— Прочетете писмото!
Изненаданият Джейк, който бе разтревожен главно за празния си стомах, вдигна ръка да се защити, все едно пистолетът бе насочен към него.
— Иън, може да е недоразумение, нали тъй, не е любезно да си груб към тези дами. Защо не го прочетеш, та да се успокоим и хубавичко да похапнем — каза той и направи знак към торбите с провизии, а в ума му се въртеше „вечеря“.
— Няма да го прочета — изръмжа Иън. — Последици път, когато четох бележка от лейди Камерън, бях поканен от нея в една зимна градина, заради което бях прострелян.
— Нима се осмелявате да твърдите, че аз съм ви поканила на среща в онази зимна градина? — присмя се Елизабет побесняла.
Той загуби търпение:
— Очевидно твърдо сте решили да разигравате трагедии, но на мен ми омръзна и предлагам да приключим, за да си тръгнете обратно.
— Отричате ли, че сте ми пращали бележка? — озъби се тя.
— Разбира се, че отричам.
— Тогава какво търсехте в зимната градина?
— Отидох там в отговор на замазаната записка, която получих от вас — с провлечена и оскърбителна интонация заяви той. — Ще разрешите ли да ви посъветвам в бъдеще да посветите повече време на правописа и почерка си, отколкото на театралните си заложби? — Погледът му се премести върху пистолета. — И оставете този пистолет, преди да се нараните.
Елизабет го вдигна по-високо с треперещи ръце.
— Всеки път, когато сме се срещали, сте ме унижавали. Ако брат ми беше тук, щеше веднага да ви предизвика на дуел и тъй като го няма — съвсем обезумяла продължи тя, — сама ще поискам удовлетворение. Само на мъжете се дава правото да се бият на полето на честта, но аз отказвам да приема това право.
— Ставате смешна.
— Може би — тихо каза тя, — но аз съм отличен стрелец. Ще ви бъда много по-достоен противник от брат ми. А сега ще излезете ли навън или да… да приключа с вас тук? — заплаши тя, но макар и да беше извън себе си от гняв, съзнаваше колко напразна е заплахата й. Кочияшът й бе настоял да я научи да стреля, за да се защитава, и тя безпогрешно улучваше целта, но никога не бе стреляла по живо същество.
— Няма да направя подобна глупост.
Елизабет насочи пистолета още по-сигурно.
— Тогава ще ми се извините веднага.
— И за какво да се извиня? — все така вбесяващо спокойно попита той.
— Можете да започнете с извинение за това, че ме подмамихте в зимната градина с онази бележка.
— Не съм изпращал бележка, а получих бележка от вас.
— Изпадате в голямо затруднение, когато трябва уточните кои писма сте изпратили и кои не, не греша, нали?
И без да чака отговор, продължи:
— След това ще ми се извините, че се опитахте да ме съблазните, и за това, че опозорихте доброто ми име…
— Иън — смаян се обади Джейк, — едно нещо е да обидиш дама за почерка й, но да развалиш реномето й, е друго. Туй може да съсипе целия й живот.
Иън му хвърли ироничен поглед.
— Благодаря ти, Джейк, че подклаждаш тези лъжливи приказки. Би ли й помогнал да спусне ударника?
Чувствата на Елизабет се люшнаха безумно от ярост до смях, когато осъзна в миг абсурдността на случващото се: стоеше с насочен пистолет към мъж в собствения му дом, докато нещастната Лусинда държеше на мушка с чадъра си друг мъж, който безрезултатно се опитваше да успокои духовете. Осъзна и колко безсмислено е всичко, и овладя напиращия смях. За кой ли път този противен мъж я караше да се отчайва от себе си и тази мисъл отново я разяри. Очите й искряха гневно, когато го погледна.
Въпреки привидното си равнодушие той я наблюдаваше внимателно и настръхна, когато усети, че тя по необясними причини се разяри още повече. Кимна към пистолета и този път без всякаква подигравка, много премерено каза:
— Струва ми се, че преди да го употребите, трябва да обмислите някои подробности.
Макар и да нямаше никакво намерение да използва оръжието, Елизабет внимателно слушаше какво говори Торнтън със същия безличен тон:
— Първо и най-важно, трябва светкавично и спокойно да стреляте и да презаредите, преди Джейк да ви попречи. Второ, справедливо е да ви предупредя, че тук навсякъде ще плисне кръв. На мен ще ми бъде безразлично, нали разбирате, но все пак ви предупреждавам, че повече никога няма да можете да облечете тази прелестна рокля. — Елизабет почувства, че й се повдига.
— Ще ви обесят, разбира се — продължи той, — но този печален факт ще бледнее пред скандала, в който ще се забъркате.
Тя бе отвратена до дъното на душата си и от себе си и от него, за да й направи впечатление последната му подигравка. Вирна брадичка и с величествено достойнство каза:
— Достатъчно, господин Торнтън. Не можех да си представя по-безобразно поведение от вашето при първото ни запознанство, но вие надминахте себе си. За съжаление не съм толкова зле възпитана като вас и имам угризения да нападна някой по-слаб от мен, затова няма да стрелям срещу невъоръжен човек. Лусинда, тръгваме — каза и погледна към смълчания си противник, който тъкмо пристъпи заплашително, и учтиво, и саркастично добави: — Моля ви, не се притеснявайте да ни изпращате, господине, не е необходимо. Между другото искам да си спомняте какъв сте в този миг — безпомощен и беззащитен.
Странно, но точно сега, когато стигна дъното, Елизабет почувства радостна лекота, защото най-накрая се бе осмелила да отмъсти по някакъв начин за наранената си гордост, вместо малодушно да приема участта си.
Лусинда вече бе на двора, а Елизабет, отстъпвайки към вратата, се чудеше какво да направи, за да го принуди да не грабне пистолета, когато тя го захвърли. Реши да го разубеди със собственото му лукавство.
— Зная, че не желаете да си тръгнем безнаказано — каза тя и лекото потрепване на ръката й я издаде, че се страхува. — Но преди да ни погнете, ви умолявам да се възползвате от своя съвет и да размислите дали си струва да ви обесят заради мен.
Обърна се и тъкмо щеше да се затича, когато изкрещя горчиво изненадана, тъй като грубо бе приклещена и един силен удар изби пистолета от ръката й, а самата ръка за секунда бе извита на гърба й.
— Да — почти в ухото й с вдъхващ ужас глас каза той, — мисля, че си струва.
Точно когато почувства, че ръката й ще бъде счупена, нейният мъчител я блъсна с все сила и тя полетя напред, а вратата зад нея се затръшна.
— Господи! Аз никога… — продума Лусинда, задъхана от гняв.
— Нито пък аз — прибави Елизабет, като изтърсваше праха от себе си и събираше остатъците от достойнството си. — Можем да говорим за лудостта на този човек едва когато слезем до пътя, по-далеч от тази къща. Така че бъдете любезна и хванете дръжката на този куфар.
Лусинда много мрачно се съгласи и двете тръгнаха с изправени гърбове.
Джейк ги наблюдаваше от прозореца слисан и ядосан.
— Загубени жени — промърмори и погледна Иън, който се взираше в неотвореното писмо. — Да те сподирят чак в Шотландия! Туй ще спре, щом научат, че си се сгодил.
Той разроши лениво гъстата си червена коса и отново надникна през прозореца. Жените вече не се виждаха и той се отдръпна от прозореца. Изпитваше известно възхищение, което не успя да скрие, и добави:
