— Искаш от мен да поръчам на седемдесетгодишен полусляп пазач да избере хубавички слугини!
— Що, от туй вреда няма — измърмори Джейк, но изглежда се примири.
— Селото е само на двайсетина километра. Винаги можеш да прескочиш дотам, щом почувстваш нетърпима нужда от жена. Разбира се, връщането може да те убие — каза той, като имаше предвид виещата се покрай стръмни урви пътека.
— Да му се не видят и жените — внезапно каза Джейк, а на загорялото му, обрулено от вятъра лице грейна усмивка. — Тук съм за две седмици — да ловя риба и да се изтягам, какво друго му трябва на един мъж. Ще бъде като едно време, Иън — спокойствие и тишина. Без наежени, фукливи слуги, дето слухтят за всяка изпусната дума, без карети и майки-сватовници, дето се тълпят в твоята къща. Ето онзи иконом в Монтмейн тъй високо вири нос, та се чудя стига ли му въздухът, а пък онзи твой френски готвач ме изхвърли на практика от кухнята си. Тъй каза, била неговата кухня и… — Старият моряк не се доизказа и отново клюмна. — Иън — разтревожено попита той, — научи ли се да готвиш, додето скиташе?
— Не, а ти?
— Гръм и мълния, не! — ужаси се Джейк от изгледите да яде каквото и да е, при това сготвено от самия него.
— Лусинда — за трети път през последния час каза Елизабет, — не зная как да ти се извиня за всичко това.
Преди пет дни Лусинда бе отседнала в една странно приемница на шотландската граница, където трябваше да се срещнат с Елизабет и да продължат заедно към дома на Иън Торнтън. Тази сутрин кочияшът, когото бяха наели, счупи някаква ос на каретата и сега те се возеха в каруцата със сено на един селянин, позорно насадени в задната и част, а пътническите им сандъци и куфари заплашително се клатушкаха но изровения път, или по онова, което в Шотландия минаваше за път. Мисълта да се появи пред вратата на Иън Торнтън в каруца със сено, така я парализираше, че предпочиташе да говори за своето провинение, вместо да трепери от предстоящата среша с чудовището, което съсипа живота и.
— Както отбелязах и последния път, когато се извини, Елизабет — отговори Лусинда, — не е твоя вината за плачевното състояние на пътищата и за липсата на транспорт в тази варварска страна, поради което И не си длъжна да се извиняваш.
— Да, но ако не бях аз, и ти нямаше да си тук.
Лусинда сдържано въздъхна и се вкопчи в страничните дъски на каруцата при едно особено силно раздрусване, след което отново изправи гърба си.
— И освен това, както вече споменах, ако аз не бях заблудена и не бях споменала името на господин Торнтън пред чичо ви, сега и двете нямаше да сме тук. Вие само сте изнервена от неприятната перспектива да се срещнете с този мъж, друга причина… — Каруцата се наклони страховито на една страна и те се вкопчиха в страничните прегради, за да не се изтърсят на пътя. — И няма причина да продължавате да се извинявате. По-добре използвайте времето да се подготвите за нерадостната среща.
— Права сте, разбира се.
— Разбира се — съгласи се по-възрасти ата жена. — Винаги съм права, както ви е добре известно. Почти винаги — поправи се тя, очевидно замислена как Джулиъс Камерън я бе подвел, за да обяви Иън Торнтън за един от бившите ухажори на Елизабет. Както й бе обяснила, още щом тя пристигна в странноприемницата, беше съобщила името му само като неин почитател, тъй като Джулиъс я бе притиснал с въпроси за репутацията й по време на нейния дебют и за това дали е имала успех, като предполагаше, че той е чул някои от злобните клюки за случилото се между Елизабет и Иън Торнтън. Лусинда се бе постарала да замаже нещата, споменавайки името му наред с другите кандидати.
— По-скоро със самия дявол бих се срещнала, отколкото с този мъж — каза Елизабет със сдържано напрежение.
