уилтшир твърдял, че Джейсън е бил ранен на дуел тази сутрин.
Виктория разбра, че е безсмислено да се опитва да крие случилото се, и кимна засмяна:
— Според Джейсън той обявил дуел на лорд Уилтшир, защото ме нарекъл „недодялана англичанка“.
— Уилтшир направо ме подлуди, докато получи разрешението ми да те ухажва официално. Не мога да повярвам, че те е нарекъл така.
— Сигурна съм, че не е. Първо, това изказване няма никакъв смисъл.
— Точно така — съгласи се весело Чарлз. — Но каквато и да е причината за дуела, очевидно Уилтшир е прострелял Джейсън.
Весели искрици заблестяха в очите на Виктория:
— Лорд Филдинг твърди, че е бил прострелян в ръката от някакво дърво.
— Колкото и да е странно, Уилтшир разказал същата история и на Нортръп. Всъщност няма значение. Разбрах, че доктор Уординг се е погрижил за Джейсън. Той е наш приятел и чудесен лекар. Ако здравето на Джейсън беше в опасност, сега той щеше да е тук и да се грижи за него. Освен това може да се разчита на дискретността на доктор Уординг. Предполагам знаеш, че дуелите са забранени.
Виктория пребледня, а той се пресегна, хвана ръката й и я стисна окуражително.
— Няма за какво да се тревожиш — увери я и развълнувано добави: — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че си тук при нас, мое дете. Имам толкова много да ти разказвам за Дж… за всичко — бързо се поправи. — Скоро ще му дойде времето.
Виктория отново се опита да го накара да й разкаже за времето, когато е познавал майка й, но той само поклати глава:
— Скоро, някой ден. Още не.
Денят минаваше мъчително бавно. Девойката неспокойно чакаше Джейсън да се появи и се чудеше как ли ще се държи с нея след снощното преживяване. В главата й непрестанно се въртяха най-различни възможности и не й даваха мира. Може би щеше да я презира, защото му бе позволила да я целуне. Може би щеше да се намрази заради признанието си, че я харесва и не иска да я остави да си отиде. А може би в действителност не беше мислил всички онези хубави думи, които й каза.
Тя беше напълно сигурна, че снощното му поведение се дължеше най-вече на силния алкохол, но много й се искаше да вярва, че някакво по-близко приятелство ще се роди след падането на бариерите между тях. През последните няколко седмици беше започнала много да го харесва и да му се възхищава. Освен това… Тя отказа да мисли повече за това.
Денят бавно си отиваше заедно с надеждите й, а напрежението продължаваше да расте — положение, което още повече се влоши от появата на посетители, нетърпеливи да научат истината за дуела. Нортръп уведоми всички, че лейди Виктория е излязла, и тя продължи да чака.
В един часа Джейсън най-накрая слезе по стълбите и отиде право в кабинета си, където имаше среща с лорд Колингуд и още двама мъже, които бяха дошли да обсъдят някаква инвестиция.
В три часа Виктория отиде в библиотеката. Ядосана на себе си за това, че е допуснала да загуби ума си от тревога, тя седна и се опита да се съсредоточи върху книгата си, тъй като не беше в състояние да проведе смислен разговор с Чарлз, който седеше до прозорците в отсрещната стая и прелистваше някакъв вестник.
Най-накрая Джейсън се появи в библиотеката, а Виктория вече беше толкова изнервена от чакане, че едва не скочи на крака, когато го видя.
— Какво четеш? — попита я небрежно, като застана пред нея и пъхна ръце в джобовете на тънкия си панталон.
— Един сборник на Шели — отвърна тя след дълго и неловко мълчание, тъй като не можа да си спомни веднага името на поета.
— Виктория — започна той. Поколеба се, сякаш търсеше подходящите думи, после попита: — Снощи направих ли нещо, за което да трябва да се извиня?
Сърцето й се сви: той не си спомняше нищо.
— Не мога да си спомня — опита се да прикрие разочарованието си тя.
Лека усмивка заигра на устните му:
— Обикновено човекът, който не може да си спомни, е този, който е прекалил с удоволствията, а не обратното.
— Да, така е. В такъв случай не, не си.
— Добре. Тогава ще се видим по-късно, когато тръгнем за театъра — каза Джейсън и добави с дяволита усмивка: — Тори.
— Каза, че нищо не си спомняш — възкликна Виктория, преди да се усети.
Джейсън се обърна и я погледна и този път усмивката му беше като на хищник:
— Спомням си всичко, Тори. Исках просто да знам дали според теб съм направил нещо, за което трябва да се извиня.
Тя смутено се засмя:
— Ти си най-ужасният мъж, който някога се е раждал!
