И тъй като по-възрастната жена, потънала в мисли, не продума, Елизабет с внезапно чувство на лекота й довери:
— Знаеш ли, Лусинда, струва ми се, че няма да съжалявам за нищо, което днес се случи.
Тя й хвърли поглед, изпълнен със съмнение.
— Съзнавам, че може да ти прозвучи необичайно, но можеш ли да си представиш какво върховно задоволство почувствах, когато държах на прицел този мъж, макар и само за няколко минути? Мислиш ли, че това е странно? — попита Елизабет. Лусинда мълчеше, вперила гневен поглед пред себе си.
— Онова, което ми се струва странно — изрече с хладно неодобрение и леко недоумение, — е, че предизвикахте толкова силна омраза у този мъж.
— Той е побъркан.
— Бих казала озлобен.
— За какво?
— Интересен въпрос.
Елизабет въздъхна. Когато Лусинда трябваше да разреши проблем, който я объркваше, разнищваше го докрай. Не изразяваше мнение за постъпки, които не можеше да си обясни. Но вместо да умува върху поведението на Иън Торнтън, Елизабет реши, че е по-наложително да се замисли как ще прекарат следващите часове. Чичо й твърдо отказа кочияшът да лентяйства, докато трае престоят й тук. И както беше наредил, щом пристигнаха на шотландската граница, върнаха обратно Арон и в Уейкли наеха карета. След седмица Арон трябваше да дойде да ги вземе. Можеха да се върнат в Уейкли и да отседнат в странноприемницата, за да дочакат Арон, но тя нямаше пари, за да си платят стаите.
Можеше да наеме карета и кочияш, като щеше да му плати, когато стигнат в Хейвънхърст, но и в този случай сумата щеше да е непосилна за нея, дори да се пазареше като дявол.
Но от всички проблеми най-тежък бе проблемът с чичо й Джулиъс. Щеше много да се ядоса, ако се върне две седмици по-рано, и щеше да я обвини, че нарочно е провалила намеренията му. И тогава как щеше да се защити?
И въпреки всичко в момента бе изправена пред още по-неразрешим проблем: какво да направи, когато двете са изоставени сред дивата пустош на Шотландия, когато се смрачава, вали дъжд и става все по- студено.
Откъм пътеката се чуха провлечени стъпки и двете сковано изправиха гърбове, обзети от надежда.
— Ето ме и мен — бодро прогърмя гласът на Джейк — Радвам се, че ви застигнах и… — Той забрави какво искаше да каже при комичната гледка, която се разкри пред очите му — две жени с благопристойно изправени гърбове, сгушени една до друга под чадъра. — Ъ-ъ-ъ… къде са ви конете?
— Нямаме коне — осведоми го Лусинда надменно, с което намекна, че е недопустимо звяр като него да смущава усамотението им.
— Нямате! И как се добрахте дотук?
— Превозно средство на четири колела ни докара до това забравено от бога място.
— Да, ясно. — Джейк съвсем загуби ума и дума и тъкмо когато Елизабет се накани да каже нещо по- любезно. Лусинда изгуби търпение.
— Да смятам ли, че сте дошли да ни помолите да се върнем?
— Ами, да. Да, тъй смятайте.
— Тогава, хайде, няма време за умуване.
Думите й поразиха Елизабет, тъй като прозвучаха като упрек.
Джейк имаше вид на човек в небрано лозе и Лусинда взе нещата в свои ръце:
— Предполагам, че господин Торнтън безкрайно съжалява за своето непростимо поведение.
— Ами, да. Нещо такова.
— И без съмнение възнамерява да ни го каже, ако се върнем.
Мъжът се колебаеше, задълбочено обмисляше как по-меко да им съобщи, че Иън няма никакво намерение да казва каквото и да било, и ако жените не се върнат, ще вечеря със собственоръчно приготвена вечеря и ще си легне с натежала съвест и натежал стомах.
