се случваше, щом въпросът опираше до ухажване, загуби дар слово. В писъмцето се четеше следното:
„Ако Билхейвън я поиска, моля, уведомете ме. Мисля, че аз пръв я искам.“
11.
Иън Торнтън стоеше в преддверието на просторната селска къща в Шотландия, където бе роден. Сега я използваше като ловен павилион, но за него тази къща беше нещо много повече от това: тук намираше спокойствие, можеше да бъде такъв какъвто е; тук се спасяваше за кратко от трескавия си начин на живот. С ръце в джобовете се оглеждаше, като че ли за пръв път я виждаше през погледа на възрастен човек.
— Всеки път, когато се завръщам, все по-малка ми се струва, отколкото я помня — каза той на червендалестия човек, който тъкмо влизаше, натоварен с тежки торби с провизии.
— Като си малък, всичко ти се вижда по-голямо — каза Джейк и тръшна торбите върху прашния бюфет. — Туй е всичкото, без моите неща. — После извади пистолета си от колана и го остави на масата. — Ще отведа конете.
Иън разсеяно кимна, тъй като беше обзет от спомени. С болезнена носталгия си спомни детството. Дълбоко в себе си чу плътния глас на баща си и смеха на майка си. От дясната му страна се намираше огнището, където майка му готвеше, преди да се сдобият с готварска печка. От двете страни на огнището имаше два стола с високи облегалки, където родителите му прекарваха дълга приятни вечери пред огъня, тихичко разговаряйки, за да не смущават Иън и по-малката му сестра, които спяха на горния етаж. Срещу огнището имаше диван, тапициран с кожа и здрав плат на шотландски карета.
Всичко си стоеше така, както го помнеше. Обърна се и погледна прашната маса, усмихна се и заопипва дървената й повърхност. След секунди пръстите му откриха драсканиците, които търсеше. Те се появиха бавно под праха — четири нескопосно изписани букви: И. Г. Б. Т. — неговите инициали, които бе надраскал на около тригодишна възраст. Заради тази лудория доста му се караха, докато майка му не осъзна, че сам е научил буквите.
Уроците му започнаха още на другия ден и когато познанията на майка му, които никак не бяха посредствени, се изчерпиха, баща му се зае да му преподава геометрия, физика и всичко останало, което бе учил в Итън и Кеймбридж. Когато Иън беше на четиринайсет години, у тях се появи Джейк Уайли, който вършеше всичко вкъщи и от неговите лични преживелици научи за моретата и за далечните, тайнствени земи на края на света. Години по-късно замина с Джейк, за да ги види и да приложи познанията си на практика.
След три години се завърна, копнеещ за семейството си, но те бяха загинали само няколко дни преди това при пожар в странноприемница, където били отседнали, за да го посрещнат. Дори сега Иън тъгуваше за загубата на своите майка и баща — гордият мъж, загърбил благородното си потекло, за да се ожени за сестрата на беден шотландски викарий. Заради тази постъпка го лишили от херцогската титла, а той никога не промълви и една лоша дума. Или така твърдеше. Тъгата, която го завладя, когато дойде тук след две дълги години, бе непоносима и той стисна очи, за да прогони горчивия и нежен спомен Отново видя баща си, който му стискаше ръката, когато заминаваше на първото си пътешествие с Джейк. „Пази се — беше му казал той — и не забравяй, че където и да си, ние винаги ще бъдем с теб.“
Тогава Иън тръгна, беден син на обезнаследен английски лорд, чието единствено богатство беше малка кесийка със злато, която получи от баща си на шестнайсетия си рожден ден. А сега, след четиринайсет години цяла флотилия плаваше под флага на Иън, пренасяща неговите товари; имаше мини за сребро и калай и претъпкани складове със скъпоценни стоки. Но всъщност той забогатя от земя. От един голям участък неплодородна, гола земя, която спечели на карти от колониален заселник, който се кълнеше, че там, в запустелите мини имало злато. И наистина имаше. Злато, с което купи още мини, кораби и великолепни дворци в Италия и Индия.
