— Още едно проницателно наблюдение. Очевидно имате бърза мисъл.
— Трябва ли да усложнявате нещата? — възкликна тя.
— Моля за извинение — подигравателно сериозно каза той. — Продължете! Та какво искахте да кажете?
— Да, помислих си, че след като сме се озовали тук в безизходица — Лусинда и аз, без конкретни занимания и с време в излишък, тази къща може да се възползва от едни женски ръце.
— Превъзходна идея — провикна се Джейк, който тъкмо се връщаше от своята мисия за откриване на маслото и се взря с надежда към Лусинда.
Беше възнаграден с поглед, който можеше да превърне в прах скала.
— Ще е необходима цяла армия слуги с лопати и маски на лицата — без всякаква милост отговори гувернантката.
— Не говоря за теб, Лусинда — съкрушена обясни Елизабет. — И през ум не ми минава. Но аз бих могла. Аз… — Тя се завъртя неволно, тъй като Иън Торнтън я сграбчи за лакътя не особено галантно.
— Лейди Камерън — каза той, — струва ми се, че ние с вас трябва да обсъдим нещо насаме. Ще възразите ли?
Той посочи към отворената врата и на практика я повлече със себе си. Навън продължи да я бута грубо пред себе си и след като се отдалечиха достатъчно, пусна лакътя й.
— Казвайте — подкани я той.
— Да казвам какво?
— Някакво обяснение, истината, ако изобщо имате сетиво за истината. Снощи насочихте пистолет към мен, а тази сутрин горите от желание да изчистите къщата ми. Искам да знам защо.
— Ще ви кажа — избухна Елизабет, за да оправдае действията си с пистолета, — бяхте изключително неприятен!
— Аз продължавам да съм неприятен — отбеляза той накратко. — За една нощ не съм се променил. Не съм човек, който внезапно се изпълва с доброта.
Елизабет се загледа встрани и трескаво се замисли какво обяснение да даде, за да прикрие унизителното положение, в което се бе озовала.
— Мълчанието ви, лейди Камерън, е оглушително и някак изненадващо. Доколкото си спомням, при последната ни среща не спряхте да разказвате най-различни поучителни истории, които искахте да споделите с мен.
Елизабет се сети, че той споменава нейния монолог за хиацинта в зимната градина.
— Просто не зная откъде да започна — призна тя.
— Да започнем с последната фрапантна постъпка. Какво правите тук?
— Малко е неудобно за обяснение — отвърна Елизабет. Неговият намек за историята с хиацинта я обърка, в главата й не остана никаква мисъл и тя продължи несвързано да говори: — Сега моят чичо ми е настойник. Той е бездетен и всичко, което притежава, ще бъде наследено от моите деца. Докато не се омъжа, естествено не мога да имам деца, а той желае да не се губи… време — промърмори тя. — Той е нетърпелив човек и смята, че на мен ще ми отнеме много време, за да… как да кажа, да се успокои. За него е изключено да разбере, че не може произволно да посочи няколко души и да принуди някого… да принуди мен да избера някой от тях.
— Мога ли да попитам защо, по дяволите, той е решил, че аз имам някакво желание да се оженя за вас?
На Елизабет й се искаше земята да се разтвори и да я погълне.
— Струва ми се — каза, като подбираше думите си много грижливо, за да запази поне малко достойнство, — че е заради дуела. Чул е нещо, недоразбрал го е и си е извадил прибързани заключения. Опитах се да го убедя, че всичко е било незначителен неделен флирт, какъвто, разбира се, беше, но той не искаше и да ме чуе. Много несговорчив човек е и… ами, стар — заключи тя доста неубедително. — Както и да е, когато получи вашето писмо, ме принуди да дойда.
— Какво безобразие да си изгубите времето в това пътуване, но едва ли е трагедия. Можете веднага да си тръгнете.
Елизабет се наведе, откъсна едно цветенце и се престори колко е погълната от него.
— Надявам се, ако това не ви затруднява прекалено, с Лусинда да останем тук колкото е уговорено.
— И дума да не става — грубо отсече той и сърцето й се сви. — Между другото като че ли си спомням, че вечерта, когато се срещнахме, вече бяхте сгодена за пер и това е самата истина.
Ядосана, изплашена, унизена, Елизабет все пак направи опит да вдигне глава, за да срещне изпитателния му поглед.
— Той… ние решихме, че не си подхождаме.
— Сигурен съм, че за вас така е далеч по-добре — подигра се той. — Съпрузите не са особено очаровани от съпруги, които се отдават на „неделни флиртове“ и на тайни срещи в усамотени хижи или в тъмни зимни градини.
Елизабет стисна юмруци, а в очите й избухнаха зелени пламъци.
— Не съм ви канила на среща в онази зимна градина и вие го знаете.
Той се загледа в нея с нескрито отвращение.
— Добре, нека да приключим с този фарс. Ако не сте ми изпращали бележка, надявам се ще ми обясните какво правехте там.
— Вече ви казах, получих бележка, която предположих, че е от моята приятелка Валери. Не съм ви изпращала бележка, а получих бележка. Боже Господи! — избухна тя и едва се въздържа да не тропне с крак от отчаяние, тъй като той продължаваше да я гледа с очевидно недоверие. — Ужасно ме изплашихте тогава!
Болезненият спомен, ясен все едно всичко току-що се е случило, изплува пред очите на Иън — омайващо красива девойка, която подхвърля в ръцете му саксия с цветя, за да го държи на разстояние, и миг по-късно почти загубила съзнание в прегръдките му.
— Сега повярвахте ли ми?
Иън съпоставяше наум фактите, не можеше нито да стовари цялото обвинение върху нея, нито да я оневини напълно. Интуицията му подсказваше, че за нещо тя го лъже, нещо прикрива. Още повече имаше нещо много странно и съвсем нехарактерно в упорството й на всяка цена да остане тук. От друга страна, той безпогрешно усещаше отчаянието, когато му се случеше да се сблъска с него, и по някаква необяснима за него причина Елизабет Камерън изглеждаше отчаяна.
— Какво вярвам няма значение.
Той не се доизказа, когато и двамата забелязаха гъстите облаци дим, които се носеха от отворения прозорец на къщата.
— Какво, по… — щеше да изругае той, но се втурна към къщата, а Елизабет се затича след него.
Иън тъкмо отвори входната врата, когато откъм задната страна на къщата се зададе Джейк.
— Донесох мляко… — каза, но се спря, когато и неговият нос подуши зловонието.
Огледа Иън, Елизабет и най-накрая погледът му се спря на Лусинда, която седеше точно там, където я бяха оставили, и абсолютно безразлична към миризмата, с безоблачно спокойствие си вееше с черно копринено ветрило.
— Позволих си да преместя онзи съд от огъня — информира ги тя. — Но въпреки това не успях да спася съдържанието му, което искрено се съмнявам дали изобщо си струваше да бъде спасявано.
— Не можахте ли, госпожа, да го дръпнете, преди да е изгоряло? — избухна Джейк.
— Господине, аз не умея да готвя.
— А обоняние нямате ли? — попита Иън.
— Иън, няма какво да се разправяме, то се видя, че трябва да ида до селото и да наема две жени да сложат ред, иначе ще умрем от глад.
— Точно същото си мислех — подкрепи го Лусинда. — Аз ще ви придружа.
— Каквооо! — възкликна Елизабет.
— Какво? Защо? — подплаши се Джейк.
— Защото изборът на подходяща прислуга от женски пол се прави най-добре от жена. Колко далеч е
