Вече всички се вълнуват от това колко ли време прекарваш в къщата, когато аз съм там…
— Тази къща случайно е моя — бавно каза Джейсън и сви вежди.
— Зная, но сега всички — най-вече дамите — си мислят какви ли не порочни неща за нас. Ако се отнасяше за друг, а не за теб, едва ли щеше да има толкова голямо значение — обясняваше Виктория, като се опитваше да каже единствено, че неясните им взаимоотношения още повече подхранват клюките. — Това е принципът на…
Гласът на Джейсън се сниши до вледеняващ шепот.
— Грешиш, ако мислиш, че ме интересува мнението на хората, включително и твоето. Не си прави труда да ми изнасяш лекции за принципи, защото аз нямам такива и не ме бъркай с „джентълмен“, защото не съм. Живял съм на места, за които не си и чувала, и съм вършил неща, които ще те възмутят. Ти си едно невинно, наивно дете. Аз никога не съм бил невинен. Дори не съм бил и дете. Но щом толкова се вълнуваш от това какво мислят хората, ето ти разрешение на проблема. Можеш да прекараш остатъка от вечерта с превзетите си обожатели, а аз ще си намеря някого, който да ме забавлява.
Виктория се почувства толкова объркана и наранена от неочакваната атака на Джейсън, че остана като вцепенена, когато той се отдалечи. Въпреки това постъпи точно както грубо я беше посъветвал и макар че отровните погледи, насочени към нея, вече не бяха толкова много, тя прекара ужасна вечер. Наранената й гордост я караше да се държи така, сякаш й беше приятно да танцува с кавалерите си и да слуша ласкателствата им, но ушите й като че ли бяха настроени да долавят единствено гласа на Джейсън, а сърцето й да усеща, когато е наблизо.
Почувства се още по-зле, когато го видя в компанията на три красиви блондинки, които се съревноваваха за вниманието му и правеха всичко възможно, за да спечелят една от редките му усмивки. От миналата нощ не си беше позволила да мисли за удоволствието, което беше изпитала от допира на устните му. Сега сякаш не можеше да мисли за друго и копнееше той отново да е до нея, вместо да флиртува с онези жени.
Красив млад мъж на около двайсет и пет години, който стоеше до нея, й напомни, че му е обещала следващия танц.
— Да, разбира се — вежливо изрече Виктория. — Случайно да знаете колко е часът, господин Баскоум? — попита.
— Разбира се — гордо отвърна той. — Единайсет и половина.
Виктория едва не изпъшка от мъка. Оставаха още часове до края на изпитанието.
Чарлз отключи и отвори вратата точно когато Нортръп изтича във входното антре.
— Нямаше нужда да ме чакаш, Нортръп — вежливо каза Чарлз, докато му подаваше шапката и бастуна си. — Колко е часът?
— Единайсет и половина, ваша милост.
— Джейсън и Виктория няма да се приберат преди разсъмване, така че не ги чакай — посъветва го той. — Знаеш колко продължават тези балове.
Икономът му пожела лека нощ и се отправи към стаята си, а Чарлз тръгна към салона, където възнамеряваше да се отпусне с чаша портвайн и да помисли за любовта на Джейсън и Виктория. Тъкмо минаваше през фоайето, когато силно настойчиво тропане на входната врата го накара да спре и да се върне. Като мислеше, че Джейсън и Виктория са си забравили ключа и се прибират по-рано, той с усмивка отвори вратата, но за негова изненада там стоеше висок, добре облечен мъж на около трийсет години.
— Простете за безпокойството в този късен час, ваша милост — каза джентълменът, — аз съм Артър Уинслоу и моята фирма беше наета от друга адвокатска фирма от Америка с инструкции да се погрижа това писмо да ви бъде доставено незабавно. Има едно и за госпожица Виктория Сийтън.
Атъртън взе писмото. Обзе го непреодолимо усещане за някаква беда:
— Лейди Сийтън не е вкъщи тази вечер.
