наказание само закачливо удряне по ръката с ветрилото. Тя се подсмихна при мисълта, че за своята дързост Иън Торнтън получи куршум в ръката. Усмивката й не бе злорада, а просто заради иронията в цялата история. Също така й стана ясно, че през онзи уикенд освен сляпото й увлечение към Иън Торнтън друго нямаше да се случи, ако не беше срещата в зимната градина.
Като обмисляше миналото, й се струваше, че нейната наивност е била главната причина за случилото се.
Неусетно за самата нея от тези искрени самопризнания й стана по-добре; освободи се от гнева, който тровеше душата й от около две години, и се почувства лека като перце.
Елизабет много сериозно се замисли дали не трябва да се извини на този мъж. „Но защо да му се извинявам?“ — питаше се тя, докато подсушаваше и подреждаше съдовете. Отговорът беше, че в момента имаше толкова проблеми, с които трябва да се справи, а ненавистта към Иън Торнтън само й тежеше. Този довод й се стори разумен и правилен.
След като свърши с домакинската работа, тя се по-завъртя из къщата, като си търсеше занимание. Качи се в стаята си и взе принадлежностите за писане, за да напише писмо на Александра. Слезе отново в кухнята и се настани на масата, но след няколко минути се почувства неспокойна. Навън беше толкова приятно и тъй като не се чуваха вече ударите на брадвата, знаеше, че Иън е свършил с цепенето на дърва. Остави перото и се запъти към двора. Разходи се, огледа навсякъде, навести коня в плевнята и най-накрая реши да се заеме с буренясалите лехи зад къщата, които някога явно са били цветна градина. Върна се вътре, откри чифт мъжки ръкавици и постелка, на която да коленичи и отново излезе.
Елизабет изскуба безпощадно бурените, които задушаваха няколко храбри теменуги. Когато слънцето взе бавно да клони към залез, тя бе почистила повечето бурени и беше пресадила диви зюмбюли в правилни редички.
От време на време си почиваше, подпряна на лопатата и поглеждаше към падината, където между дърветата проблясваха сините води на езеро. Понякога забелязваше как той хвърля въдицата, понякога просто стоеше и гледаше към надвисналите зъбери на север.
Вече бе късен следобед и Елизабет седеше с подвити крака до цветната леха и наблюдаваше резултата от заниманията си, а зад нея имаше купчинка специално приготвен тор.
— Ето сега — говореше тя нежно на цветята, — вече имате храна и въздух. Ще бъдете много щастливи и много красиви съвсем скоро.
— На цветята ли говорите? — чу се гласът на Иън зад нея.
Елизабет се стресна, обърна се и притеснено се засмя.
— Обичат да им говоря. — Усети колко необичайно звучи това и добави: — Нашият градинар често казваше, че всички живи същества имат нужда от обич, в това число и цветята.
После се обърна към лехата, сложи тор и се изправи. Размишленията й за Иън я бяха спасили от омразата и сега тя можеше да го гледа невъзмутимо. Помисли си, че за него може би е неприемливо негова гостенка да рови в градината като слугиня.
— Надявам се, че нямате нищо против — кимна към градината. — Но цветята бяха задушени от бурени, не можеха да дишат. Нуждаеха се от храна и внимание.
— Чувате ли ги? — с неописуема изненада попита той.
— Разбира се, не — позасмя се Елизабет. — Сама реших от какво имат нужда. Приготвих им храна… ами тор. Тази година няма много да проличи, но догодина ще бъдат много по-щастливи.
Тя се отдръпна и неволно забеляза тревожния поглед, който той хвърли към цветята, когато спомена, че им е приготвила „храна“.
— Не се страхувайте, няма да пострадат — усмихна се. — На тях ще им хареса храната, която им приготвих. В градината се справям далеч по-добре, отколкото в кухнята.
Иън я погледна със странно замислено изражение.
— Мисля вече да се прибирам.
Тя тръгна, без да се обръща, и не видя как Иън Торнтън я изгледа.
Елизабет си бе стоплила вода на печката и четири пъти слиза до кухнята, за да пренесе няколко кани за къпане.
След час с още мокра коса си облече семпла рокля в прасковен цвят и й стана смешно колко неподходящи са тоалетите й за тази горска хижа в Шотландия. Щом косата й изсъхна, застана пред огледалото и я събра на кок, който несръчно прихвана. При най-лекото движение косата й щеше да се разпилее. Затова реши да я остави така както си е. Настроението й бе все така жизнерадостно и бе твърдо решена отсега нататък да бъде все така.
Иън бе тръгнал към задната врата с одеяло в ръка, когато Елизабет се появи на стълбите.
— Още ги няма — каза той, — а ние все пак трябва да хапнем нещо. Навън има сирене и хляб.
Беше се преоблякъл с бяла риза и светлобежови бричове, а косата му бе още мокра.
Той разстла одеялото на тревата и тя седна в единия край, загледана към хълмовете.
— Колко ли е часът? — попита, след като той седна до нея.
— Около четири предполагам.
— Не трябва ли вече да се връщат?
— Сигурно не могат да намерят жени, които да зарежат своите къщи и да дойдат да се грижат за моята.
Елизабет само кимна, омаяна от великолепната гледка, която се разкриваше пред тях. Къщата беше разположена на плато и там, където свършваше задният двор, се спускаше стръмна урва към долина, където между дърветата криволичеше поток. Беше заобиколена с хълмове, покрити с диви цветя. Беше толкова красиво, че Елизабет дълго не пророни дума. Най-накрая една мисъл я загложди и тя го погледна разтревожено.
— Хванахте ли риба?
— Няколко. Дори съм ги изчистил.
— Да, но знаете ли как да ги сготвите?
Устните му трепнаха.
— Да.
— Слава богу!
Той се обърна към нея и с искрено любопитство попита:
— Откога за дебютантките саденето и плевенето са сред любимите им забавления?
— Вече не съм дебютантка — отговори Елизабет. После видя, че той очаква все пак обяснение, и стеснително добави: — Дядо ми по майчина линия е бил запален по градинарството. Вероятно от него съм наследила любовта си към растенията и цветята. Градините в Хейвънхърст са негово дело. Аз само ги разширих и добавих някои нови видове.
Чертите на лицето й станаха меки, очите й заискряха като скъпоценни камъни при споменаването на Хейвънхърст. Иън я накара да говори за нещо, което явно я вълнуваше.
— Какво е Хейвънхърст?
— Моят дом — отвърна тя усмихната. — Принадлежи на семейството ми от седем столетия. Първият граф построил замък, който бил толкова красив, че непрекъснато са го обсаждали, за да го превземат, но никой не е успял. Бил разрушен векове по-късно от друг прапрадядо, който построил резиденция в класически гръцки стил. Следващите шест графа разширявали и модернизирали къщата, докато станала каквато е днес. Понякога се плаша, че аз трябва да я опазя.
— Мисля, че отговорността не е ваша, а на чичо ви или на брат ви.
— Не, моя е.
— Как така е ваша? — попита той изненадан, че тя е в състояние да говори за едно имение, като че ли то е всичко за нея на този свят.
— Според завещанието Хейвънхърст се наследява от първородния син. Ако няма син, наследява се от дъщерята и от нейните деца. Чичо ми не може да го наследи, защото е по-малък от баща ми. Затова с нежелание дава пари за имението.
