боготвореше, но не беше съвсем готова да се омъжи за него, и хората стигнаха до извода, че в крайна сметка може би неизбежно ще бъде обявена дата за сватба, което хвърли в истински смут останалите обожатели на Виктория и те удвоиха усилията си да й се харесат. Състезаваха се за вниманието й, спореха помежду си за нея и най-накрая лорд Кроули и лорд Уилтшир решиха да се дуелират.
— Тя не иска никого от нас — ядно каза младият лорд Кроули на лорд Уилтшир късно един следобед, когато напускаха на конете си имението на Ъпър Брук Стрийт след кратко, неуспешно посещение при Виктория.
— Напротив — разпали той, — тя ми показа по-особено отношение!
— Глупак! Мисли ни за наконтени англичани, а тя не харесва англичаните. Предпочита някой дръвник от колониите! Съвсем не е толкова мила, присмива ни се зад…
— Това е лъжа! — разгорещено отвърна Уилтшир.
— Лъжец ли ме наричаш, Уилтшир? — разгневи се Кроули.
— Не, призовавам те на дуел — процеди през зъби Уилтшир.
— Приемам. Утре призори, в горичката близо до дома ми. — Кроули обърна коня си и препусна към своя клуб, откъдето плъзна мълвата за предстоящия дуел и стигна до игралния дом, където се събираха изискани господа и където сега маркиз Дьо Сал и барон Арнов разиграваха зарове на много високи залози.
— Проклети глупави младежи — въздъхна ядосано Дьо Сал, когато му съобщиха за дуела. — Лейди Виктория много ще се разстрои, когато научи за това.
Барон Арнов се подсмихна:
— Никой от тях не може да стреля достатъчно добре, че да нарани другия. Убедих се със собствените си очи, че не са никакви стрелци, когато ловувахме в имението на Уилтшир в Девън.
— Може би трябва да се опитам да ги спра — каза маркизът.
Барон Арнов поклати глава с развеселено изражение на лицето:
— Не виждам защо. Най-много някой от двамата да застреля коня на другия.
— Мислех си за репутацията на лейди Виктория. Един дуел заради нея няма да й донесе нищо добро.
— Чудесно — изсмя се Арнов. — Ако е по-малко известна, ще имам по-добри шансове.
Няколко часа по-късно на друго място, Робърт Колингуд чу новината за дуела, но не я прие като толкова безобидна. Извинявайки се на приятелите си, той напусна клуба и тръгна към лондонската къща на херцог Атъртън, където Джейсън беше отседнал. След като чака почти цял час Джейсън да се върне. Робърт принуди сънения иконом да събуди личния прислужник на Джейсън. След дълги увещания прислужникът неохотно издаде сведенията, че господарят му се е върнал по-рано, след като съпроводил лейди Виктория на някакъв прием, и после отишъл при някаква жена на Уилямс Стрийт номер 21.
Робърт се качи в каретата си и даде на кочияша адреса.
— Побързай — нареди той.
От силното чукане на вратата една френска прислужница най-накрая се събуди и отвори, но дискретно отрече да знае нещо за лорд Филдинг.
— Извикай веднага господарката си — нареди Робърт нетърпеливо. — Нямам много време.
Прислужницата хвърли бърз поглед зад гърба му, видя герба на каретата му, поколеба се и се качи по стълбите. След дълго чакане се появи красива брюнетка, загърната само в тънък халат.
— Какво, за Бога, се е случило, лорд Колингуд? — попита Сибил.
— Тук ли е Джейсън?
Тя кимна незабавно.
— Кажи му, че Кроули и Уилтшир ще се дуелират заради Виктория утре призори в горичката в имението на Кроули.
Джейсън протегна ръка, когато Сибил седна на леглото до него. Затворил очи, той пипнешком започна да гали бедрото й.
— Ела — с дрезгав глас я прикани той, — имам нужда от теб.