— Зная, ваша милост. — Младият мъж махна уморено през рамо към каретата на улицата. — Откакто ми връчиха писмата рано тази вечер, чакам някой от вас да се появи. Инструктиран съм да предам на вас писмото на лейди Виктория, в случай че не я намеря, и да ви помоля да се погрижите непременно да го получи.
Той постави второто писмо в студената ръка на Чарлз и любезно се сбогува:
— Приятна вечер, ваша милост.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Чарлз, когато затвори вратата и отвори писмото си, търсейки името на подателя. Когато прочете името Андрю Бейнбридж, сърцето му се сви. Лицето му пребледня, а думите заплуваха пред очите му.
Най-накрая тежко отпусна ръце и наведе глава. Раменете му се разтърсиха и по лицето му потекоха сълзи. Всичките надежди и мечти му бяха отнети. Дълго след като сълзите бяха секнали, той продължаваше да стои, загледан с невиждащи очи в пода. Най-накрая много бавно изправи рамене и вдигна глава.
— Нортръп — извика, изкачвайки се по стълбите, но гласът му прозвуча като сподавен шепот. Той се прокашля и отново извика:
— Нортръп!
Икономът се втурна във фоайето, навличайки ливреята си.
— Викате ли ме, ваша милост? — попита той и се уплаши при вида на херцога, който се беше изкачил наполовина по стълбите и с мъка се подпираше на парапета.
Чарлз се обърна и го погледна:
— Извикай доктор Уърдинг. Помоли го да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.
— Да изпратя ли да повикат лорд Филдинг и лейди Виктория? — бързо попита Нортръп.
— Не, по дяволите! — процеди през зъби Чарлз, но веднага се овладя. — Ще ти кажа, когато пристигне доктор Уърдинг — поправи се и бавно продължи нагоре по стълбите.
Призори кочияшът на Джейсън спря каретата пред къщата на Ъпър Брук Стрийт номер 6. Джейсън и Виктория не си бяха разменили нито дума, откакто напуснаха бала в семейство Мортрам, но когато той изведнъж изпъшка, тя се изправи и се огледа.
— Чия е тази карета? — попита.
— На доктор Уърдинг. Това са неговите коне. — Джейсън рязко отвори вратата, изскочи от каретата, набързо помогна на Виктория да слезе и хукна нагоре по стълбите, оставяйки я сама. Тя повдигна дългите си поли и хукна след него, а в гърлото й заседна буца, когато Нортръп отвори вратата.
— Какво се е случило? — бързо попита Джейсън.
— Чичо ви, милорд — мрачно отвърна той. — Получи удар — сърцето му. Доктор Уърдинг е при него.
— Мили Боже! — Виктория сграбчи Джейсън за ръкава. Двамата хукнаха нагоре по стълбите, а Нортръп извика след тях:
— Доктор Уърдинг помоли да не влизате, преди да съм го уведомил за пристигането ви.
Джейсън вдигна ръка да почука на вратата на стаята на Чарлз, но лекарят вече я отваряше. Той излезе в коридора и затвори вратата след себе си.
— Стори ми се, че ви чух да влизате — обясни и притеснено прокара пръсти през бялата си коса.
— Как е той — веднага попита младият човек.
Доктор Уърдинг свали очилата си и внимателно започна да почиства стъклата им. След миг, който им се стори безкраен, пое дълбоко въздух и вдигна очи.
— Получил е много сериозен удар, Джейсън.
— Можем ли да го видим?
— Да, но трябва да ви предупредя и двамата да не правите и да не говорите нищо, което би могло да го разстрои.
Виктория се хвана за гърлото:
— Той няма да умре, нали, доктор Уърдинг?
— Рано или късно всички ще умрем, мила моя — каза той с толкова мрачно изражение, че момичето се разтрепери от ужас.
Влязоха в стаята на умиращия и застанаха до леглото му: Джейсън от едната, Виктория от другата
