— Апахски ли? — любезно попита той. — Какъв е този език?

— Това е езикът на едно индианско племе.

— Американски диваци? — отекна заинтригувано гласът на руския барон, легендарен кавалерист от руската армия, който допреди малко следеше разговора с отегчено изражение. — Чувал съм, че тези диваци са отлични ездачи, така ли е?

— Познавам само един индианец, барон Арнов. Той беше доста стар и по-скоро много вежлив, отколкото дивак. Бащи ми го откри случайно в гората и го доведе вкъщи, за да го излекува. Казваше се Буйна река и остана у дома като помощник на баща ми. Но да отговоря на въпроса ви. Макар и само наполовина апах, той беше наистина превъзходен ездач. Бях дванайсетгодишна, когато видях за пръв път на какво е способен като ездач и направо онемях от удивление. Той не използваше седло и…

— Не използваше седло! — възкликна баронът. Виктория кимна:

— Апахите не използват седло.

— Какви номера можеше да прави? — попита маркизът, много по-впечатлен от изумително красивото й лице, отколкото от думите й.

— Веднъж Буйна река ме накара да поставя една кърпичка насред полето, а после препусна към нея в галоп. Когато почти стигна до мястото, той пусна юздата, наклони се и грабна кърпичката, докато конят продължаваше да галопира. Научи мен на този номер — призна тя през смях. Баронът беше изумен:

— Не мога да повярвам, ако не видя с очите си. Но едва ли можете да ми покажете как се прави.

— Не, за съжаление. Първо конят трябва да се обучи.

— Може би бихте могли да ме научите на някоя и друга дума на този език, а аз мога да ви преподавам френски — опита се да я придума маркизът с примамлива усмивка.

— Предложението ви е много любезно — отвърна Виктория, — но няма да е честно, защото аз имам много да уча, но мога малко да преподавам. Почти нищо не помня от това, на което Буйна река ме научи.

— Със сигурност можете да ме научите поне на един израз? — настоя той с усмивка, загледан в искрящите й очи.

— Не, наистина…

— Настоявам.

— Добре тогава — отстъпи Виктория с въздишка, — щом толкова настоявате. — Тя произнесе някакъв израз и погледна маркиза: — А сега се опитайте да повторите.

Маркизът се справи успешно при втория си опит и й се усмихна доволно:

— Какво означава това? Какво всъщност казах?

— Казахте — отвърна тя: „Онзи мъж стъпва върху моя орел.“

— „Стъпва върху моя…“ — Маркизът, баронът и всички останали, които се бяха събрали в салона, избухнаха в смях.

На следващия ден руският барон и френският маркиз се присъединиха към антуража от обожатели на Виктория, което още повече допринесе за популярността й.

Където и да се намираше Виктория в къщата, около нея цареше смях и оживление. Навсякъде другаде обаче се долавяше някакво напрежение, което идваше от лорд Филдинг и се усещаше от всички. С всяка следваща седмица обожателите й непрекъснато се множаха, а настроението на Джейсън ставаше все по- мрачно. Където и да отидеше, все намираше по нещо, от което да не е доволен. Сърдеше се на готвача за това, че приготвя любимото му ястие твърде често; наказваше прислужниците за петънце, останало под парапета; заплашваше да изгони лакеите, ако видеше разхлабено копче върху ливреите им.

В миналото лорд Филдинг беше взискателен и строг работодател, но беше разумен. Сега като че ли нищо не можеше да го удовлетвори и всеки слуга, което се изпречеше на пътя му, ставаше жертва на гнева му. За съжаление колкото по-невъзможен ставаше той, толкова по-бързо и по-трескаво работеха те, от което ставаха още по-нервни и тромави.

Някога домакинството вървеше ефективно, като добре смазана машина. Сега прислужниците тичаха насам-натам, блъскаха се, опитвайки се отчаяно да свършат задачите си, за да избегнат пагубния гняв на господаря си. В резултат на това безумно препускане една безценна китайска ваза беше счупена, една кофа с вода беше разсипана върху абисинския килим в трапезарията и из цялата къща цареше пълен хаос.

