34.
Хелмшид беше тихо малко селце, разположено над син залив, където платноходите понякога си проправяха път към пристанището, маневрирайки между десетките рибарски лодки. От време на време заблудени моряци слизаха на брега, като се надяваха да си намерят забавления през нощта; после отплаваха със сутрешния отлив, като се заричаха повече да не слизат на този бряг. Тук нямаше нито бордеи, нито кръчми, нито проститутки.
Обитателите на селището бяха отрудени рибари. Мъжете бяха яки, с ръце като въжета, които всеки ден хвърляха мрежите си в морето, а жените се събираха при селския извор да клюкарстват и да перат със зачервени от лугата ръце, облечени в избелели рокли. Децата тичаха насам-натам, играеха на гоненица, а кучетата лаеха до забрава. Лицата бяха силни, почернели от слънцето и вятъра. В Хелмшид нямаше елегантни дами с бижута, нито пък изискани кавалери, които предлагат сгъната в лакътя ръка на изящна длан с ръкавица; имаше само жени, които носеха тежки кошници с изпраното пране, и груби рибари, които ги застягаха и взимаха товара им на яките си рамене.
Елизабет бе застанала близо до тях, подпряна на едно дърво, и ги наблюдаваше. От четири седмици не усещаше друго освен болезнено страдание, което като буца бе заседнало в гърлото и гърдите й. После обърна поглед към стръмните крайбрежни скали и към безкрайната далечина отвъд искрящия залив. Чепати дървета се бяха вкопчили в скалата, обезформени от вечната битка със стихиите, извити и с чудната красота на бухналите в червено и златно есенни корони.
Тя затвори очи, за да не вижда нищо. Красотата й напомняше за Иън. Силата й напомняше за Иън. Извитите и преплетени клони й напомняха за Иън. Блясъкът й напомняше за Иън…
Пое дълбоко дъх и отвори очи. Грубата кора на дървото нарани гърба й, но тя не помръдна; болката й напомни, че още е жива. Освен болка друго нямаше. Празнота. Празнота и печал. И дрезгавият глас на Иън, който звучеше в главата й, нашепвайки й гальовните думи, които шепнеше, когато правеха любов… когато се шегуваше.
Тембърът на гласът му… видът на смазания от бой гръб на Робърт.
— Къде е той? — попита Джордан иконома на Иън и след като му отговори, мина като хала покрай него и връхлетя в кабинета. — Нося новини, Иън!
Но преди да му обърне внимание, Иън довърши записката, която диктуваше на секретаря си, освободи го и едва тогава го погледна.
— Господи, престани! — избухна приятелят му.
— С какво да престана? — попита Иън и се облегна. Джордан се загледа в него с безсилен гняв, без да може да си обясни защо поведението му толкова го разстройваше. С навити ръкави, обръснат и като се изключи драматичното му отслабване, изглеждаше като всеки делови мъж, който живее разумно и спокойно.
— Бих искал да престанеш да се държиш, като че ли всичко е нормално!
— И какво би ме посъветвал да направя? — попита той, етана и отиде до подноса с напитките. Наля скоч в две чаши и подаде едната на Джордан. — Ако очакваш от мен да ридая или да се отдам на бурни веселби, губиш си времето.
— Не, в момента съм много доволен, че не се отдаваш на мъжката версия на истерията. Нося новини, както вече ти казах, въпреки че от интимна гледна точка няма да са приятни, но във връзка с обвинението, повдигнато срещу теб, са безценни. Иън — продължи той с неудобство, — нашите агенти… твоите искам да кажа, най-после са открили следи от Елизабет.
Гласът на маркиза беше леден, изразът му непроницаем.
— Къде е тя?
— Още не знаем, но знаем, че е била забелязана да пътува заедно с някакъв мъж по пътя за Бърнъм две нощи, преди да се разбере, че е изчезнала. Отседнали в странноприемница на около трийсет километра от Лъстър. Те — колебливо въздъхна той — са пътували като мъж и жена, Иън.
