— Не се надайте — каза селянинът, когато тя пусна една монета в ръката му. — Благодарим, милейди, благодарим от сърце. — И той поздрави усмихнато по-младата дама със смайващо красиво лице и лъскава руса коса.
— И защо да не се надяваме? — попита Лусинда.
— Защото — отвърна селянинът, докато се качваше на каруцата си — оттук седмица или две никой няма да мине. Утре ще завали или вдругиден, тъй предугаждам. Оттук не може да мине каруца, кога вали. Ама, виж — додаде, понеже изпита жал към младата госпожица, която бе леко пребледняла, — от комина излиза дим, значи има някои там.
Камшикът му изплющя и той потегли, а двете жени стояха вцепенени, докато нов облак прах не ги задуши. Елизабет се окопити и реши да вземе нещата в свои ръце.
— Луси, ако хванеш този куфар от едната страна, а аз от другата, ще го отнесем до къщата.
— Няма да правите подобно нещо! — ядосано се развика Лусинда. — Ще оставим всичко тук и нека Торнтън да изпрати слугите си.
— Не мога да постъпя така — каза тя, — изглежда по-стръмно, отколкото е, а и куфарът не е чак толкова тежък, така че не е нужно още някой да идва. Моля те, Луси, капнала съм, за да споря.
Лусинда погледна измъченото пребледняло лице на Елизабет и не възрази.
— Права сте — съгласи се бързо.
Оказа се, че Елизабет не бе съвсем права. Пътеката се оказа доста стръмна и куфарът, които бе лек, с всяка стъпка натежаваше. На стотина метра от къщата двете лами за пореден път спряха, за да си починат, после Елизабет решително сграбчи едната дръжка.
— Ти отиваш да почукаш, Луси — задъхано каза, загрижена за по-възрастната жена, — а аз ще донеса това сама.
Госпожица Трокмортън-Джоунс погледна към жалкия им окалян товар и в гърдите й избухна гняв от позорното положение, в което ги бяха поставили. С вид на разярен генерал издърпа ръкавиците си, обърна се кръгом и замарширува към предната врата. Там вдигна чадъра си и похлопа силно с дръжката му.
Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.
— Как мислите, дали има някой?
Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.
— И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтя ха като гръмотевици.
— Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.
— Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.
— Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.
По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата сп.
— Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?
— С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.
Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.
— Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.
— Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.
Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.
— Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.
— Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. — Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк. — Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.
— Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.
Елизабет се олюля от подигравателния тон и в мига, когато си представяше Иън, паднал на колене от угризения, видя лицето му — жестоко и внушаващо страх. Той не помръдна от мястото си. Небрежно облегнат до вратата, със скръстени ръце я наблюдаваше с присвити очи. До този момент Елизабет си бе въобразявала, че помни точно как изглеждаше, но се оказа, че спомените и не са съвсем верни. Наистина! Широките му рамене опъваха велурения жакет, бяха много по-широки и по-мускулести, отколкото в спомените и, а гъстата му коса бе почти черна. Помнеше сдържаната чувственост и арогантната красота на лицето му, изваяните устни, поразителните очи, но сега забеляза цинизъм в тези златисти очи и безсърдечие в стиснатата челюст — черти, които е била прекалено млада и наивна, за да забележи. Той излъчваше брутална сила и това я накара да се почувства още по-безпомощна. Гледаше този надменен, жесток мъж и недоумяваше дали няма с нещо да покаже, че я бе прегръщал и целувал с прелъстителна нежност.
— Огледахте ли ме добре, графиньо? — попита безцеремонно той. Елизабет остана изненадана от подобно приветствие, но следващите му думи я накараха да онемее: — Вие сте забележителна млада жена, лейди Камерън. Сигурно имате инстинкт на ловно куче, за да ме проследите чак дотук. И сега, след като успяхте, ето вратата. Използвайте я.
Елизабет се опомни от смущението си и я обзе истинска ярост:
— Моля?!
— Чухте ме.
— Бях поканена тук.
— О, как не! — подигра се Иън, но внезапно му мина през ума, че онова писмо, което получи от чичо й, навярно не е било шега и че Джулиъс Камерън очевидно е взел мълчанието му за потвърждение, което бе пълен абсурд. През последните месеци, откакто плъзнаха слухове за богатството му и за вероятното му родство с херцог Станхоуп, свикна да го преследват хора от висшето общество, които преди го бяха оскърбявали. Естествено за него подобно поведение бе досадно, но в случая прие постъпката на Елизабет Камерън като отвратителна.
Той безцеремонно се взираше в нея, не можеше да повярва, че очарователното, импулсивно девойче, което си спомняше, се е превърнало в тази надменна и хладнокръвна млада жена. Дори с тази прашна и раздърпана рокля и изцапано лице, Елизабет Камерън бе поразително красива, но толкова много се бе променила, че едва я позна. Едно нещо не бе променено: беше си останала интригантка и лъжкиня.
Привидното безразличие на Иън изчезна и той заплашително пристъпи към тях.
— Комедията свърши, госпожице Камерън. Никой не ви е канил тук и вие отлично го знаете.
Заслепена от гняв и унижение, тя извади от чантичката си писмото с поканата, което чичо й бе получил, и го удари върху гърдите му. Той инстинктивно го задържа, но не го отвори.
— Обяснете това — нареди му и се отдръпна.
— Още една бележка, обзалагам се — саркастично изрече той, спомняйки си онази вечер в зимната градина, когато откри колко заблуден е бил относно нея.
Елизабет стоеше до масата твърдо решена да получи удовлетворение и обяснение от него, преди да си тръгне, въпреки че каквото и да кажеше той, нямаше да остане с него под един покрив. Но Иън така и не отвори писмото и тогава тя разярена се обърна към Джейк, който бе много разочарован, че така лекомислено се лишават от жени, които със сигурност можеха да бъдат убедени да готвят, ако останат.
— Накарайте го да прочете писмото на глас? — заповяда тя на объркания мъж.
— Гледай сега, Иън — каза той, загрижен за празния си стомах и мрачното бъдеще, ако жените си тръгнеха, — що не прочетеш тая бележчица, както дамата те моли?
Иън Торнтън не обърна внимание на по-възрастния човек и тогава Елизабет се вбеси. Без да съзнава какво точно прави, грабна пистолета от масата, зареди го и го насочи към гърдите му.
