на една жена да има такава власт над него.
Виктория се смееше, докато малкият Били размахваше дървената си сабя в полето зад сиропиталището, заповядвайки на едно от другите сирачета да „скача зад борда“. С черна превръзка на здравото си око, жизненото хлапе изглеждаше като очарователен малък пират.
— Мислите ли, че тази превръзка ще му помогне? — попита пасторът, който стоеше до нея.
— Не съм сигурна. Баща ми беше не по-малко учуден от всички останали, когато помогна на онова момченце. Щом окото се оправи, татко започна да се пита дали в такива случаи проблемът не е в очните мускули, които контролират движението, а не в самото око. Ако наистина е така, то тогава, покривайки здравото око, мускулите на другото биха могли да заякнат, щом бъдат принудени да функционират.
— Със съпругата ми се питахме дали няма да ни удостоите с честта да вечеряте с нас след кукления спектакъл на децата. Ако позволите, бих казал, че децата в сиропиталището наистина са много щастливи, че имат такъв щедър и всеотдаен покровител като вас. Смея да твърдя, че благодарение на вашата щедрост няма друго сиропиталище в цяла Англия, където децата да получават по-хубави дрехи или храна.
Виктория се усмихна и понечи да откаже любезната покана, но внезапно промени намерението си и я прие. Изпрати едно от по-големите деца до Уейкфийлд, за да съобщи на Джейсън, че ще вечеря в дома на пастора, след което се облегна на едно дърво, загледана в децата, които играеха на пирати, питайки се как ли ще реагира съпругът й на отсъствието й тази вечер, което се случваше за пръв път.
В действителност нямаше как да разбере дали за него би имало някакво значение. Животът беше станал много странен, много объркващ. Освен бижуто, което й беше дал, тя вече притежаваше смарагдови обици и гривна, подхождащи на огърлицата, диамантени обици и рубинена брошка, както и диамантени игли за коса — по нещо за всяка от петте нощи, в които се любиха.
Той страстно я любеше, а на сутринта й оставяше скъпо бижу, след което напълно я изхвърляше от мислите и от живота си до следващата вечер, когато отново бяха заедно на вечеря и в леглото. В резултат на това странно отношение у Виктория започна да се надига силен гняв към Джейсън.
Може би щеше да понесе отношението му по-лесно, ако той работеше непрекъснато, но не беше така. Намираше време да излиза на езда с Робърт Колингуд, да посещава мировия съдия и да се занимава с куп друга неща. Удостояваше Виктория с компанията си единствено на вечеря и после в леглото. Осъзнаването на факта, че такъв щеше да бъде животът й, отначало я натъжаваше, а после започна да събужда гняв у нея. Днес беше достатъчно ядосана, за да не се прибере вкъщи за вечеря.
Очевидно Джейсън искаше да има типичния за висшето общество брак. Тя трябваше да се занимава със своите работи, а той — с неговите. Знаеше, че изисканите хора не поддържат близък контакт непрекъснато; това се смяташе за просташко и обикновено. Не си бяха обещали и да се обичат, но в това отношение съпругът й се държеше доста странно. Беше й казал да не го обича и въпреки това я любеше всяка нощ с часове, докато не изтръгнеше от нея признание в любов. Колкото повече се опитваше да се въздържи да каже „Обичам те“, толкова по-пламенен ставаше той, докато не изтръгнеше от нея признанието с помощта на ръцете, устните и силното си тяло.
Сякаш имаше нужда да чуе тези думи и въпреки това никога не й го признаваше. Тялото и сърцето й бяха в неговата власт; той я приковаваше към себе си — преднамерено, умно, успешно, държеше я здраво чрез неописуемата, страстна наслада и въпреки това емоционално беше отдалечен от нея.
След една седмица Виктория вече твърдо беше решила да го накара да сподели това, което тя самата чувстваше, и да си го признае. Не можеше да повярва, че не я обича — чувстваше го в нежността, с която я докосваше, и ненаситния глад на устните му. Освен това, ако не искаше любовта й, защо се стремеше да изтръгне признание от нея?
