— Каза кражба! — на свой ред се нахвърли Елизабет. — Повече не ме лъжи! А мините, за които говореше, онези шахти под земята?
— Работих в една мина няколко месеца — скръцна със зъби той и заплашително тръгна към нея.
Тя стисна чантичката си и отстъпи, но той я сграбчи за раменете.
— Видях неописуеми неща, извърших неописуеми неща, и то само за да защитя честта ти, а в това време ти като уличница си се забавлявала с този мръсник.
Елизабет се опита да се отскубне и когато не успя, започна да се плаши.
— Когато най-накрая се добрах дотук, купих си вестник и прочетох как малката ми сестричка се появява на всички светски приеми, призната от висшето общество за най-изисканата дама, докато аз гниех на полетата със захарна тръстика.
— Твоята малка сестричка — разтреперана се развика Елизабет — продаде всичко, което притежавахме, за да плаща твоите дългове, да те вземат дяволите! Щяха да те пъхнат в затвора за длъжници, ако си беше показал носа където и да е, преди да оголя Хейвънхърст от почти всички вещи. — Гласът й се прекърши и тя се паникьоса.
— Робърт, моля те — сподавено промълви, а пълните й със сълзи очи се взираха в мрачното му лице. — Моля те! Ти си ми брат и част от онова, което ми каза, е истина — аз съм причината за повечето от премеждията ти. Не Иън, аз. Той можеше да се отнесе с теб далеч по-зле, ако наистина беше зъл човек — убеждаваше го тя. — Можеше да те предаде на властите. Така щяха да постъпят повечето хора и ти щеше да прекараш живота си в тъмница.
Хватката му се стегна, лицето му стана още по-мрачно и грубо. Сълзите на Елизабет рукнаха, дори престана да го ненавижда за онова, което бе замислил да причини на Иън.
С мъка въздъхна и сложи ръка на измършавялата му буза.
— Робърт — с болка каза тя, — аз те обичам, мисля, че и ти ме обичаш. За да ми попречиш да замина за Лондон, ще трябва да ме убиеш.
Той я блъсна, като че ли кожата й го опари, и тя падна върху леглото, без да изпуска чантичката си. Изпълнена с горест заради злощастната му съдба, тя го наблюдаваше как кръстосва стаята като хванато в клетка животно. Много внимателно извади всички пари от чантичката си и отдели колкото й бяха необходими, за да наеме карета.
— Боби — със спокоен глас се обърна към него и видя как раменете му се сковаха, когато го назова с името му от детството им, — моля те ела тук.
Виждаше колко му е трудно и каква битка води със себе си, крачейки напред-назад, после рязко се обърна и се приближи. Елизабет се изправи.
— Тук има доста пари — продължи да говори тя със същия нежен и тъжен глас. — Твои са. Вземи ги и замини. — Докосна ръката му. — Боби — прошепна, взирайки се в лицето му, — свърши се. Няма да отмъщаваш. Вземи парите и замини с първия кораб за където и да е.
Той се опита да каже нещо, но тя го спря.
— Не ми казвай къде, ако това искаше да кажеш. Ще ме разпитват и ако аз не зная нищо, ти ще бъдеш в безопасност. Нито аз ще те заплашвам, нито Иън, нито дори английските закони.
Видя го как преглътна, загледан отчаяно в парите на леглото.
— След шест месеца — продължи тя — ще депозирам пари в посочена от теб банка. Пусни обява в „Таймс“ за Елизабет… Дънкан и аз ще ги внеса на името от обявата.
Той изглеждаше вцепенен и тя още по-здраво стисна чантичката си.
— Боби, трябва веднага да решиш. Няма време.
Той като че ли с усилие осмисляше казаното от нея и след една безкрайна минута въздъхна дълбоко, а лицето му омекна.
— Ти имаш най-нежното сърце — каза примирено.
И без да каже друго, прибра в куфара си малкото вещи и дрехи, прибра и парите там. Елизабет преглътна сълзите си.