— Не се съмнявам — съгласи се Лусинда, като в едната си ръка държеше слънчобрана, а с другата здраво стискаше страничната дъска на талигата. Колкото повече напредваше времето, толкова повече Елизабет гневно се притесняваше от тази среща. През първите четири дни от тяхното пътешествие почти забрави тревогата си, омаяна от величествената красота на Шотландия, от стръмните урви и дълбоките падини, покрити с диви зюмбюли, синчец и глогини. Но времето да се изправи пред него съвсем приближи и нито избуялите в пролетни цветя склонове, нито ослепително сините езера в долините можеха да премахнат растящата тревога.
— Освен това нищо не е в състояние да ме убеди, че той има и най-слабо желание да ме види.
— Скоро сами ще се убедим.
По виещи се коловози във високото, които би трябвало да представляват път, един овчар бе подкарал старата си каруца надолу по своя работа.
— Виж, виж, Уили — подвикна той на брат си. — Виждаш ли туй, дето аз го виждам?
Брат му погледна надолу и зяпна, после се захили с беззъбата си уста при гледката на две дами, с всичките му щуротии — шапки, ръкавици и какво ли не, които префърцунено и доста несигурно бяха кацнали в талигата за сено на Шон Маклиш. Седяха все едно бяха глътнали бастуни, а краката им стърчаха навън.
— Да му се не види — кикотеше се Уил и от високото размаха шапка, приветствайки веселяшки дамите. — В селото рекоха, че Иън Торнтън си дошъл, фащам се на бас, че е тъй и тез нагиздени фусти ще му топлят кревата, щом му се доще.
В щастливо неведение за догадките на двамата зрители, госпожица Трокмортън-Джоунс ядосано и без всякакъв резултат се опита да изтърси пепелта от черната си пола.
— През целия си живот никога не съм била подлагана на подобно изпитание — изсъска тя освирепяла, когато каруцата за пореден път се разтресе и толкова много се наклони, че двете с Елизабет се сблъскаха. — Вие може и да сте зависима в тази история, но аз ще кажа на господин Торнтън какво е мнението ми за идеята му да покани дами в тази дива пустош и също така никога да не намеква, че каретата може да се окаже прекалено широка за пътя.
Елизабет отвори уста да каже нещо за утеха, но точно тогава каруцата залитна така, че чак зъбите им изтракаха, и тя сграбчи страничната дъска.
— От малкото, което зная за него, Луси — най-накрая успя да изрече, когато каруцата се изправи, — той не би се разтревожил ни най-малко от онова, което ни се случи. Той е груб, без капка деликатност… и това е неговото… преимущество.
— О-о-о, стой! — извика селянинът, дръпна поводите на понито и каруцата, скрибуцайки спря. — Ей там, горе на хълма, е къщата на Торнтън — каза и посочи към гората.
Лусинда се загледа с растяща ярост към голямата, но не особено представителна къща, която едва се виждаше зад дебелите стволове на дърветата, после се обърна към злочестия селянин с цялата тежест на своето положение:
— Грешиш, приятелю. Нито един джентълмен с добро положение и здрав разум не би живял в подобно затънтено място. Бъди добър, обърни това разнебитено превозно средство и ни върни в селото, от където дойдохме, за да попитаме отново за посоката. Очевидно е станало недоразумение.
При тези думи и конят, и селянинът извърнаха глави и я погледнаха крайно обидени.
Конят запази мълчание, но на селянина, който през пялото време слушаше сърдитото вайкане на Лусинда, му дойде до гуша.
— Виж сега, милейди — опита се да отвърне той, но тя го сряза:
— Не се обръщай към мен с „милейди“. Госпожица Трокмортън-Джоунс е съвсем достатъчно.
— Аха. Хубаво, каквото и да е, та туй е къщата на Торнтън.
— Не можете да ни изоставите тук! — възкликна тя, когато отегченият стар човек в прилив на енергия, която очевидно го изпълни при мисълта, че най-после ще може да си кара каруцата сам, без неканени гости, взе да сваля куфарите и кутиите за шапки. — Ами ако го няма? — изпъшка тя, докато Елизабет се съжали над възрастния човек и се зае да му помогне при свалянето на един голям куфар.
— Тогава просто ще останем тук и ще чакаме да мине някой друг любезен човек, който да ни вземе — храбро каза Елизабет, но всъщност беше изплашена.