Имайки предвид това, което капитан Фаръл й беше казал, тя беше склонна да разбере защо Джейсън не искаше да й повярва. Разбираше го, но беше решила да промени нещата. Капитанът й беше казал, че Джейсън ще обича само веднъж… веднъж и завинаги. Толкова й се искаше да я обича така. Може би, ако не му беше на разположение всеки път, той щеше да разбере, че му липсва и дори щеше да й го признае. Поне така се надяваше, когато му изпрати любезна бележка, обяснявайки, че няма да се прибере вкъщи за вечеря.
Виктория беше напрегната на кукленото представление, както и по-късно, по време на вечерята у пастора, докато очакваше с нетърпение часа, когато ще се върне в Уейкфийлд и ще разбере как е реагирал Джейсън на отсъствието й. Въпреки възраженията й пасторът настоя да я изпрати до дома, като през цялото време я предупреждаваше за опасностите, които дебнеха всяка жена, достатъчно неразумна да тръгне сама по тъмно.
С прекрасни, макар и малко вероятни видения за Джейсън, който пада на колене в мига, в който тя пристига и признава любовта си към нея, защото толкова много му е липсвала по време на вечерята, Виктория тичешком влезе в къщата.
Нортръп я уведоми, че лорд Филдинг, научавайки за намерението й да вечеря другаде, е решил да вечеря у едни съседи и все още не се е върнал.
Напълно обезсърчена, тя се качи в покоите си. Той все още не се беше върнал, когато тя си легна и разсеяно започна да прелиства едно списание. Ако Джейсън беше решил да й го върне, възмутено си помисли Виктория, нямаше как да измисли по-добър начин.
Минаваше единайсет, когато го чу да влиза в стаята си. Веднага грабна списанието и се втренчи в него, сякаш беше най-интересното четиво на света. След няколко минути той влезе в стаята й без вратовръзка, с риза, разкопчана почти до кръста. Изглеждаше толкова поразително мъжествен и красив, че устата й пресъхна, но строгото лице на Джейсън беше напълно спокойно.
— Не се прибра за вечеря — отбеляза той и застана до леглото й.
— Така е — отвърна Виктория, опитвайки се да говори с безразличие.
— Защо?
Тя го погледна невинно и повтори собственото му обяснение за това, че я пренебрегва.
— Радвам се на компанията на други хора, така както ти се радваш на работата си. — За съжаление обаче не можа да се овладее напълно и добави малко нервно: — Сметнах, че едва ли би имал нещо против, ако не съм тук.
— Нямам нищо против — отвърна той и като я целуна по челото, се върна в стаята си.
Виктория се загледа в празното място до себе си. Сърцето й не искаше да повярва, че не го е грижа, дали е била вкъщи или не. Освен това не искаше да повярва, че възнамерява да спи сам, и остана будна, очаквайки го, но той не дойде.
Почувства се ужасно, когато се събуди на следващата сутрин. Джейсън влезе в стаята й и небрежно й предложи:
— Ако ти липсва компания, Виктория, може би трябва да отидеш до града за ден-два.
Обзе я отчаяние, но гордостта й й се притече на помощ и тя се усмихна ведро. Или блъфираше, или искаше да се отърве от нея, но каквато и да беше причината, тя щеше да постъпи точно така, както й препоръчваше:
— Чудесна идея, Джейсън. Мисля, че точно това ще направя. Благодаря ти, че го предложи.
Глава двайсет и осма
Виктория замина за Лондон и остана там четири дни, надявайки се, че Джейсън ще я последва. С всеки изминал ден и час се чувстваше все по-самотна. Отиде на опера и посети приятели. Нощем лежеше будна и се чудеше как може един мъж да е толкова нежен през нощта и толкова студен през деня. Не можеше да повярва, че той я използва само да задоволява плътските си желания. Това не беше възможно — особено и след като очевидно толкова се радваше на компанията й по време на вечеря. Той винаги се бавеше с всяко блюдо, шегуваше се с нея и я подтикваше да разговарят на всякакви теми. Веднъж дори й направи комплимент за интелигентността й. Няколко пъти беше искал мнението й по различни въпроси, като например как да подреди мебелите в гостната и дали трябва да пенсионира управителя на имението и да наеме по-млад.
На четвъртата вечер Чарлз я придружи на една пиеса, след което тя се върна в градската къща на Джейсън на Ъпър Брук Стрийт, за да се преоблече за бала, на който беше обещала да отиде същата вечер.