Виктория усещаше напрежението сред персонала, но когато предпазливо се опита да повдигне въпроса пред Джейсън, той я обвини в „опит да предизвика неподчинение сред прислугата“, след което подхвана унищожителна тирада за шума, който нейните посетители вдигат, докато той се опитва да работи, и отвратителната миризма на цветята, които й носят.

Два пъти Чарлз се опита да обсъди с него втория списък с кандидатите, но той грубо му нареди да напусне кабинета му и повече да не влиза там.

А когато Джейсън язвително сгълча и Нортръп, цялото домакинство сякаш започна да се пропуква от страх и напрежение. Всичко приключи внезапно късно един следобед, пет седмици след дебюта на Виктория. Джейсън работеше в кабинета си и извика иконома, който тъкмо поставяше новопристигналия букет за Виктория във ваза.

За да не кара избухливия си господар да чака, Нортръп се втурна в кабинета му с букета в ръка.

— Какво ще обичате, милорд — попита плахо.

— Колко мило, още цветя? За мен ли са? — саркастично се изсмя той и преди Нортръп да може да отговори, нареди хапливо:

— Цялата проклета къща се е вмирисала на цветя! Махни този букет от тук, после кажи на Виктория, че искам да я видя, и ми донеси онази проклета покана за тържеството у Фриглис довечера. Не мога да си спомня в колко часа започва. После кажи на личния ми прислужник да ми приготви официални дрехи. Е, какво чакаш? Размърдай се?

— Да, милорд. Веднага. — Нортръп се втурна в антрето и се блъсна в О’Мейли, когото Джейсън току-що бе наказал за това, че не е лъснал ботушите си както трябва.

— Никога не съм го виждал такъв — прошепна О’Мейли на Нортръп, който слагаше букета във ваза, преди да отиде да извика лейди Виктория. — Господарят ме прати за чай, а после ми се развика, защото трябвало да му донеса кафе.

— Господарят не пие чай — високомерно отбеляза икономът.

— И аз така му казах, когато поиска чай — с горчивина отвърна О’Мейли, — а той ми отговори, че съм нахален.

— Прав е — отвърна Нортръп, задълбочавайки враждебността, която от двайсет години зрееше между него и ирландския слуга, и с ехидна усмивка продължи нататък.

В малкия салон Виктория гледаше втренчено писмото, което току-що бе получила от госпожа Бейнбридж, а думите се размазваха пред очите й.

Не зная как да ти го поднеса по-леко, но Андрю се ожени за братовчедка си в Швейцария. Опитах се да те предупредя за вероятността това да се случи, преди да тръгнеш за Англия, но ти предпочете да не повярваш. Сега, когато трябва да го приемеш, съветвам те да си потърсиш по-подходящ съпруг за момиче с твоето положение.

— Не! За Бога, не! — прошепна Виктория, а надеждите и мечтите й умряха заедно с вярата й в мъжете. Представи си хубавото и усмихнато лице на Андрю, който препускаше на коня си до нея: „Никой не може да язди като теб, Тори…“ Спомни си и нежната му целувка на шестнайсетия й рожден ден.

„Ако беше по-голяма, щях да ти дам пръстен вместо гривна…“ — беше й прошепнал той.

— Лъжец! — изхлипа тя и горещи сълзи премрежиха очите потекоха по страните й и бавно закапаха по листа хартия.

Нортръп влезе в салона и обяви:

— Лорд Филдинг — ви вика в кабинета си, милейди, а лорд Кроули току-що пристигна. Попита дали може да му отделите…

Нортръп млъкна, когато Виктория вдигна към него сините си очи; после скочи бързо на крака, закри лицето си с ръце, мина тичешком край него и хукна нагоре по стълбите, а от гърдите й се изтръгна

Вы читаете Сега и завинаги
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату