изплашеното момиче, което подхвърля в ръцете му саксия с цвете, за да не я целуне. Въздъхна дълбоко и пъхна ръце в джобовете си, за да не я прегърне.
— Прекрасна гледка — каза тя, погледна го и отново се загледа в далечината.
Вместо да отговори на забележката й, Иън изрече рязко:
— Бих искал още веднъж да ми разкажете какво се случи последната вечер. Защо бяхте в зимната градина?
Елизабет потисна раздразнението си.
— Знаете защо бях там. Изпратихте ми бележка. Аз си помислих, че е от Валери — сестрата на Шарис, затова отидох в зимната градина.
— Елизабет, не съм изпращал бележка, а получих бележка.
Като въздъхна ядосано, тя се подпря на дървото зад себе си.
— Не разбирам защо отново трябва да разговаряме по този въпрос. Вие не можете да ми повярвате и аз не мога ви повярвам.
Очакваше гневен изблик, но вместо това той каза:
— Вярвам ви. Видях писмото, което сте оставили на масата в трапезарията. Имате много красив почерк.
Напълно объркана от сериозния му тон и от комплимента, тя се загледа в него.
— Благодаря — отвърна неуверено.
— Бележката, която получихте, как беше написана?
— Ужасно нечетливо — отговори тя и вдигна вежди. — Не знаете правописа на „зимна градина“.
Той учудено се подсмихна.
— Уверявам ви, че зная как се пише и макар почеркът ми да не е така изящен като вашия, едва ли може да се нарече „нечетливи драскулки“ Ако се съмнявате, ще бъда щастлив да ви го докажа.
В този миг Елизабет осъзна, че той не лъже, и я обзе чувството, че е била предадена и измамена. После той допълни:
— Нито аз съм писал бележката, която сте получили, нито вие сте писали бележката, която аз получих. Някой е планирал да отидем там и струва ми се да бъдем разкрити.
— Никой не може да е толкова жесток! — избухна Елизабет, като клатеше глава, а сърцето й отказваше да приеме доводите на разума.
— Някой е бил.
— Не е истина — изкрещя тя с чувството, че няма да понесе още едно предателство в живота си. — Не вярвам! Сигурно е станала някаква грешка — настоя, но пред погледа й вече оживяваха сцени от злощастния уикенд: Валери, която настоява Елизабет да примами Иън Торнтън да танцува с нея… Валери, която задава въпроси, след като се върна от хижата на горския пазач… лакеят, който й подава писмо и твърди, че е от Валери. От Валери, която смяташе за своя приятелка. Валери с хубавичкото лице и дебнещите очи…
Беше съкрушена от внезапното откритие.
— Валери е била — сподавено изрече. — Попитах лакея кой му е дал бележката и той ми каза, че е от Валери. — Жестокостта на тази постъпка я потресе. — После си помислих, че сте я помолили да предаде бележката на лакея.
— Нищо подобно не съм направил — отговори той. — Страхувах се, че ще ни забележат, както и стана.
Елизабет притвори очи и си спомни Валери в каретата до виконт Мондевейл да се разхождат в парка. Животът й бе разбит, и то от същество, което тя е имала за своя приятелка. Искала е да й отнеме годеника. В очите й запариха сълзи и тя каза:
— Мисля, че е било заради Мондевейл и… — Усети, че ще се разплаче, ако продължи да говори, и се обърна, за да се скрие някъде.
Не му даваше сърце да я остави, без поне малко да я утеши, и я привлече към себе си. Когато тя се опита да се отскубне, Иън я притисна по-здраво.
— Моля ви, недейте — шептеше той в косите й. — Не се разстройвайте. Тя не заслужава вашите сълзи.
Вълнението от това да бъде отново в прегръдките му бе почти толкова силно колкото и скръбта й. Склонила глава на гърдите му, тя безмълвно плачеше. Тялото й потрепваше от сподавени ридания.
Иън още по-силно я прегърна, като че ли искаше да отнеме болката й. И когато и това не помогна, му хрумна да я подразни.
— Ако тя знаеше какъв отличен стрелец сте — прошепна той, — никога нямаше да се осмели. — После притисна мократа й страна до гърдите си. — Нали знаете, винаги можете да я предизвикате на дуел. — Крехките рамене на Елизабет вече едва потръпваха. — Още повече, че Робърт може да се яви вместо вас. Той не е толкова добър стрелец като вас, но е дяволски по-бърз…
Момичето в прегръдките му задавено се позасмя и Иън продължи:
— От друга страна, ако вие държите пистолета, ще ви се наложи да избирате, а това никак не е лесно…
Когато той не довърши изречението, тя въздъхна.
— Да избирам какво? — най-накрая промълви.
— В какво да се прицелите — пошегува се той, като я галеше по гърба. — Робърт носеше ботуши с пискюли и те ми бяха мишена. Мисля си, че с един изстрел можете да свалите панделките от роклята на Валери.
Елизабет помръдна рамене и тихичко се засмя. Иън се зарадва, че кризата преминава, и хвана брадичката й, за да погледне лицето й. Великолепните й очи бяха още пълни със сълзи, но на розовите й устни трептеше усмивка. Все така закачливо той продължи:
— Панделките няма да бъдат кой знае какво предизвикателство за стрелец като вас, затова предлагам да се прицелите в обиците й, за да покажете умението си.
Картината беше толкова абсурдна, че тя се позасмя.
Съвсем несъзнателно Иън прекара палеца си от брадичката към долната й устна и лекичко я погали. Когато осъзна какво прави, веднага спря.
Елизабет видя как той стисна зъби. Усети, че едва се сдържа да не я целуне, и въздъхна. Вече не знаеше кой е приятел и кой — зложелател, знаеше само, че в неговите ръце се чувства сигурна. В този момент той разхлаби прегръдката си, а изразът му стана отчужден. Без да има представа какво иска да каже, даже какво изобщо иска, прошепна една едничка дума, а зелените й очи търсеха неговите:
— Моля…
Иън разбра какво търси, но отговори само с едно въпросително повдигане на веждите.
— Аз… — започна тя смутена от проницателния му поглед.
— Да — подкани я той.
— Всъщност не зная — призна тя. Знаеше единствено, че би искала да остане в прегръдките му само още няколко минути.
— Елизабет, ако искате да бъдете целуната, трябва само да притиснете устните си до моите.
— Какво?
— Добре чухте.
— Какъв безочлив…
Той поклати глава с мек укор.
— Спести ми свенливостта си. Ако сте толкова любопитна, колкото и аз дали ще ни бъде толкова хубаво като в спомените, просто кажете.
Иън сам се стъписа от своето предложение, въпреки че след като го изрече, си помисли, че няколко целувки на никого няма да навредят, ако това е желанието й.
Твърдението му, че им е било хубаво, я обърка. Тя го загледа унесено, а той неусетно я притегли. Смутено плъзна поглед към устните му и видя как едва забележима предизвикателна усмивка заигра върху тях, докато съвсем бавно той я привличаше към себе си.
— Страхувате ли се да си припомните? — попита с леко дрезгав глас, който тя веднага си спомни и чийто странен чар отново я покори, точно както и преди.
