Ад и рай

край на отвесния висок скалист бряг.

Брат й бе наел стая в рибарската хижа на господин и госпожа Хоган и сега се хранеше добре, дори понапълня от вкусните гозби на госпожа Хоган. Както и другите жители на Хелмшид семейство Хоган бяха добри и отрудени хора, а четиригодишните им близнаци бяха весели деца. Елизабет хареса семейството и ако зависеше от нея, щеше да остане при тях, скрита от света завинаги. За разлика от Робърт тя не бързаше да напусне Британия, нито пък се страхуваше, че ще бъде открита. По странен начин намери спокойствие тук, престана да усеща и да чувства каквото и да е. Затвори в душата си спомена за Иън и той повече не можеше да я наранява.

— Доста е височко, ако речете да паднете, госпожо — каза господин Хоган, който се бе приближил зад нея и я хвана за ръката. — Дръпнете се от ръба, чуете ли?

— Не обърнах внимание, че съм стъпила толкова накрая — отвърна Елизабет и едва тогава забеляза, че под краката си няма сигурна опора.

— Елате по-насам. Съпругът ви ни каза колко много сте препатили и колко не трябва да се тревожите сега.

Откритието, че Робърт е споменал пред някого за нейното окаяно състояние и особено пред Хоган, който знаеше само че очакват кораб за Америка или Джамайка, я изненада и тя попита:

— Какво ти каза Роб… моят съпруг, че съм „препатила“?

— Обясни ни, че не трябва с нищо да ви тревожим, нищо тревожно да не виждате или да чувате.

— Бих искала да прегледам някой вестник — каза Елизабет, като влязоха в хижата, която ухаеше на прясно изпечен хляб.

— Заръчано ни е най-вече вестници да не ви даваме.

— Тук едва ли има вероятност да се намерят вестници — с безразличие каза тя и разсеяно се усмихна на единия от близнаците, който се втурна и я прегърна през краката. — Въпреки че не мога да си представя вестниците да не достигат до всяко кътче в Англия.

— Ами че то няма и смисъл да ги чете човек — убийства, побоища, политика и танци, друго няма.

Когато живееше усамотено в Хейвънхърст, Елизабет рядко четеше вестници, защото я караха да се чувства още по-изолирана. Но сега й се искаше да погледне дали някъде не се споменава нейното изчезване и евентуално как е представено. Предположи, че семейство Хоган не знаят да четат, което беше нещо обичайно, но все пак й се стори доста странно, че господин Хоган не може да открие нито един вестник в цялото село.

— Аз наистина трябва да погледна някой вестник — доста категорично каза тя и в това време момченцето, което я бе прегърнало, я пусна. — Имаш ли нужда от моята помощ, госпожо Хоган? — попита Елизабет жената, която беше бременна в седмия месец и не преставаше да работи и да се смее.

— Нищо няма, госпожа Робъртс, само си почивайте, аз ще ви направя един хубав чай.

— Имам нужда от вестник — шепнешком каза Елизабет, — повече отколкото от чай.

— Тими — изсъска госпожа Хоган, — на минутата остави туй нещо, чуваш ли? Тими — заплаши го тя, но както обикновено палавото дете не я послуша. Вместо това то задърпа Елизабет за полата и точно в този момент баща му грабна нещо от ръката му.

— То е за госпожата! — развика се детето и се покатери в скута на Елизабет. — Донесох го за госпожата. Елизабет едва не изпусна детето от изумление.

— Но това е вестник! — извика, като поглеждаше осъдително ту госпожа Хоган, ту съпруга й. Двамата се изчервиха. — Господин Хоган, моля те, дай да го видя.

— Ще са „нервирате“, тъй рече вашият мъж, ако четете вестници.

— Наистина ще се нервирам — заяви Елизабет изключително търпеливо и любезно, — ако не ми го дадеш.

— Много е стар — заинати се той. — Преди повече от три седмици е.

Странно, но точно кавгата за някакъв глупав вестник пробуди за пръв път от седмици някакво вълнение у Елизабет. Отказът му да й го даде я разгневи, а забележките му, че трябва да си почива и да не се нервира, я разтревожиха.

— Не съм нервирана — обърна се тя усмихната към госпожа Хоган, която всъщност командваше къщата. — Просто искам да се позабавлявам малко, като например каква е модата през този сезон.