Освен че стисна леко чашата си, друг признак на емоция при тази смайваща новина съпругът не показа.
— Има още новини, при това добри… искам да кажа ценни за нас.
Иън изпи на един дъх уискито си и с хладна решителност отбеляза:
— Не виждам нито една добра новина. Само доказва, че не съм убил жена си и в същото време ми дава неоспорими основания за развод.
Джордан не изрази дълбокото си съчувствие, защото знаеше, че той ще го отблъсне, затова продължи решително:
— Обвинителят може да се опита да докаже, че отвличането е поръчано от теб. Но следващата новина ще убеди всеки, че тя е планирала своето бягство.
Иън го гледаше мълчаливо.
— Продала е бижутата си на Флетчър Стрийт четири дни преди да избяга. Бижутерът казал, че не си е предложил услугите по-рано, защото лейди Кенсингтън, която той знаел като госпожа Робъртс, изглеждала много изплашена. Казал още, че с нежелание издавал тайната, тъй като тя изглежда е имала основателни причини да избяга от теб.
— С нежелание се е отказал заради изгодата от скъпоценните камъни, които всъщност не бяха и нейни, за да ги продава — заяви Иън саркастично. — Във вестниците не пишеше, че скъпоценностите са откраднати, затова е съобщил.
— Вероятно е така. Но важното в случая е, че не могат да ти отправят фалшиви обвинения, тъй като фактите сочат, че тя е „изчезнала“ по собствено желание. Само обвиненията за брат й, че си… — Той замлъкна, тъй като ме желаеше да произнася думата.
Иън взе перото и някакъв документ.
— Агентите не са открили нищо за бижутата, защото прислугата в Хейвънхърст е предполагала, че са в твоята къща, а в Монтмейн са предполагали, че са в лондонската ви къща.
— Разбираемо е — изрече Иън без всякакъв интерес. — Но едва ли ще повлияе на обвинението. Ще настояват, че съм наел подставени лица, за да продадат бижутата и да пътуват с нея, и точно в това ще повярват в съда. А сега нека да обсъдим този договор, ако не се отказваш.
— Да се откажа ли? — попита Джордан, съвсем обезсърчен от безразличието на Иън.
— В момента доброто ми име е напълно унищожено, както и доверието в моята почтеност и честност. Ако приятелите ти желаят да се оттеглят от предприятието, аз ще ги разбера.
— Вече се оттеглиха — смутено призна Джордан. — Аз оставам.
— Така си и мислех — отговори Иън, като взе договора и започна да зачерква имената на отказалите се партньори. — Накрая ние с теб доста ще спечелим.
— Иън — изрече приятелят му бавно и настойчиво, изкушаваш ме да те ударя, за да видя дали ще трепнеш. Бих направил всичко, за да те измъкна от безразличието. — Иън вдигна поглед от документите и тогава Джордан видя, че едно мускулче на лицето му потрепва, незабележим знак за гняв или терзание, и се смути. — Съжалявам за забележката си повече, отколкото мога да изразя. И ако това изобщо е някаква утеха, зная от собствен опит как се чувства човек, ако вярва, че жена му го е предала.
— Нямам нужда от утеха — отвърна грубо другият мъж. Имам нужда от време.
— За да го преживееш — съгласи се Джордан.
— Време — провлече Иън, — за да прегледам тези документи.
Когато Джордан си тръгна, си помисли, че сигурно си е въобразил този макар и незначителен израз на вълнение у Иън.
Елизабет стоеше до същото дърво, където идваше всеки ден и гледаше морето. Всеки момент трябваше да пристигне корабът, с който щяха да отплават за Джамайка. Така каза Робърт. Той гореше от нетърпение да напусне Британия и не можеше да бъде винен за това, мислеше си тя и бавно се разхождаше в самия