— Защо не го оставим сам да си каже? — взе да извърта той.
Лусинда тръгна към пътеката, като нареди:
— Донеси куфарите. Да вървим, Елизабет.
По обратния път Елизабет предвкусваше извинението, но същевременно едва сдържаше желанието си да хукне накъдето й видят очите. Огънят бе запален и тя с огромно облекчение видя, че негостоприемният им домакин не е в стаята.
Появи се след няколко минути, беше съблякъл жакета си и носеше наръч дърва, които изтърси до огнището. После се обърна към Елизабет, която много внимателно го наблюдаваше с равнодушен израз.
— Изглежда е станала грешка — обясни той.
— Искате да кажете, че сте изпратили писмото, но сте забравили.
— Изпратено ви е погрешно. Бях поканил друг човек. За съжаление писмото, предназначено за него, е било изпратено до вашия чичо.
Преди час Елизабет не вярваше, че би могла да се почувства по-унизена. Но сега разбра, че й се отнема дори правото на справедливо възмущение, тъй като осъзна факта, че е нежелана гостенка на човек, когото вбеси не веднъж, а два пъти.
— Как дойдохте дотук? Не чух коне, а с карета тази ужасна стръмнина не може да се изкачи.
— С превозно средство на колела — уклончиво отговори тя с думите на Лусинда, — което си замина по пътя.
Много добре забеляза как очите му ядно се присвиха, когато схвана, че ако сам не ги върне в странноприемницата, ще трябва да съжителства с тях няколко дни. Елизабет се ужаси, че сълзите, които напираха в очите й, ще бликнат, и се престори, че оглежда тавана, стълбището, обстановката. През мъглата от сълзи за пръв път забеляза, че къщата изглежда запусната, като че ли поне година тук никой не е идвал.
Лусинда също се оглеждаше и дойде до същото заключение.
Джейк, предчувствайки, че възрастната жена ще каже нещо пренебрежително за дома на Иън, се втурна още по-жизнерадостно и доста недодялано да спасява положението.
— Ето ни вече тук — бодро заяви той, потри ръцете си и ги протегна към огъня. — Всичко се уреди и както му е редът, нека се запознаем! А после — вечеря.
Той погледна към Иън, като очакваше, че той ще ги представи, но видя само едно неохотно кимване към красивата руса девойка.
— Елизабет Камерън — Джейк Уайли.
— Как сте, господин Уайли — каза Елизабет.
— Казвайте ми Джейк — весело отговори той и се обърна към навъсената компаньонка. — А вие сте…
Като предчувстваше, че Лусинда ще разкъса Иън за безцеремонното му поведение, Елизабет припряно обясни:
— Това е моята компаньонка — госпожица Трокмортън-Джоунс.
— Леле, боже, две имена! Хубаво, но не е нужно да спазваме чак толкова официалности, след като ще бъдем заедно поне няколко дни! Казвайте ми Джейк. А аз как да ви наричам?
— Госпожица Трокмортън-Джоунс — осведоми го тя и сведе клюноподобния си нос.
— Ами, хубаво — съгласи се той и хвърли умоляващ поглед към Иън, който, изглежда, се забавляваше с усилията му да разведри атмосферата. Съвсем объркан, Джейк прокара ръка през разрошената си коса и още една фалшива усмивка цъфна на лицето му. Притеснено размаха ръце към безредието наоколо.
— Да знаехме, че ще имаме толкоз знатна компания, щяхме, щяхме…
— Да избършете праха от столовете ли? — язвително го подсети Лусинда. — Или щяхте да почистите пода!
— Лусинда — отчаяно прошепна Елизабет, — те не са знаели, че ще пристигнем.
— Нито един уважаващ себе си човек не би останал тук дори за една нощ — направо отговори тя, а момичето наблюдаваше с боязън и възхищение как вдъхващата страхопочитание жена се нахвърли върху