Като залагаше цялото си богатство в различни инвестиции, той печелеше отново и отново. Някога обществото го порица като комарджия; сега гледаха на него като на легендарен принц, който превръща всичко в злато. Когато започнеше да купува акции, плъзваха слухове и цените на борсата скачаха неимоверно. Щом се появеше на някой бал, икономът изкрещяваше името му. Там, където се бяха отнасяли с него като с парий, същите хора, които го бяха отбягвали, го ухажваха за съвет, по-точно за финансов съвет, и най-вече, ако можеше неговите пари да отидат при техните дъщери. Богатството донесе на Иън много разкош, но не и някаква изключителна радост. Онова, което най-много обичаше, бе играта, дързостта на риска, тръпката да заложиш цяло състояние. Освен това успехът вървеше със своята цена, плати със своето усамотение и това дълбоко го засегна.
А сега и постъпките на дядо му допринесоха за така противната му известност. Смъртта на сина му, бащата на Иън, изглежда, го накара да съжали за това, че се е отрекъл от него, и през последните дванайсет години периодично пишеше на Иън. Отначало го увещаваше да го посети в Станхоуп. Иън не отговаряше на писмата му и тогава той реши да го изкуши с обещанието, че ще го признае за свой наследник. И тези писма останаха без отговор, а мълчанието на стареца през последните две години заблуди Иън, че се е отказал. Но преди четири месеца пристигна писмо с герба на Станхоуп, което този път го разяри.
Старецът високомерно даваше на Иън четири месеца, за да отиде в Станхоуп, да се срещнат и да обсъдят прехвърлянето на шест имения — имения, които би трябвало да наследи баща му и от които херцогът не го бе лишил. Според писмото, ако Иън откажеше, херцогът имал намерение да действа на своя глава, като го обяви публично за свой наследник.
Иън за пръв път в живота си отговори на своя дядо; писмото бе кратко и категорично. То беше също и красноречиво доказателство, че Иън Торнтън не прощава лесно, подобно на дядо си, който цели две десетилетия бе пренебрегвал своя син:
„Опитайте се и ще станете за смях. Ще отрека всяка връзка е вас и ако все още настоявате, ще захвърля и титлата ви, и именията ви.“
Четирите месеца изминаха, а от херцога повече известия не се получиха, но из Лондон плъзнаха клюки, че Станхоуп ще обяви своя наследник. И че наследникът е внукът му — Иън Торнтън. И поканите за балове и приеми от същите онези хора, за които той бе нежелан гост, заваляха и това лицемерие го забавляваше, но го изпълваше и с презрение.
— Този черен кон, който използваме тук за пренасяне, е най-злонравният звяр на света — каза Джейк, като разтриваше ръката си.
Иън откъсна поглед от буквите върху масата и се обърна към Джейк, без да крие колко му е смешно.
— Какво, ухапа ли те?
— Точно тъй, по дяволите, ухапа ме — отвърна ядосано по-възрастният мъж. — Дебне ме, откакто слязохме от дилижанса в Хейбърн и натоварих торбите на гърба му, за да ги докарам тук.
— Страхувам се, че ще захапе всяко нещо, до което се докопа. Пази си ръцете, когато го оседлаваш.
— Не дебнеше ръцете ми, а задника ми! Оголи зъби и се втурна, но аз го забелязах и се извъртях, така че той не можа да ме докопа. — Джейк мрачно свъси вежди, когато видя как се забавлява Иън. — Не разбирам защо толкоз години го изхранваш. Не заслужава да стои в конюшнята с породистите ти коне — всичките красавци, а той на какво прилича?
— Опитай се да метнеш торби върху гърба на някои от другите коне и ще разбереш защо го държа. Става за товарно муле. Никое друго от моите животни не става за тази работа — отвърна Иън и огледа прахоляка, който се стелеше навсякъде.
— Тежък е за товарно муле — отговори Джейк. — Злонравен, упорит и бавен — заключи и също леко се намръщи при вида на прашната стая. — Рече, че ще заръчаш някоя слугиня от селото да дойде, да изчисти и да сготви за нас. Виж колко е мръсно.
— Поръчах, продиктувах на Питър писмо до пазача, за да го помоля да снабди къщата е храна и да намери две жени, които да чистят и да готвят. Храна има и в плевнята има пилета. Сигурно не е успял да намери кой да остане тук.
— Хубавички девойки, надявам се — каза Джейк. — Заръча ли му да пише, слугините да са хубавички?
Иън не отговори веднага, загледан в паяжините, висящи от тавана, после го погледна насмешливо.