Галейки бронзовото му рамо, Сибил унило прошепна с тъжна усмивка:
— Ти нямаш „нужда“ от никого, Джейсън. Никога не си имал.
Той се засмя, обърна се по гръб и я придърпа върху себе си.
— И ако това не е нужда, ти как би го нарекла?
— Не това имах предвид под „нужда“ и ти го знаеш — прошепна тя и целуна топлите му устни. И когато опитните му ръце я придърпаха, бързо добави: — Недей. Нямаш време. Колингуд е тук. Каза да ти предам, че Кроули и Уилтшир ще се дуелират призори в имението на Кроули.
Заинтригуван, но не особено загрижен, Джейсън отвори очи.
— Ще се дуелират заради Виктория — добави тя.
Джейсън я отблъсна, скочи от леглото и бързо обу панталона и ботушите си, после навлече и ризата си, докато ядно ругаеше.
— Колко е часът? — бързо погледна към прозореца той.
— След около час ще съмне.
Той кимна, наведе се, бързо я целуна по челото и напусна стаята.
Небето вече светлееше, когато Джейсън откри горичката в имението на Кроули и забеляза двамата дуелисти, застанали в сумрака под дъбовите дървета. На около петдесет метра вляво от тях под едно друго дърво стоеше каретата на лекаря. Джейсън яростно пришпори черния си жребец, който полетя по тревистия хълм, а копитата му хвърляха буци мокра кал високо във въздуха.
Той рязко спря близо до дуелистите, скочи от седлото и тичешком се отправи към тях.
— Какво, по дяволите, става тук! — извика той на Кроули и изненадано се обърна, когато маркиз Дьо Сал се показа от сумрака на горичката на около двайсет метра по-нататък и застана до младия Уилтшир.
— Какво правиш тук, Дьо Сал? — ядоса се Филдинг. — Ти поне би трябвало да имаш повече разум от тези младежи.
— Правя същото каквото и ти — отвърна французинът с едва доловима усмивка, — но без особен успех, както скоро ще се убедиш сам.
— Кроули ме нападна — избухна Уилтшир с обвинителен тон. Лицето му беше изкривено от яд и изненада, а думите му звучаха неясно заради алкохола, който беше изпил за кураж. — Кроули не постъпи като джентълмен и сега аз ще го застрелям.
— Не съм стрелял по теб — гневно отвърна Кроули зад гърба на Джейсън. — Ако бях, щях да те уцеля.
— Ти не се целеше във въздуха — извика на свой ред Уилтшир. — Не си никакъв джентълмен. Заслужаваш да умреш и аз ще те застрелям!
Ръката на Уилтшир трепереше, когато насочи пистолета към противника си, и после всичко стана съвсем неочаквано. Оръжието гръмна точно когато маркиз Дьо Сал се хвърли напред към Уилтшир и се опита да изтръгне пистолета от ръката му, а Джейсън през това време повали Кроули на земята. Куршумът изсвистя край ухото на Джейсън, рикошира в ствола на дървото и прониза ръката му.
Джейсън бавно се изправи с изумено изражение. Постави длан върху ръката си, пареща от болка, и после се вторачи в кръвта, която изцапа пръстите му.
Лекарят, маркиз Дьо Сал и младият Уилтшир се втурнаха към него.
— Бързо, дайте да погледна ръката — каза доктор Уърдинг и клекна до Джейсън.
Той разкъса ризата му и младият Уилтшир изохка при вида на кръвта, която се стичаше от раната на Джейсън.
— О, Боже! — простена той. — Лорд Филдинг, аз не исках…
— Млъкнете! — гневно го прекъсна лекарят. — Някой да ми подаде уискито от чантата ми — нареди и се обърна към Джейсън: — Раната не е сериозна, но е доста дълбока. Ще трябва да я почистя и да я зашия.
Той взе бутилката, която маркиз Дьо Сал му подаде, и погледна към ранения чака, сякаш искаше да му се извини:
— Ще те гори, сякаш се пържиш в ада.
