— Днеска ви беше съпруг — напомни й господин Хоган.
— Никога не ми е бил съпруг, винаги ми е бил брат — настоя Елизабет. — Съпругът ми, истинският ми съпруг е обвинен, че ме е убил.
— Ама, госпожа — каза той учтиво, — вий не сте умряла.
— О, Господи! — ахна Елизабет, като се чудеше как да накара господин Хоган да я откара до пристанището. Обърна се към госпожа Хоган, която я наблюдаваше съсредоточено. Наведе се, взе ръцете й, като я накара да я гледа в очите, и с много ясен и настойчив глас започна да моли:
— Госпожо Хоган, аз не съм луда, но съм в беда и искам да ти я обясня. Забеляза ли, че не бях щастлива тук?
— Да, забелязахме, мила.
— Чете ли във вестника за лейди Торнтън?
— Всяка дума, макар и да не чета много бързо, пък и някои думи не ги знам.
— Госпожо Хоган, аз съм лейди Торнтън. Не, не гледай съпруга си, мен гледай! Погледни лицето ми! Аз съм угрижена и изплашена, но според теб изглеждам ли побъркана?
— Аз… аз не знам.
— Докато бях тук, при вас нещо в поведението ми даде ли ви повод да мислите, че съм луда? Или би казала, че изглеждам само много нещастна и изплашена.
— Няма да река, че… — поколеба се тя, но в този миг помежду им се установи мълчаливо разбирателство, както често се случва при жени, които се нуждаят от помощ. — Няма да река, че сте луда.
— Благодаря — каза Елизабет с много топло чувство и стисна ръцете й. После продължи да говори като на себе си: — След като постигнахме съгласие дотук, сега трябва да ви докажа коя съм, или по-точно кои сме ние — аз и Робърт. — Чудеше се как най-ясно и убедително да им докаже, че говори истината. — Във вестника — започна — пише, че маркиз Кенсингтън е обвинен в убийството на съпругата си, лейди Елизабет Торнтън и на нейния брат Робърт Камерън, спомняш ли си?
Госпожа Хоган кимна.
— Ама тез имена са чести — протестира тя.
— Не си прави още заключения — каза Елизабет. — Ще ти дам по-убедително доказателство. Почакай, сетих се. Ела с мен! — Почти повлече след себе си обърканата жена и я заведе в мъничката спалня с две почти детски легла, където спяха с Робърт. Господин Хоган също ги бе последвал и стоеше до вратата. Елизабет извади изпод своята възглавница дамска чантичка и я отвори.
— Погледни колко много пари нося със себе си! Това е огромна сума за обикновени хора, за каквито ни мислите с Робърт.
— Ами, не знам.
— Разбира се, че не знаеш — каза Елизабет със съзнанието, че губи доверието на госпожа Хоган. — Почакай, виж какво пише тук за дрехата, с която се предполага, че съм била облечена, когато съм заминала.
— Няма какво да го чета. Знам го. Пише, че била зелена, поръбена с черно. Пише, че може да е била и кафява пола с кремав жакет…
— Или — завърши доволно Елизабет и отвори двата куфара с най-необходимите вещи и малко дрехи — сив пътнически костюм, нали така пише?
Госпожа Хоган кимна и тя извади всичките си дрехи. По израза на жената разбра, че й е повярвала и ще убеди и съпруга си да й повярва.
Обърна се към господин Хоган:
— Незабавно трябва да тръгна за Лондон и ще бъде много по-бързо с лодка.
— Другата седмица тръгва кораб оттук за…
— Господин Хоган, аз не мога да чакам. Процесът е започнал преди три дни. Съпругът ми е обвинен, че ме е убил, и по всяка вероятност ще го обесят.
— Ама — извика той раздразнено — вий не сте умряла.
— Точно така. Ето защо трябва да отида и да го докажа в съда. Затова не мога да чакам за кораб. Ще ти дам каквото поискаш, за да ме закараш до Тилбъри с твоята лодка. Оттам пътищата вече са хубави и ще наема карета до Лондон.
— Не знам, госпожа. Да помогна, ама сега има най-много риба… — Видя тревогата в погледа й и безпомощно погледна към жена си.
Госпожа Хоган даде съгласието си.
— Закарай я, Джон.
Елизабет силно прегърна жената и каза:
— Благодаря ви и на двамата. Господин Хоган колко печелите при най-успешен улов за една седмица?
Той й каза и тя бръкна в чантичката си, взе оттам няколко банкноти, преброи ги, мушна ги в ръката му и я стисна.
— Това е пет пъти повече от сумата, която назовахте — каза му. За пръв път в живота си Елизабет Камерън Торнтън плащаше повече, отколкото бе абсолютно необходимата сума. — Ще тръгнем ли тази вечер?
— Аз… тъй мисля, може, ама мен ми се струва, че не е много умно да тръгваме нощем.
— Трябва да тръгнем тази вечер. Няма време, Елизабет си забрани да мисли, че може и да е прекалено късно.
— Какво става тук? — прогърмя изненаданият глас на Робърт, когато видя разхвърлените дрехи на Елизабет. После забеляза вестника и гневно присви очи. — Нали ти казах — побеснял се обърна той към рибаря.
— Робърт, трябва да поговорим — прекъсна го Елизабет. — Насаме.
— Джон — обади се госпожа Хоган, — имаме нужда от една хубава разходка.
В този миг Елизабет за пръв път осъзна, че брат й е прочел какво пише във вестника и затова го е скрил от нея. Това я потресе толкова, колкото и новината, че Иън ги е убил.
— Защо? — попита тя яростно.
— Какво питаш? — сопна се той.
— Защо не ми каза какво пише във вестника?
— За да не те разстройвам.
— За да не ме какво? — изкрещя тя, но се сети, че няма време за обяснения. — Трябва да се връщаме.
— Да се връщаме ли? — присмя се той. — Аз няма да се върна. Ще го обесят, задето ме е убил. Надявам се да го обесят, копелето.
— Но за моето няма да го обесят — каза тя, прибирайки дрехите си в куфара.
— Страхувам се, че ще го обесят, Елизабет.
Внезапната мекота на гласа му и безразличието му смразиха сърцето й. Ужасяващо подозрение се породи у нея.
— Ако му бях изпратила съобщение, както възнамерявах — започна тя, — всичко това щеше да бъде излишно. Иън щеше да покаже съобщението на… — замлъкна, защото подозрението й се превърна в убеждение. Според показанията на свидетелите, публикувани във вестника, Робърт се бе опитал два пъти да убие Иън. Това бе абсолютно доказано. Ако я бе излъгал за това, тогава сигурно я бе излъгал и за останалото. Старата позната болка за това, че е измамена и предадена, започна да пулсира в главата й, но този път беше брат й, не Иън. Иън никога не я бе мамил или предавал.
— Всичко е било мръсна лъжа, нали? — каза тя със спокойствие, което прикри обзелите я чувства.
— Той съсипа живота ми — изсъска Робърт и разярено я погледна, като че ли тя беше предателката. — Освен това не всичко е лъжа. Завлече ме на един от неговите кораби, но аз избягах в Сан Долора.
— А белезите по гърба ти? Откъде са?
— Нямах пари, да те вземат дяволите, освен дрехите на гърба си, нямах нищо друго, когато избягах. Продадох се като роб, за да си платя пътуването до Америка — нахвърли се той върху нея. — По този начин господарят ми наказваше робите си за кра… за неподчинение.