— Носи се синьо — усмихна й се госпожа Хоган и се закани на мъжа си. — Ето, че знайте. Нали е хубаво — синьо, а?

— Значи можеш да четеш — каза Елизабет и посегна към вестника в ръката на господин Хоган. Нямаше намерение да го изтръгне, въпреки че ако доброволно не й го дадеше, щеше да го направи.

— Мама чете — похвали се засмян единият от близнаците.

— Господин и госпожо Хоган — каза младата жена напълно спокойно, — изключително много ще се нервирам, ако не ми дадете този вестник, ще тръгна от врата на врата в селото и все ще намеря някой, който го има или го е чел.

Строгият й тон на майка, която гълчи децата си, които са й се качили на главата, като че ли въздейства на госпожа Хоган.

— Ако ще се разкарвате из селото да търсите друг вестник, нищо няма да намерите — призна най- накрая тя. — Само тоз е в цялото село и ми е ред аз да го чета. Госпожа Уайлис го взела миналата седмица от един капитан.

— Тогава ще ми разрешиш ли, моля те, да го погледна? — настоя Елизабет с протегната ръка към вестника в юмрука на господин Хоган, като едва не изпадна в истерия от нелепото положение — тя посяга за вестника, а той го вдига над главата й.

— Сякаш туй нещо модата и тям подобни ще я нервират, ама мъжът й нали тъй заръча…

— Моят мъж — многозначително каза Елизабет — не може за всичко да ми нарежда.

— Глей ти — захили се господин Хоган, — ще речеш, че тя е с панталони, също кат теб, Роуз.

— Дай й вестника, Джон — ядоса се Роз, макар и да беше усмихната.

— Ще го чета в стаята си — каза Елизабет, когато най-накрая го стисна в ръката си. От начина, по който я гледаха, осъзна, че Робърт навярно ги е убедил да повярват например, че е избягала от лудница. Седна на тесничкото си легло и отвори вестника.

МАРКИЗ КЕНСИНГТЪН ОБВИНЕН ЗА УБИЙСТВОТО НА СЪПРУГАТА СИ И НА ДОВЕДЕНИЯ Й БРАТ. СВИКАНА Е КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ, ЗА ДА ИЗСЛУША ПОКАЗАНИЯТА. ОЧАКВА СЕ ПРИСЪДА ЗА ДВОЙНО УБИЙСТВО.

Истеричен писък се надигна в гърлото й и тя скочи на крака.

— Не! — промълви. — Не! Не!

Пред очите й се занизаха думи, стотици думи, страховити думи, уродливи лъжи, порочни инсинуации — заподскачаха пред очите й и разтърсиха сетивата й. После прочете още веднъж написаното, защото не схвана смисъла. Трябваше три пъти да го прочете, преди да започне да мисли, и дори тогава едва си пое дъх. През следващите пет минути чувствата на Елизабет се блъскаха — от истеричен страх до потресаваща логика. С нервна бързина започна да обмисля възможностите и да се опитва да вземе решение. Нямаше значение какво беше сторил Иън на Робърт, той не го беше убил, нито пък беше убил нея. Според статията във вестника били представени доказателства, че Робърт два пъти е направил опити да убие Иън, но в този момент до съзнанието на Елизабет нищо не достигаше, освен че процесът е започнал на единайсети, това ще рече преди три дни, и че има голяма вероятност да обесят Иън. Другата й мисъл бе, че най-бързо ще стигне до Лондон, ако наеме лодка за първата част от пътуването и после карета. Пусна вестника, излезе от стаята си и се втурна в малката всекидневна.

— Господин и госпожо Хоган — каза тя, като се стараеше да не забравя, че на тях вече им е внушено, че тя е неуравновесена, — във вестника има новина, страшна новина, която ме засяга. Трябва веднага да се върна в Лондон по възможно най-бързия начин.

— Хайде, госпожа, успокойте се — каза господин Хоган учтиво, но непреклонно. — Видяхте ли сега, че не трябваше да го четете тоз вестник. Точно тъй рече мъжът ви, че ще се разнервирате.

— Моят съпруг е обвинен в убийство — отчаяно му възрази Елизабет.

— Вашият съпруг е на пристанището, гледа за кораб, за да ви води да видите свят.

— Не, този е моят брат.