дето не очаквах, че ще го направиш. Това е…
Тя млъкна, когато О’Мейли се зададе откъм бюфета с поднос с две блестящи кристални чаши с вино. Беше почти невъзможно да води разговор с Джейсън, който емоционално и физически беше толкова далеч от нея.
Тя въздъхна, когато О’Мейли се насочи към нея със странен, решителен блясък в очите.
— Виното ви, милейди — каза той, като грабна чашата от подноса с подчертан замах, при което естествено разля вино на ленената покривка.
— О’Мейли! — ядно процеди Нортръп от мястото си близо до бюфета, където редовно следеше сервирането на блюдата.
Слугата го погледна с недоумяващо невинно изражение, след което прекали с грижите си, като дръпна стола на Виктория, помогна й да стане и я съпроводи до края на масата, където седеше Джейсън.
— Ето така, милейди — каза той с най-искрено разкаяние, дърпайки стола непосредствено от дясната страна на Джейсън. — Веднага ще ви донеса още вино. После ще почистя. Наистина мирише ужасно това вино. По-добре да стоите по-далеч от него. Не мога да разбера как успях да го разлея — бърбореше той, като в същото време грабна една ленена салфетка и я сложи върху скута на Виктория. — Напоследък страдам от болки в ръката и може би това е причината. Нищо сериозно, за което да се тревожите.
Виктория оправи полите си и го погледна със съчувствена усмивка:
— Съжалявам, че ви боли ръката, господин О’Мейли.
Слугата се обърна към Джейсън с намерението да продължи с лъжливите извинения, но гърлото му пресъхна, когато срещна пронизващия, неумолим поглед на господаря и видя как многозначително прокарва пръст по острието на ножа, сякаш проверява колко е остър.
О’Мейли пооправи яката си, прокашля се и бързо промърмори на Виктория:
— Ще ви донеса друга чаша с вино.
— Лейди Филдинг не пие вино на вечеря — каза Джейсън, при което О’Мейли спря мигновено. Джейсън я погледна и добави: — Или може би си променила навиците си, Виктория?
Виктория поклати глава:
— Но мисля, че бих пийнала малко тази вечер — добави тя, опитвайки се да помогне на горкия О’Мейли.
Прислужниците се оттеглиха, оставяйки ги да вечерят сред потискащия разкош на огромната трапезария. Докато се хранеха, цареше тягостна тишина, нарушавана единствено от време на време от потропването на златните прибори върху порцелана. Виктория се чувстваше ужасно, защото ясно осъзнаваше, че в този момент Джейсън можеше чудесно да се забавлява, ако беше заминал за Лондон, вместо да остане с нея.
Когато дойде време за десерта, Виктория вече беше обзета от отчаяние. Два пъти се беше опитала да наруши мълчанието, подхващайки разговор за времето и изключителната им вечеря от десет блюда. Джейсън отвръщаше учтиво, но обезсърчаващо кратко.
Младата жена нервно въртеше лъжицата в ръката си. Знаеше, че трябва да направи нещо, и то бързо, защото пропастта между тях ставаше все по-голяма с всеки следващ момент и все по-дълбока с всеки изминал ден и скоро нямаше да може да се преодолее.
Забрави за малко мрачното си безпокойство, когато О’Мейли влезе с десерта и постави пред тях малка красива торта, украсена с две преплетени флагчета — едното английско, другото със звездите и райетата на Америка.
Джейсън погледна тортата, след което вдигна ироничен поглед към досадния лакей:
— Да разбирам ли, че госпожа Крейдък днес е била в патриотично настроение?
Лицето на О’Мейли посърна, когато господарят му го изгледа недоволно:
— Или може би това трябва да ми напомни, че съм женен?
Лакеят пребледня.
— В никакъв случай, милорд. — Той чакаше, пронизван от погледа на Джейсън, който най-сетне го освободи с рязко кимване.
— Ако това трябва да олицетворява брака ни — пошегува се Виктория, — госпожа Крейдък е трябвало да украси тортата с две кръстосани шпаги, а не със знаменца.
— Права си — сухо се съгласи Джейсън и без да обръща внимание на красивата торта, се пресегна към чашата си с вино.
Той беше толкова вбесяващо незаинтересован от ужасното състояние на брака им, че Виктория изпадна в паника и пристъпи направо към въпроса, който цяла вечер се беше опитвала да повдигне.
— Не искам да съм права! — Тя го погледна в неразгадаемото лице. — Джейсън, моля те, искам нещата между нас да бъдат различни.
Леко изненадан, той се облегна назад и невъзмутимо се загледа в нея:
— Каква спогодба по-точно имаш предвид?
Въпросът беше изречен с такова безразличие, че напрежението на Виктория се засили.
— Ами, първо бих искала да сме приятели. Преди се смеехме и разговаряхме.
— Продължавай да говориш — подкани я той.
— Има ли нещо, за което ти би искал да говориш? — попита тя.
Джейсън погледна прекрасното й лице и си помисли: „Искам да говоря за това, че имаш нужда да се напиеш безпаметно, преди да легнеш с мен. Искам да говоря за това, че докосването ми те отвращава.“ После каза:
— Нищо по-специално.
— Добре, тогава аз ще започна. — Поколеба се, след което попита: — Харесва ли ти роклята ми? Ти поръча на мадам Дюмос да ми я ушият.
Зеленият цвят много й отиваше, но трябваше да си сложи изумрудена огърлица. Ако нещата бяха по- различни, той щеше да освободи слугите и да я придърпа в скута си, после щеше да развърже роклята и да разголи прекрасните й гърди, за да ги целува и да ги гали. После щеше да я занесе на ръце до горния етаж и да се любят.
— Роклята е красива. Липсват й изумруди — равнодушно отбеляза той.
Виктория притеснено се хвана за шията. Не беше сложила изумрудената си огърлица.
— Мисля, че и ти изглеждаш много добре — каза тя. — Много си красив — замислено изрече.
Той се усмихна, видимо изненадан:
— Благодаря.
— За нищо — отвърна Виктория и тъй като помисли, че е останал доволен от комплимента, тя подхвана тази подходяща за разговор тема.
— Знаеш ли, че когато те видях за пръв път, ми се сториш страшен? Разбира се, беше почти тъмно, а и аз бях напрегната, а пък и ти си толкова едър, че ми се стори страшен.
Джейсън едва не се задави с виното:
— За какво говориш?
— За първата ни среша — невинно отвърна Виктория. — Не помниш ли — стоях навън и държах онова прасенце, което дадох на фермера. После ти ме замъкна вътре в къщата, където беше тъмно.
Джейсън рязко се изправи:
— Съжалявам, че съм се отнесъл с теб така грубо. А сега, ако не възразяваш, мисля да поработя малко до края на вечерта.
— Не — бързо се изправи Виктория, — моля те, недей да работиш. Да направим нещо друго — нещо, което можем да направим двамата. Нещо, което ги би искал.
Сърцето му заби силно. Той погледна пламналото й лице и видя покана в умоляващите сини очи. Надежда и недоверие се бореха в гърдите му, когато той сложи нежно ръка върху поруменялата й буза, бавно плъзна ръката си и погали тежката й копринена коса.
Виктория потръпна от удоволствие, защото най-сетне той се отнасяше към нея с нежност. Трябваше да се опита да го предразположи, вместо да страда мълчаливо.
— Можем да поиграем шах, ако искаш — щастливо каза тя. Той рязко отдръпна ръката си.
— Извини ме, Виктория, имам работа. — Заобиколи я и изчезна в кабинета си, където остана до края на вечерта.
