— Нали имате и брат — отбеляза Иън.
— Робърт ми е доведен брат — каза Елизабет. Красотата, която я заобикаляше и вглеждането в себе си я уравновесиха и тя заговори свободно: — Майка ми останала вдовица на двайсет и една години, а Робърт бил вече роден. Омъжила се за баща ми. Той официално осиновил Робърт, но това не влияе на клаузите в завещанието. Наследникът има право да продава собствеността, но тя не може да се онаследява от всеки роднина. Има такава клауза, която защитава наследника от роднински подмолни желания. Нещо подобно се случило на една моя прабаба през петнайсети век и тази поправка била внесена по нейно настояване години по-късно. Дъщеря й се влюбила в някакъв уелсец, който бил мошеник — разказваше Елизабет усмихната, — и той щял да получи Хейвънхърст, а не дъщерята, затова родителите й направили тази окончателна поправка.
— И каква е тя? — попита Иън, увлечен от историята и от начина, по който тя я поднасяше.
— Поправката гласи, че ако наследникът е от женски пол, не може да се омъжи без съгласието на настойника си. Целта е наследницата да не се влюби и да не бъде подмамена от някой мошеник. Нали разбирате, не винаги е лесно една жена да запази собствения си имот.
Онова, което Иън разбра, бе, че красивото момиче, което дръзко се бе хвърлило да го защитава от мъжете в игралната зала, което с нежна страст го бе целунало, бе страстно увлечено не в мъж, а в купчина камъни. Преди две години побесня, когато откри, че е графиня, лекомислена недорасла дебютантка, на всичкото отгоре сгодена за, без съмнение, бездушно конте и че просто си е търсила по-вълнуващ мъж, за да стопли леглото й. При все това се почувства неловко, че не се е омъжила за своя годеник. Беше готов да попита защо, когато тя отново заговори:
— Шотландия е различна от представите ми.
— В какъв смисъл?
— По-дива, по-примитивна. Зная, че някои джентълмени имат ловни хижи тук, но си представях, че са с обичайните удобства и прислуга. А какъв е вашият дом?
— Див и примитивен — отговори Иън. И докато тя го гледаше объркано, той стана. — Намирате се в него — обясни насмешливо.
— Къде се намираме? — Елизабет също неволно се изправи.
— В моя дом.
Гореща вълна зачерви кадифените страни на Елизабет, когато те застанаха един срещу друг.
Вятърът развяваше черната му коса, а чертите на красивото му лице носеха отпечатъка на благородство и гордост, тялото му излъчваше сила и тя си помисли, че е твърд и недосегаем като скалистите върхове на неговата родна земя. Отвори уста да се извини, но вместо това чистосърдечно каза:
— Отива ви.
Беше спокойна, не се изчерви, не сведе поглед. Около нежното й лице сияеше ореол от златна коса, разпиляна от вятъра — образ на нежна женственост, застинала пред мъжа, който я смиряваше. Светлина и тъмнина, нежност и сила, гордост и решителност — във всяко отношение бяха различни. Някога различията им ги бяха привлекли, сега ги разделяха. И двамата бяха по-възрастни, по-разумни, бяха сигурни в себе си, че могат да устоят на онази топлота, която незабелязано се възцари помежду им на ливадата.
— А на вас не ви отива — отбеляза той.
Думите му изтръгнаха Елизабет от чудния миг, когато като че ли бяха само двамата в света.
— Да, така е — съгласи се тя, тъй като си даваше сметка какво екзотично цвете представлява със своите ефирни рокли и бални пантофки.
Елизабет сгъна одеялото и двамата влязоха в къщата. Иън се залови да почисти и да приготви оръжията за утрешния лов и тъй като тя не се сети за друго занимание, седна да пише на Александра.
По едно време отвън се чуха изстрели и тя се стресна. Стана и отиде до отворената врата, за да види защо се стреля толкова близо до къщата. С пистолета, с който вчера имаше намерение да го застреля, Иън се целеше в нещо. Обзета от любопитство, тя излезе.
Той я зърна и се обърна.
— Улучихте ли мишената? — попита тя позасрамена, че Иън я залови да го наблюдава.
— Да.
След като тя очевидно знаеше да борави с оръжие, Иън си припомни добрите обноски и реши да й предложи едно малко забавление:
— Ще опитате ли?
— Зависи от мишената — отговори тя, но веднага тръгна към него, радостна, че ще се позабавлява с нещо по-истинско от писмото. Бе осъзнала, че когато той не се държи противно, й е много приятно в неговата компания.
— Кой ви научи да стреляте? — попита той, когато тя застана до него.
— Нашият кочияш.
— Добре, че е кочияшът, а не брат ви — подсмихна се Иън, като й подаде заредения пистолет. — Мишената е онази суха клонка с две-три листа по средата.
Елизабет се смути, когато той със сарказъм спомена дуела с Робърт.
— Наистина съжалявам за този дуел. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху клонката.
Иън се подпря на един ствол и развеселено я наблюдаваше. Тя вдигна тежкия пистолет с две ръце и прехапа устни от напрежение.
— Брат ви беше много слаб стрелец.
Тя стреля и уцели дръжката на едно листо.
— Аз не съм — усмихна се тя. И после, понеже темата за дуела вече не беше табу, се опита да влезе в тона му:
— Ако аз бях на негово място, осмелявам се да твърдя, че щях…
Той вдигна вежди.
— Да изчакате обявяване на началото, надявам се.
— О, да, сигурно — отговори тя, а усмивката й угасна, защото очакваше друга саркастична забележка.
Но в този миг Иън повярва, че тя щеше да спази правилата на дуела.
Тя му върна пистолета, а Иън й връчи друг — зареден.
— Изстрелът не беше лош — каза той, като изостави разговора за дуела. — Но все пак целта е клонката, а не листата. Краят на клонката — дообясни той.
— Изглежда, че вие сам не сте улучили целта — отбеляза тя и взе да се цели повторно, — тъй като клончето си е на мястото.
— Точно така, само че е по-късо.
Елизабет моментално забрави какво прави и го погледна учудено:
— Да не искате да кажете, че сте го подкастрили с един изстрел!
— Да, с един изстрел — потвърди той, съсредоточен в следващото й прицелване.
Тя свали още едно листо и му подаде пистолета.
— Доста ви бива — похвали я той.
Знаеше, че стреля добре, и усмивката му го потвърждаваше, когато й подаваше заредено оръжие. Елизабет поклати глава:
— Бих искала да видя как вие ще свалите края на клончето.
— Нима се съмнявате в думите ми?
— Нека да кажем, че съм малко скептична.
Иън взе пистолета, бързо го насочи и без да се прицелва, стреля. Пет-шест сантиметра от клонката полетяха към земята. Елизабет наистина се смая и се разсмя от сърце.
— Знаете ли — възкликна възхитена, — досега се съмнявах, че сте се целили в пискюлите на ботушите на Робърт.
Той я гледаше развеселено, докато презареждаше пистолета.
— Тогава бях силно изкушен да се прицеля в някое по-уязвимо място.
— Въпреки всичко нямаше да го направите — отбеляза тя, взе пистолета и го насочи към клончето.
— Какво ви кара да сте толкова сигурна?
— Сам ми казахте, че една кавга не струва колкото един човешки живот. — Тя се прицели, стреля и не