— Не забравяй — прошепна тя, — Елизабет Дънкан.
Той спря и погледна към нея.
— Тези пари са достатъчни.
Братът и сестрата дълго се гледаха, знаейки, че се виждат за последен път. После на устните му трепна тъжна усмивка.
— Сбогом — каза той и добави: — Бет.
Тя се загледа след него през прозореца и едва когато с бързи стъпки се изгуби по виещия се към морето път, се отпусна. Смъкна се на леглото, главата й клюмна, сълзите й се стичаха, но плачеше за своя брат, не за себе си.
Защото в чантичката й беше нейният револвер. И ако той доброволно не я бе пуснал, щеше да го насочи към него.
35.
От Хелмшид до Лондон обикновено се стигаше за четири дни. Елизабет измина разстоянието за два дни и половина — подвиг, който постигна, като не се съобразяваше с опасностите, плащаше скъпо и прескъпо на кочияшите, за да пътуват и нощем. Спеше в каретата и спираха само за да сменят конете и да хапнат нещо. Навсякъде хората говореха само за Иън Торнтън, маркиз Кенсингтън.
Километрите се нижеха, денят преваляше и настъпваше нощта, после се сипваше бледа зора и още един ден повтаряше цикъла. Тропотът на конските копита отекваше заедно с глухите удари на сърцето й.
В десет часа сутринта, шест дни след началото на процеса срещу Иън, прашната карета, с която Елизабет бе пътувала, спря пред лондонската къща на вдовстващата херцогиня Хотърн. Елизабет скочи от каретата, преди да спуснат стълбичката, едва не падна, спъвайки се в полата си, изкачи стълбите и похлопа на вратата.
— Какво, за бога… — изрече херцогинята, която тъкмо преминаваше по коридора, възмутена от ударите по входната врата.
Икономът отвори и Елизабет мина като хала покрай него.
— Ваша светлост — задъхваше се тя. — Аз…
— Ти! — възкликна херцогинята и замряла от изненада, гледаше разрошената, раздърпана и прашна жена, която бе изоставила съпруга си, бе причинила страдание, бе предизвикала грандиозен скандал и сега се появяваше във вид на красива прашна отрепка в приемното фоайе на херцогинята, когато бе вече твърде късно. — Някой трябва здраво да те нашиба — рязко прибави старата дама.
— Иън без съмнение има това право, но сега не му е времето. Сега аз трябва… — Елизабет замлъкна, за да прикрие страха си и за да изложи последователно плана си. — Трябва да проникна в Уестминстър. Нуждая се от помощта ви, понеже няма да допуснат жена в Камарата на лордовете.
— Процесът се гледа вече шести ден и нямам намерение да те успокоявам, че се развива добре.
— Ще ми разкажете по-късно! — каза Елизабет със заповеден тон, който внуши доверие дори на самата херцогиня. — Просто помислете за човек с влияние, когото познавате и в чиито правомощия е да ме въведе в залата. По-нататък сама ще се справя.
Херцогинята със закъснение схвана, че в този миг младата жена е надеждата за оправдание на Иън, и премина към действие.
— Фокнър — извика тя към някого, който се спотайваше на стълбището.
— Какво ще заповяда ваша милост? — попита личната камериерка на херцогинята, която се появи на стълбищната площадка.
— Заведи тази млада жена горе. Почисти дрехите й и оправи косата й. Рамзи! — извика тя иконома да я последва в синия салон, където седна на писалището си.
— Занасяш това писмо право в Уестминстър. Кажи, че е от мен и че незабавно трябва да бъде предадено на лорд Кайлтън. Ще го намериш на неговото място в Камарата на лордовете. — Тя бързо написа съобщението и го подаде на иконома. — Пиша му да прекрати процеса веднага. Пиша му също, че ще го чакаме след един час в каретата ми пред Уестминстър, за да ни въведе в парламента.
