— Страхувам се, че от нея са загинали. Ако трябва да съм съвсем точен — от моето оръжие. Моля, седнете — посочи той креслото срещу бюрото и Елизабет седна, като веднага се почувства обгърната от спокойствие и лукс. — Бихте ли ми казали — попита я той, а очите му се разнежиха, щом погледна към нея, — ако се оженим, как си представяте съвместния ни живот?
Тя не бе очаквала такава фронтална атака, което я изпълни с уважение, но и я разсея. Пое дълбоко дъх и се насили да опише начин на живот, който знаеше, че го отвращава:
— Естествено ще живеем в Лондон — започна. — Обожавам града и удоволствията, които предлага.
Идеята да живеят в Лондон видимо не му се понрави и той се намръщи.
— И какви забавления ви доставят удоволствие?
— Какви забавления ли? — сияйно повтори Елизабет, тъй като в момента ги измисляше. — Балове, приеми, опера. Обожавам баловете. Всъщност не мога да понеса живот без балове. Когато ме представяха в лондонския сезон, всеки ден трябваше да ходя на разни балове, понякога в един ден се събираха по петнайсет наведнъж. Обожавам също и хазарта — допълни картинката тя, за да му внуши, че ще му струва много повече от зестрата, която би донесла. — Но нямам кой знае какъв късмет, задлъжняла съм страшно.
— Да, стана ми ясно — каза той. — А нещо друго?
Елизабет загуби кураж, чувстваше, че трябва да измисли още нещо, но неподвижният му замислен поглед я разстрои.
— Какво друго има смисъл в живота — започна тя с пресилено оживление, — освен баловете, хазартните игри и изисканото общество?
Изразът му стана толкова сериозен, че Елизабет усети как той събира смелост да й съобщи отказа си и замлъкна, за да не го разсейва. В мига, когато заговори, тя беше сигурна, че точно това ще й каже, защото се притесни, а той се притесняваше винаги когато й говореше за нещо според него важно.
— Лейди… — запъна се неуверено, опипвайки коприненото си шалче около врата.
— Камерън — услужливо му напомни тя.
— Да, Камерън — кимна той и замлъкна, за да събере мислите си. — Лейди Камерън — проговори лорд Джон, — аз съм само един обикновен провинциален лорд, без всякакво влечение към светския сезон в Лондон и към изисканото общество според добрия тон. Появявам се там колкото е възможно по-рядко. Разбрах, че това ще ви разочарова.
Елизабет тъжно кимна.
— Изключително много се страхувам — продължи той пламна като божур, — че не си подхождаме, лейди… — и гласът му заглъхна от стеснение, че е принуден да изрече тази грубост.
— Камерън — помогна му тя, като гореше от нетърпение да приключат разговора.
— Да, разбира се. Камерън. Зная го. Онова, което се опитвам да кажа, е, че… ах…
— Че не си подхождаме ли? — услужливо го подсети тя.
— Точно така! — Той погрешно възприе казаното от нея за нейно лично мнение и си отдъхна с облекчение, като закима енергично. — Трябва да ви кажа, че съм щастлив, че сте съгласна с мен.
— Да, разбира се, съжалявам, че се получи така — прибави Елизабет с мил жест, тъй като почувства, че му дължи известно утешение заради изтезанието, на което го подложи край реката. — Чичо ми също ще бъде много разочарован — продължи. Едва се сдържа де не скочи и да сложи в ръката му перото за писане, когато добави:
— А сега бихте ли написали писъмце, за да му съобщите вашето решение?
— Нашето решение — поправи я той галантно.
— Да, но… — Тя помълча, за да формулира отговора си съвсем ясно. — Чичо ми ще бъде толкова разочарован, а аз… аз се страхувам да не обвини само мен.
Сър Франсис нямаше да пропусне да обвини нея в своето писмо до чичо й и тя не можеше да рискува и графът да постъпи по същия начин. Чичо Джулиъс не беше глупав и ако разбереше, че тя сама е осуетила намеренията на своите кандидати, щеше да се прости с финансовата му помощ.
— Разбирам — каза той, наблюдавайки я с обезпокоително внимание, после взе перото и го подряза. От Елизабет се изтръгна въздишка, щом видя, че пише. — Сега, когато приключихме с неприятната тема, ще ми разрешите ли да ви попитам нещо? — обърна се той към нея и бутна писмото настрана.
Тя закима грейнала от радост.
— Защо дойдохте тук… ето, това е… защо се съгласихте да размислите върху моето предложение?
Въпросът я стресна. След като се срещна сега с лорд Джон, установи, че споменът й за него е съвсем бегъл, дори навярно грешеше, че е разговаряла с него на някои от баловете. Освен това не можеше да му каже, че чичо й ще спре издръжката й, тъй като подобно обяснение бе твърде унизително за нея.
Той очакваше отговора й и когато стана ясно, че не знае какво да каже, й подсказа:
— По време на краткото ни запознанство преди около две години направил ли съм нещо или намекнал ли съм нещо, което да ви подведе, че копнея за светски живот?
— Трудно ми е да кажа — съвсем искрено си призна Елизабет.
— Лейди Камерън, спомняте ли си изобщо, че сме се запознавали?
— О, да, разбира се. Със сигурност — отговори Елизабет, смътно спомняйки си, че на бала у лейди Маркхам й представиха мъж, който много приличаше на него. Да точно така. — Запознахме се на бала у лейди Маркхам.
Той не сваляше очи от лицето й.
— Запознахме се в парка.
— В парка! — повтори безкрайно смутена тя.
— Спряхте се, за да се полюбувате на цветята и младият джентълмен, който ви придружаваше, ни запозна.
— О, така ли? — изуми се тя, като отбягваше погледа му.
— А не бихте ли желали да узнаете за какво разговаряхме през онзи ден, а и на следващия, когато отново се разхождахме в парка?
Почувства се неловко, но беше любопитна и в крайна сметка любопитството надделя.
— Да, бих желала.
— За риболов.
— З-з-за риболов ли? — заекна Елизабет. Той потвърди.
— Само минути след като ни представиха, споменах, че не съм дошъл в Лондон заради светския сезон, а само съм се отбил на път за Шотландия, където отивам да ловя риба, и на другия ден заминавам.
Елизабет бе обзета от лоши предчувствия, когато си припомни нещо.
— Разговаряхме непринудено и много очарователно — продължи той. — Вие ми разказвахте оживено за една особено предизвикателна пъстърва, която сте успели да уловите.
Тя почувства, че лицето й пламва, когато той довърши разказа:
— Не забелязахме как мина времето, забравихме и нещастния ви кавалер, докато споделяхме рибарските си преживявания.
Той притихна в очакване и когато неловкото мълчание се проточи, Елизабет се обади смутено:
— Случи ли се… още нещо?
— Да, нещо незначително. Отложих заминаването си за Шотландия, за да ви посетя. Вие изоставихте половин дузина фукльовци, които бяха дошли да ви заведат на някакво соаре, и предпочетохте една непредвидена разходка с мен в парка.
Тя не посмя да го погледне в очите.
— Искате ли да знаете за какво разговаряхме тогава?
— Не, мисля, че не искам.
Той се подсмихна и пренебрегна отговора й.
— Заявихте, че сте изморена от светския живот, и споделихте силното си желание да сте някъде сред природата през този ден… затова отидохме в парка. Прекарахме очарователно, струва ми се.
Когато той млъкна, Елизабет се осмели да го погледне в очите и без повече преструвки попита:
— За риболов ли говорихме?
— Не — отговори той, — за лов на глигани.
