страна. На масата до леглото бяха запалени две свещи, но на нея стаята й се стори мрачна и зловеща като морга. Ръката на Чарлз лежеше отпуснато върху завивката и като преглътна сълзите си, Виктория се пресегна и я стисна здраво в своята, сякаш се опитваше отчаяно да влее част от собствените си сили в него.
Чарлз отвори очи, загледа се в лицето й и прошепна:
— Мило мое дете. Не възнамерявах да умирам толкова скоро. Толкова исках да те видя първо щастливо задомена. Кой ще се грижи за теб, когато аз си отида? Нямаш никого другиго, който да те закриля.
Виктория заплака. Толкова много го обичаше, а сега щеше да го загуби. Тя се опита да каже нещо, но буцата, заседнала в гърлото й, я задави. Успя само да стисне още по-силно немощната ръка на Чарлз.
Той обърна глава към Джейсън:
— Толкова приличаш на мен, толкова си упорит. И сега ще останеш сам, както винаги съм бил и аз.
— Не говори — с пресипнал от мъка глас каза Джейсън, — трябва да почиваш.
— Не мога да си почивам. Не мога да умра спокойно при мисълта, че Виктория ще остане сама. И двамата ще бъдете самотни. Тя не може да остане под твое покровителство, Джейсън. Обществото никога няма да прости… — Гласът му заглъхна. После обърна глава към Виктория: — Виктория, ти си кръстена на мен. Двамата с майка ти се обичахме. Щях да ти разкажа всичко някой ден, а сега вече нямам време.
Тя не можеше повече да сдържа сълзите си. Наведе глава и раменете й се разтърсиха от ридания.
Чарлз с мъка отмести поглед от нея и се обърна към сина си:
— Моята мечта беше двамата с Виктория да се ожените. Не исках да останете самотни, след като аз си отида…
Лицето на Джейсън беше изопнато от скръб. Той кимна със стегнато гърло.
— Аз ще се грижа за Виктория. — Когато Чарлз понечи да каже нещо, бързо поясни: — Ще се оженя за нея.
Виктория се втренчи в Джейсън; после разбра, че той просто се опитва да успокои умиращия. Чарлз уморено затвори очи:
— Не ти вярвам, Джейсън.
Виктория се свлече на колене до леглото, стисна ръката му и заплака:
— Не бива да се тревожиш за нас, чичо Чарлз.
Той с мъка обърна глава към Джейсън, отвори очи и се втренчи в него:
— Заклеваш ли се? Закълни ми се, че ще се ожениш за Виктория, че винаги ще се грижиш за нея.
— Кълна се — промълви той и по решителния му поглед Виктория разбра, че говори сериозно. Даваше дума на един умиращ човек.
— А ти, мое дете? — обърна се Чарлз към нея. — Заклеваш ли се, че ще го вземеш за свой съпруг?
Виктория се напрегна. Не беше моментът да се връща към отминали неприятности и разни дреболии. Истината беше, че без Джейсън и Чарлз оставаше сама на този свят. Спомни си опияняващата наслада, която изпита от целувките на Джейсън, и макар да се страхуваше от студенината му, знаеше, че той е силен и с него ще бъде в безопасност. Мечтата й един ден да се върне в Америка отстъпи пред необходимостта да оцелее и да облекчи страданието на умиращия.
— Виктория — немощно повтори Чарлз.
— Ще се омъжа за него — прошепна тя през сълзи.
— Благодаря ти — прошепна той и се опита да се усмихне. Извади лявата си ръка изпод завивката и хвана ръката на Джейсън:
— Сега вече мога да умра спокоен.
Изведнъж цялото тяло на Джейсън се напрегна. Той погледна Чарлз и язвително изрече:
— Сега вече можеш да умреш спокоен.
— Не! — извика Виктория през сълзи. — Не умирай, чичо Чарлз. Моля те, недей! Ако умреш, няма кой да ме заведе до олтара на сватбата ни…
Доктор Уърдинг се приближи и й помогна да се изправи. После кимна на Джейсън да го последва и я изведе в коридора.
— Стига толкова, мила моя — успокояваше я той. — Ще се разболееш, ако продължаваш така.
Девойката вдигна обляното си в сълзи лице към лекаря:
— Мислите ли, че ще живее, доктор Уърдинг?
Той нежно и окуражително я потупа по ръката:
— Ще стоя при него и ще ви уведомя веднага щом забележа някаква промяна.
След това той влезе в спалнята на Чарлз и затвори вратата след себе си.
Виктория и Джейсън слязоха в салона на долния етаж. Той седна до нея, прегърна я и тя склони глава на рамото му. После притисна лице в пърдите му и дълго плака. През това време Чарлз играеше на карти с доктор Уърдинг.
Глава деветнайсета
Рано на следващата сутрин доктор Уърдинг можеше да докладва, че Чарлз „се бори за живота си“. На следващия ден слезе в трапезарията, където Джейсън и Виктория вечеряха, и им каза, че състоянието на болния „значително се е подобрило“.
Виктория едва сдържа радостта си, но Джейсън само леко повдигна вежда и покани лекаря да се присъедини към тях на масата.
— Благодаря. — Доктор Уърдинг хвърли строг поглед към непроницаемото лице на Джейсън. — Мисля, че мога да оставя за малко пациента си.
— Със сигурност — отвърна спокойно младият мъж.
— Мислите ли, че ще се възстанови, доктор Уърдинг — нетърпеливо попита девойката, изненадана от невъзмутимото спокойствие на Джейсън.
Лекарят внимателно избегна проницателния поглед на Филдинг, обърна се леко смутен към Виктория и се прокашля:
— Трудно е да се каже. Нали разбирате, той казва, че иска да живее, за да ви види женени. Може да се каже, че се е вкопчил в това като в причина да продължи да живее.
Виктория прехапа устни и погледна притеснено към Джейсън, преди отново да се обърне към лекаря:
— Какво ще стане, ако започне да се възстановява и ние му кажем, че сме променили намерението си?
— Тогава несъмнено ще получи втори пристъп — спокойно отвърна Джейсън и като се обърна към лекаря, добави хладнокръвно: — Нали?
Доктор Уърдинг бързо отмести поглед от стоманените му очи:
— Сигурен съм, че ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш, че ще се случи?
Джейсън сви рамене:
— Мисля, че ще получи втори пристъп.
Виктория се почувства така, сякаш животът си играеше някаква мъчителна игра с нея, отдалечавайки я от дома и от хората, които обичаше, принуждавайки я първо да дойде в тази чужда страна, а сега и да се омъжи за човек, който не я обича и не я иска.
Двамата мъже излязоха, а тя остана на масата. Ровеше храната в чинията си, опитвайки се да измисли някакъв начин да се измъкне от тази ситуация. Припомни си мечтите си за щастлив дом с любящ съпруг и дете и се натъжи. Какво толкова беше искала от този живот; никога не беше копняла за кожи и бижута, за сезони в Лондон или палати, в които да бъде като царица. Стигаше й това, което имаше и в Америка — освен него искаше само съпруг и деца.
Обзе я силна носталгия и тя наведе глава. Ако можеше само да върне времето назад с една година и да го спре там, да види отново усмихнатите лица на родителите си, да послуша баща си как говори за болницата, която иска да построи, отново да бъде сред хората от селото, които бяха като нейно второ семейство. Какво ли не би направила, за да се върне у дома. Представи си красивото, усмихнато лице на Андрю, но побърза да прогони спомена за него. Не искаше да лее повече сълзи за мъжа, когото беше обожавала и който я беше предал.
