Сърцето й се сви от разочарование и тя прекара остатъка от вечерта, опитвайки се да чете. Докато стана време за лягане, тя вече беше твърдо решена да не му позволява да се върнат към стария начин на общуване, сякаш бяха учтиви непознати, независимо какво щеше да й струва тази промяна. Спомни си начина, по който я гледаше точно преди да му предложи да поиграят шах, по същия начин я беше гледал, преди да я целуне. Тялото й го беше разпознало мигновено, онази необяснима топлина и трепет, които винаги изпитваше, когато я докосваше Джейсън. Може би искаше да я целуне, вместо да играят шах. Мили Боже, може би искаше отново да й направи онова ужасно нещо…
Виктория изтръпна при тази мисъл, но беше готова и на това, ако така щеше да възстанови хармонията между тях. Стомахът й се сви, когато си спомни как Джейсън я беше милвал по голото тяло, изучавайки я по онзи ужасен, отчужден начин като през първата им брачна нощ. Може би нямаше да е толкова ужасно, ако се беше държал мило с нея.
Тя почака в стаята си, докато чу Джейсън да се движи в неговата, облече тюркоазен сатенен халат с дълги ръкави, обшит с широка бежова дантела по краищата. После отвори вратата, свързваща покоите им, и влезе.
— Милор… Джейсън — бързо се поправи тя.
Той тъкмо събличаше ризата си и рязко вдигна глава.
— Бих искала да поговорим — твърдо заяви тя.
— Махни се от тук, Виктория — ледено процеди съпругът й.
— Но…
— Не искам да говоря — язвително продължи той. — Не искам да играя шах, не искам да играя и карти.
— Тогава какво искаш?
— Искам да се махнеш от тук. Това достатъчно ясно ли е?
— Напълно — отвърна тя с достойнство. — Повече няма да те безпокоя.
Върна се в стаята си и затвори вратата, ядосана, но все пак твърдо решена да направи брака си щастлив. Не можеше да разбере какво очаква той от нея. Най-вече не можеше да разбере самия него. Но познаваше човек, който можеше. Джейсън беше трийсетгодишен, много по-възрастен и с много по-голям житейски опит от нея, но капитан Фаръл беше по-възрастен от Джейсън и той щеше да й даде съвет какво да прави по-нататък.
Глава двайсет и пета
Виктория решително се отправи към конюшните и изчака докато й оседлаят кон. Новият й костюм за езда подчертава ще съблазнителните й гърди и тънката й талия. Косата й бе ще прибрана на тила в елегантен кок. Тази прическа я караше да се чувства по-зряла, по-изискана и някак по-уверена.
Тя чакаше, потупвайки с дръжката на камшика за езда крака си, после сърдечно се усмихна на коняря, който изведе един буен жребец с лъскав като коприна абаносов косъм. Виктория с възхищение огледа животното:
— Прекрасен е, Джон! Как се казва?
— Името му е Матадор — отвърна конярят. — От Испания е. Господарят го избра за вас да го яздите, докато пристигне новият ви кон след няколко седмици.
Джейсън й беше купил кон, осъзна Виктория, докато конярят й помагаше да се качи на седлото. Не можеше да разбере защо е решил да купува друг кон специално за нея, след като притежаваше най- расовите коне в Англия. Все пак беше много щедро, както и напълно присъщо за него да не спомене нищо.
Тя накара коня да намали ход, завивайки по стръмната, извита алея, която водеше към къщата на капитан Фаръл, и си отдъхна с облекчение, когато капитанът излезе на площадката пред къщата и й помогна да слезе от седлото.
— Благодаря — каза му, когато стъпи на земята. — Надявах се, че си тук.
Капитан Фаръл й се усмихна:
— Възнамерявах да намина днес към Уейкфийлд, за да видя как вървят нещата между вас с Джейсън.
— В такъв случай — с тъжна усмивка отвърна Виктория — по-добре, че не си си направил труда.
— Никакво подобрение ли няма? — изненада се той, въвеждайки я в къщата. Напълни чайник с вода и го сложи на печката.
Виктория седна и съкрушено поклати глава.
— Във всеки случай нещата се влошиха. Всъщност не се влошиха. Поне остана вкъщи миналата нощ, вместо да ходи в Лондон при неговите… ами, нали знаеш какво имам предвид? — не смяташе да повдига толкова личен въпрос. Искаше само да обсъди настроенията на Джейсън, а не личните им взаимоотношения.
Капитан Фаръл взе две чаши от една полица и хвърли объркан поглед към Виктория:
— Не, не разбирам. Какво имаш предвид?
Тя го погледна смутено.
— Изплюй камъчето, дете. Аз ти се доверих. Знай, че и ти можеш да ми се довериш. С кого другиго можеш да говориш?
— С никого — нещастно отвърна младата жена.
— Ако това, което се опитваш да ми кажеш, е чак толкова трудно, мисли за мен като за твой баща — или пък баща на Джейсън.
— Но не си. Не съм сигурна, че мога да кажа и на собствения си баща това, за което питаш.
Той постави чашите за чай на масата и бавно се обърна, наблюдавайки Виктория.
— Знаеш ли кое е единственото нещо, което не ми харесва в морето?
Тя поклати глава и той отговори:
— Самотата на каютата ми. Понякога ми харесва. Но когато се тревожа за нещо, например, когато виждам, че се задава буря, няма с кого да споделя страховете си. Не мога да допусна хората ми да разберат, че се страхувам, защото ще изпаднат в паника. Затова трябва да тая всичко в себе си. По някога, когато съм бил в открито море, ме е обземало чувството, че жена ми е болна или в опасност, и това чувство не ми е давало мира, защото не е имало кой да ме увери, че е нелепо да си мисля такива неща. Ако не можеш да говориш с Джейсън и не искаш да говориш с мен, никога няма да намериш отговорите, които търсиш.
Виктория го погледна с любов и благодарност.
— Ти си един от най-добрите хора, които някога съм срещала, капитане.
— Тогава защо просто не си представиш, че съм ти като баща, и да споделиш с мен?
Виктория знаеше, че много хора, включително и жени, бяха споделяли какво ли не с доктор Сийтън, без да се срамуват и ако искаше да разбере Джейсън, трябваше да говори с капитан Фаръл.
— Добре — каза тя и се успокои малко, когато той предвидливо се обърна с гръб към нея и се зае с приготвянето на чая. Беше й по-лесно да говори, когато не я гледаше.
— Всъщност дойдох да попитам дали си ми казал всичко, което знаеш за Джейсън. Но за да отговоря на въпроса, снощи Джейсън остана у дома. Напоследък всяка вечер ходеше в Лондон, за да посещава, нали разбираш… — пое дълбоко въздух и твърдо изрече: — любовницата си.
Капитан Фаръл се стресна, но не се обърна.
— Какво те кара да мислиш така?
— Сигурна съм. Пишеше го във вчерашните вестници. Джейсън не се прибра цяла нощ, но когато се върна, аз закусвах и тъкмо бях прочела вестника. Бях разстроена…
— Представям си.
— И едва успях да запазя спокойствие, но се опитах да бъда разумно. Казах му, че разбирам, че грижовните съпрузи си имат любовници, но би трябвало да бъдат по-дискретни и…
Капитан Фаръл се обърна внезапно със захарницата в една ръка и каничка с мляко в другата:
— Казала си му, че е проява на загриженост от негова страна да си има любовница, но трябва да бъде по-дискретен?
